интервю на Марко Марков

- Иля Олегович, бихте ли ни позволили да надникнем във Вашата творческа лаборатория? Споделете, ако  обичате, как се ражда едно Ваше стихотворение?

 - Пиша, когато ми е трудно.Когато съм претрупан от работа.Когато трябва да разрешавам някакъв проблем или да разплитам кълбо от проблеми. Не си мислете обаче, че поезията е удобно убежище от сивотата на ежедневието. По-скоро тя е концентриран израз на вълненията, които ме съпровождат и много често привидно няма нищо общо с тях. Бих казал, че тя е твърде добър балансьор, призован да спаси душата от еднообразието на емоциите.

 Що се отнася до самия процес, в началото при мен е ритъмът, музиката. По-нататък записвам отделни редове и думи, възникващи почти хаотично в съзнанието ми. Сложното идва после, когато хаоса трябва да се организира. Най-накрая ме чака поантата, за която често не съм и подозирал, въпреки, че именно тя, както е естествено да се предположи, е била подтикът за стихотворението.

- Вие завеждате Ленинградското отделение на в-к „Литературная газета”. Стимулира ли журналистиката поетичното Ви творчество?

- Разбира се.На нея дължа много като поет. Вижте, аз не се боя за тематичното разнообразие на стиховете си например, защото кореспондентът на такъв вестник трябва да знае практически всичко - от икономиката през международния живот до изкуството включително: самият той трябва да бъде един малък вестник.

Е, в журналистиката това често води до липса на дълбочина, но в поезията нещата са далеч по-различни.Поезията не борави с тесни специалисти и специалности, а с хората, със стремежите и болките им, изобщо, грубо казано - със сърцата им.

- Какво е нужно да притежава най-вече поетът?

- Преди всичко - биография. Написана от самия него, от собствените му страдания, от раните, получени в битките с живота.Всъщност, това формира неповторимото лице на твореца, лицето, с което той се вмества в общата картина на поезията.А там има място за всички.

- Вашият съвет към младите?

- Не посягайте към перото, когато сте ожесточени, приятели. Помнете: омразата може да роди само омраза. При всички случаи родителка на истинската поезия е любовта.

- Вие сте роден през 1935 г. в Сибир, в селището на златотърсачите Бодайбо. Най - яркият Ви спомен от него?

- Спомени нямам - имам болка. Тогава, по скалъпено дело баща ми е бил осъден на 10 години лагер без право на връзка със света. Аз не зная дори къде е гробът му.

- Времето, в което живеем, е сложно и изисква от всеки човек бързи решения. Оттук ли иде публицистичната струя в последните Ви стихове?

- Аз пиша без да се анализирам. Но не се отказвам от тези свои творби, тъкмо напротив. Защото и те са белег на времето, за което говорите. Понякога поетът трябва да бъде и обикновен летописец - едно почетно според мен звание.

- Вие твърде много пътувате. И бихте могли да съставите доста обемист поетичен сборник със стихове от тези пътувания.Какво Ви дава пътят?

- Та не е ли самият път едно стихотворение? Всичко в него е на мястото си: пейзажът, смутен от присъствието на дъжда и снега, човекът, люлян от своите надежди и страсти, и, разбира се, пътуващият, ако не е само наблюдател. Основното обаче е това стихотворение да бъде видяно, за да не бъде загубено завинаги.

- Кое предизвиква интереса Ви към българската поезия?

-За себе си я открих в Сахалин, в селището Новоалександровск. Там, след една пресконференция по екологични въпроси, вулканологът, поет и фантаст Генадий Прашкевич чете свои преводи на ваши поети.Бях поразен от самобитността на тази поезия. Не, не защото  там в мен се срещнаха по особен начин Севера и Юга, макар че вероятно и това да е оказало влияние. По-скоро изведнъж усетих, че тя се вписва убедително и своеобразно в световната лирика. Започнах да я следя - и да превеждам. Което значи, че я обичам.

- Предпочитаните от Вас български автори?

- Измежду всички останали бих откроил Андрей Германов. Неговите стихове са добри и мъдри, в тях има много болка, порив и зов за щастие.

- Андрей Германов свърза живота и творчеството си с Габрово. Какво ще пожелаете на габровци?

- Зная, че хората на Габрово са предприемчиви, че умеят да се трудят и да се смеят над себе си. Едно твърде рядко съчетание, което говори за добро нравствено здраве. Защото смехът тласка към дела, защото смехът поправя нашите несъвършенства.

 1988 г.