СТРАНИЦА ПОСЛЕДНА
СТРАНИЦА ПОСЛЕДНА
Написани са тези стихове
в откраднати секунди и минути:
говорят в тях войнишки гласове
и в редовете дъха дъх барутен.
Във прашни походи, във дъжд и кал,
през равнини, тресавища, дерета,
където аз във строя съм вървял -
вървели са със мен и стиховете.
У ДОМА
Изсвири автобусът и отмина.
И аз отварям пътната врата.
Съглежда ме пръв щърка от комина
и вдига клюн, оглася вечерта.
На прага спира мама, глухо виква,
ръце разперя като две крила
и на прозореца за миг изникват
и блясват татковите очила.
И още неопънали черджето
навън под ранозрейката асма,
петлето вече рита във котлето,
припуква съчка, аз съм у дома.
От чичови и дядо се клатушка,
посреща ме със „Дал ти бог добро!”
и от абата му подава гушка
павурчето от тревненско сребро.
И сядаме на сладка разговорка.
Павурчето просвирва с тънък глас
и обикаля нашата четворка,
която се разбъбря час по час,
но ей че татко флейтата изнесе
и стихнах аз, и стихнаха и те…
Разля се пак онази проста песен,
която помня още от дете,
която цвят от ябълката ръсна
и ме зарадва, и ме натъжи…
Седяхме неми, слушахме до късно
и нашата седянка продължи,
дорде звезда изгря и мрак обгърна
липата, посадена в оня ден,
когато чичо ми пеша се върнал
от Солун. И от солунския плен.
ЛЕТЕН ДЪЖД
Дъждът се спусна откъм склона,
в леските лудо изплющя
и с едри капки ме подгони
към колибарските къщя.
Излая куче, но ме пусна
на завет до една греда,
където в миг капчукът спусна
брадата бяла на дъжда.
Слепи се всичко. Летен вихър
запя, заплиска, зарева,
но - като всяка сприя - стихна
една минутка след това.
Отнесе облачното ято
олекналия свой керван
и синна се в далечината
гърба на стария Балкан.
Просветна лъч. Крайречен вятър
огъна меките върби,
в които като сърп дъгата
наведе рог и се заби.
Откри се синева лазурна,
звънец прозвънна във лъга
и двойка гълъби се гмурна
под седемцветната дъга.
ЛЕКА НОЩ
Зад зеления кестен угасна
твоят светъл прозорец и в миг
става тъмно и в тъмното блясва
месечинка със сребърен лик.
Стихва кестена в синкава люлка
и заспива под звездния кош.
- Лека нощ, моя малка светулко,
месечинко добра, лека нощ!
ГРАФИКА
Четири черни черници.
Двор и през двора - пъртина.
Първата зимна звездица
кацна а-ха на комина.
Може звезда да е, може
да е и искрица слаба:
в огъня дядо е сложил
пънчета сухи от габър.
Скърца пъртината, слуша
колко е тихо във двора.
Само петелът се гуши
горе и тихо къркори.
А пък кокошките дремят,
виснат по голите клони
като страхотно големи
черни и чудни бобони.
Пламна баирът в позлата.
Впери петелът зеници -
сякаш пълзеше в гората
не луна, ами лисица.
ЖЕСТОК СЕЗОН
Дърветата за три дни оголяха.
Съвсем нечуто техните листа
постлаха златен път под мойта стряха,
по който снощи мина есента.
На малко клонче, до стената лепнат,
един листец все още се таи,
ала от страх е сбрал във свойта шепа
на есента най-тъжните бои.
Врабецът за утеха му чирика,
но още в спящата дървесна плът
той чува как далечна пъпка вика:
- На теб ти стига вече, дай ми път!
Дошъл от близките каменоломни
и късен вятър свири със уста,
като че също иска да му спомни
какъв жесток сезон е есента.
РУСКА РЕЧ
Тогава пак такава
била Березина,
сребреела сред свойта
зелена равнина,
вървяла, тихо текла
под слънце и звезди,
ала се разшумяли
студените води
и брод, и път не дала
войнишката сестра
на тъжните французи
със черните пера.
И те сред мраз и преспи,
сред гарвани и грак
останали навеки
край ниския й бряг.
А тя отмила всичко.
А тя - Березина -
потекла пак сребриста
през свойта равнина,
понесла небесата
по вечния си път.
Тръстиките шумяли.
Тежал от цвят брегът,
ала с ботуш прегазил
отцовската й пръст,
над нея се надвесил
пречупеният кръст.
И той останал тука.
И той в снега дълбок
прочел с безумен поглед
прастария урок.
И пак отмила всичко
могъщата река,
потекла и наново
понесла пак така
и облаците бели,
и синьото небе.
И аз стоя и гледам:
с едно весло гребе
стар селянин и вози
трева от оня бряг.
Мирише на косено.
На летен ден. На злак.
По меката пътека
с две кофи във ръце,
през рамо с руса плитка,
с обветрено лице,
върви една Настьона
и от самия брод
си гребва летен залез,
спокойствие, живот.
Дими коминче. Дните
сред звън и тишина
текат и продължават.
Тече Березина.
И аз стоя и гледам.
И мисля си - това
е вечното на тази
свещена синева.
А всичко, всичко друго,
дошло до този бряг,
реката е отмила.
И би отмила пак.
ТРЕВА
Бълбукат ручеи.
И стене
във мене жаден хлорофил,
но ти с короната си тъмна
от светлина си ме лишил.
Макар че кух е твоят дънер
и че си гризнат от смъртта,
през твойте гарвани и клони
аз още зъзна във пръстта
и само в корените мои
и - значи - в утрешния ден
живее живата надежда
за весел стрък и лист зелен.
Но той ще дойде,
дъбе грохнал,
ще охне ствола ти прогнил,
ехтяща мълния ще блесне
през някой славеев април
и ти безжълъден ще рухнеш,
ще станеш прах,
ще станеш тлен
и мрачни мравки ще те лазят
при всяко спомняне за мен.
А аз ще тръгна пак нагоре,
през твойта пръст ще прораста,
със свойте копийца зелени
ще те пронижа през пръстта
и грива рехава ще сейна,
ще вейнат в мене ветрове…
Ще чакам тоя ден години.
И ще живея векове.
БАЛАДА
То станало, казват,
в голямата битка.
Железният обръч
се сключвал отвред.
Понесъл се шепот:
- Спасявай отряда!
Пробивай под хълма.
Не чакай. Напред!
Сред сивия сипей
с картечните ленти
до хълма останал
единствено той.
Прикривал отряда.
И димният залез
видял един светъл,
безпаметен бой.
Там той и останал.
Сред сивия сипей.
И гарвани черни
се спуснали с грак.
През девет дерета
преминал отряда
и стигнали всички
до другия бряг.
И спрели. Спасени.
Изгряла надежда
във техните живи
човешки сърца
и както повтаря
Светловата песен,
„отряд не заметил
потери бойца.”
Отряд не заметил.
То било тогава.
А аз го сънувам,
че става сега.
Сънувам хълм. Сипей.
Простреляна куртка.
И залез - огромен
и пълен с тъга.
ЕСЕННО СЛЪНЦЕ
Обичам есенното слънце
и меката му светлина.
Горите като в детски сън се
унасят в златна тишина
и светват сини минзухари
по всеки валог жълт и сух
и се надварят да повтарят:
- Кърпи кожух, кърпи кожух…
От клена катеричка прави
поклон с навирени уши
и в свойте лапички кафяви
кафяво лешниче държи.
А аз вървя. В полята голи
дими последната бразда,
стоят високите тополи
в ръце с напуснати гнезда
и само есенното слънце,
преди докрай да договори,
като във златен детски сън се
люлее в златните гори.
ЛЮЛЯКОВА ВЕЧЕР В ЛОВЕЧ
Над Ловеч слиза синя вечер
и сини люляци цъфтят,
и уморени стихват вече
горите, Осъм и градът.
Небето нежно потъмнява,
изгрява първата звезда
и сякаш с нея се явява
самият Левски над града.
Пристига той от път далечен,
безкрайни друми извървял,
върви насам, сега изсечен
от вечен камък и метал.
И люляците като хора,
накацали по всеки склон,
се свеждат тихо да му сторят
от цяло Българско поклон.
А той върви. Че път го чака.
По комитети. По села.
Зад него стават черни в мрака
старопланинските била,
по стрехите от стари плочи
се стича звездна светлина
и Осъм сабята си точи
под люлякова тишина.
СНЕГЪТ
Снегът е някъде към Киев.
Усещам го по голата топола,
която с тънък връх мете небето,
отдето тази нощ ще мине той.
Снегът е някъде към Дунав.
Усещам го по патиците диви,
които търсят скътания извор
на Златна Панега с вечерен вик.
Снегът е някъде зад хълма.
Усещам го по черното коминче,
което трети ден дими отсреща
като луличката на посрещач.
СУТЕРЕН
Прозорчето под партера угасна.
Длетото млъкна.
Скулпторът умря.
До водосточната тръба,
отдясно
един роднински некролог се спря.
И се стаи мълчание огромно:
стъклото беше сляпо,
прагът - ням,
че скулпторът,
откакто аз го помня,
живееше сред мраморите сам.
Но мина само месец.
С весел грохот
пред входа спря талига оня ден
и нови наематели дойдоха
във северния нисък сутерен.
Преметнал своето въже през рамо,
със черен врат,
един хамалин стар
изнесе хората от бронз,
от мрамор,
от гипс
върху самия тротоар.
Но гръмна гръм.
И малка капка светна.
И тих ръмеж се спусна над града.
По каменните бузи неусетно
заслизаха сълзите на дъжда.
А долу щракна лампа.
Там шумяха
стопаните със весели сърца.
Премръзналите скулптори мълчаха
отвън
като изпъдени деца.
ЖЕНА
- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
- Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
- Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
- Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.
АВГУСТ
Какъв спокоен, зрял и златен август.
И както пише руският поет,
край теб се стича „запах трав густ”
и свети слънчогледовият мед.
Топни си в него крайче от погача,
благодаря кажи, макар нечут,
на малката пчела и на орача
за хлебодайния им дълъг труд,
на хляба запомни вкуса пшеничен,
дъха на мед при себе си задръж,
че в тях сега е сбран сока първичен
на облака и сребърния дъжд,
на хълма, който слиза към реката
със слънчев и рохкава бразда,
на жълтото поле, на равнината
с тегелчето крайречна резеда.
Вземи във спомена си този август,
голям и златен, като капка мед,
и пълен със опиващ „запах трав густ”,
тъй както пише руският поет.
ЯТА НАД ЗАЛИВА
Високо, високо - над залива цялата заран
високо се вият големите щърчи ята.
По кея сребрее в кафези сафрида стоварен.
Чинарът държи във дланта си две жълти листа.
Над хълма стои и мълчи вече бледото лято -
то гледа ятата и слуша във оня камъш
как равен и ситен се спуща от глухото плато
последният летен и първият есенен дъжд.
ТРОЯНСКИЯТ МАНАСТИР
Може само една вечерна камбана
да удари три пъти в Троянския манастир,
а звънът й в душата ти да остане
за цял живот подир.
И подир толкова дълги години
след екскурзията във втори клас -
ето ги прозорчетата сини,
под които наново минавам аз.
Вечерта се свлича като козяк отгоре.
Бора заспива до чешмата прав.
Левски минава на пръсти през двора -
да си рисува още Захари Зограф.
А в това време Дяконът ще каже
как да се почне, кога, с кое,
оня изедник как да се накаже,
как да се пазят от онова заптие.
Старият калугер стои вън до вратата,
докато младият вътре барута натъкми.
Пуснато е резето на дядо игумен на одаята:
в сандъчето му, до книгите - ками.
Ето я камбаната. Звъни за вечерня.
Какъв невероятен благослов.
Калугерът и Балканът са черни,
черни са като дулото на пищов.
Колко време изтече с Осъм оттогава?
Сега е тихо като след гръм
и историята на България тихо преминава
по едрия манастирски калдъръм.
СТАРИЯТ РУСЧУК
Войводи, хъшове, комити,
мъже без бащин дом и праг,
из стари мелници укрити,
с камшик от влашки вятър бити,
те все към българския бряг
очи отправяха, че нея,
България, в гореща гръд
лелееха с една идея -
докрай за нея да живеят,
накрай за нея да умрат!
И мряха те. И свела чело,
плача си тя не удържа,
когато в свойта пръст засели
и своя Любен Каравелов,
и своя Стефан Караджа.
И всички, минали през Дунав,
и всички, стигнали Русчук,
които звезден лъч целуна,
до нас да стигнат, помежду им
да бъдат днес, да бъдат тук,
а баба Тонкината стряха
към нас заветно да се взре:
- Те за България живяха
и за България умряха,
България да не умре.
СМЪРТТА НА СТАРИЯ ПОЕТ
Добрите думи след смъртта му, днес, са вече малка подлост:
защо на него ги не каза - вчера или оня ден,
когато с ляв мигач минаваше край неговата болка
и свойте делници затичан, като айсберг бе студен?
Земята по е честна. Тя го гледаше съвсем безшумно
как иде той, как пада той, как с кирка кърти своя път,
но все до него бе. И затова, нечуващ твойте думи,
при нея той отива днес. И те прегърнати ще спят.
ЖЕНСКИ ПОРТРЕТ
Все така - все със мрежата, всяка вечер,
с някоя книга в другата ръка,
загледана наблизо, замислена далече,
все сама сред тротоарната река…
Но това е само една зрителна измама
за другите, за далтонизма им нелеп,
които не виждат, че и когато ме няма,
аз съм с теб.
ИСПАНИЯ
Видях и светъл сняг по планините,
и златни портокали по брега.
Горяха стара шума, беше пролет
и капеше Ел Грекова тъга.
Усетих ужас на разпети петък,
когато като каменни на вид
вървяха боси божи ку-клукс-клани
по улиците нощни на Мадрид.
Забравих кипарисовия залез,
тълпата и щастливия й вик,
когато три магарета дръгливи
повлякоха пронизания бик.
Запомних след видяно и след чуто
как гидът куц беззъбо се засмя:
- Музеите са пълни с генерали
и със войници - черната земя.
