Димитър Танев

В предишното писателско житие-битие Кръстьо Станишев минаваше за остроумен и ироничен опонент на масовостта и съглашателствата. Затова и в стихотворенията си той търсеше уединението, отделеността, различността. Него критиката обикновено не го обгрижваше, а и той като че не се вълнуваше особено от агресиите й, от приписваната й водеща роля в литературните делници. Много време и труд отдаде той, отдава и сега, на преводи на немскоезични поети и така, подобно на учителя Далчев, сякаш частично пожертвува собствената си поезия. А може би - обратно! - така я прикъта и опази, отстрани я от стихопотопите и надпреварите наоколо.
Четейки новата му стихосбирка „Глас в пустиня”, виждаме го някак затворен, усамотен, смирен, омъдрен и опрощаващ - сякаш отшелник в обителта на поетичните си съзерцания, видения, настроения. В пълен контраст на днешното разпасано говорене и писане, тази подчертана у него молитвеност, тази богупоклонност, тези „монашески” едва ли не поетови себевглеждания и послания може да изглеждат някому предпоставени, прекомерни. Често, методично Кр. Станишев насочва тук мисъл и чувство към два големи върха: поезията и властта (милостта) Господня над нас. И докато спасителните посягания към поезията са закономерни, обясними - като друга, по-висша форма и смисъл на живот и самопотребяване, то поетовите прозрения, предупреждения и напътствия, че „животът земен е временен престой”, че „не е последна/последната врата”, че трябва да се живее „Со страхом Божий” наистина рязко отличават Кр. Станишев от повечето съвременни наши поети, някои все още удавени в патос, други задушавани от книжност, трети - повлечени от закъснял еротизъм. Дълбоко, истинно вярващ, Станишев свързва с мисъл, чувство и преклонение естеството с вечността и безкрайността (да съотнесем например „Природен сонет” към „Господен сонет” из книгата му), усилено се труди да уравновеси разум и вяра, „дърво и цвете, ствол и стрък” (т.е. - реалиите) - с навестяващите го образи-символи, със сътворенията на бдението, отдадеността и въображението. И все ни тегли към просветлението (и твърдението!) за вечността на битието и нашата временност, за всепродължаващия (тук и отвъд!) живот - „безкраен и благословен”.
В много от стихотворенията си поетът обявява, че е приел „спокойната самота” на селския жител, смъкнал от себе си градската суета, скрупули и комплекси. В „Без отговор”, „Метаморфоза”, „Пчелен сонет”, „Селски строфи” и пр., като един нов, днешен Ем. Попдимитров (въпреки изглежда неизбежните „интелигентски” навеи) поетът потъва в пречистващата го пасторалност, отива към еклогата, именно към поменатото единение на природа, небе, дух и слово. В забравеното селско битие той възродително намира равновесие и приютеност, поема нови енергии и гледки, провижда съкровено вечни истини. Тук и в тия мигове той остро осъзнава миражността на своите (и общите) поетически захласи, сравнени с божиите нареди и благоволението ние, човеците, да сме частица от тях.
Не особено пригодна за рецитала, за публичното представяне, поезията на Кръстьо Станишев (по принцип и конкретно в новата му книга „Глас в пустиня”) върви повече за бавно, уютно домашно четене. Тя избира по-сложните, неспонтанни форми и структури на сонета, октавата, четиристишието. Нека повторим - навярно защото се опитва да проникне в тайнството на времето, в глъбта на мига, в противоборстващата слятост на тяло и душа, в символиката на думите; да си представи прехода към „отвъдното”, богобоязливо да се досегне до някои от вечните категории: пътя, вярата, разума, свободата, както и до философско-верското осмисляне на упованието, изпитанието, възвисяването. Затова е и пълна с въпроси, догаждания, съмнения, с взирания в околното и в себе си, с порив за разплитане на собствените неспокойни мисли, на житейските противоречия, на внезапните вътрешни озарения. Обсаден от загуби и отсъствия - на събратя-поети, на предишни илюзии, търсещ постоянно уверения за изначалната висота на човека, Станишев приглушено обхожда „образите” (знаците) на смъртта, догажда „пропукванията”, които вещаят залеза, есента, старостта.
В тези „вергилиевски” негови водения попадаме на някои чудесни метафори („Свещите на есента - тополите…”), словосъчетания („бездомни думи”), сравнения (поезията като подобна на „вощеница в килийно училище”), заключения (че с напредването на възрастта „стиховете все по-кратки стават”). И пр.
Добър, причастен е в новата си книга Кр. Станишев, загърбил обсаждащата го враждебност, отдадена упоително на „вътрешното си зрение”, затворен и уталожил страсти, въздигнал, церящ душата си. Поезията му е изпълнена с културни посявки, с внадени библейски цитати, с позовавания на именити умове и поети, с алюзии към утвърденото знание, морал и човешки опит. Затова тя излъхва толкова много послания, напътствия, запрети, поучения, като „недей се изкушава, занемей, помни!”, „не си твори кумир / не се сравнявай с другите”, „Обичай неизвестен, непрочут”. Прелива тази поезия също и от болезнени изводи: „знаеш, че е невъзможно / всяко зло да победиш”, „край участи човешки отминаваш / тъй както отминаван биваш ти…”. И т.н.
Малко изненадващо, попадаме в стихосбирката на Станишев и на три стихотворения, адресирани към родината. Забележете - три елегии, а не оди: „Елегия за родината”, „Малка елегия за родината”, „Нова елегия за родината”. Те също са в Далчевски контекст, в стила на Станишев са си с желанието да представи „аз-а” си като „незрим, полуразкаян блуден син” и със заявлението, че „Родината (без мен, със мен) остава!”
Усилената мисъл за житейския край („Един бял лист”, „Към един стар поет”), отреагирването на незавидната съдба на провинциалните поети („Панахиден сонет”, „Некролог”), болката заради редеещите приятелства („Като гора умираща”, „Строфи в памет”) пак отвеждат читателя към лайтмотивната мисъл за изчезването, изпепеляването, за тленната отсъда на плътта, та дори и на поезията. Но веднага подир това чувство и мисъл отново биват изтласквани нагоре, отивайки към надеждата и любовта, към убедеността за „пчелния” труд на поета, който „не за себе си създава”. В едно подобно просветлено състояние вероятно е избликнал и този зрим, сетивен поетов куплет, където се визират остаряването, слизането надолу, а пък картината е жива, пълна със звукове и сокове, със силна нега по земното и родитбите в него:

Чуй как пропукват дървесата,
как нощем скърца всеки ствол!
Виж сутрин как в сълзи росата
се спуска над клонака гол!…

Кръстьо Станишев - „Глас в пустиня”. Нови стихотворения. „Агрипина”, 2011 г.