Жофре Рюдел

превод: Димо Боляров

Когато потокът, роден от чешмата,
пак блесне, лъчи отразил, и когато
покрие се шипката с цвят,
когато, събуден от белия вятър,
пак славеят срещне със песен зората -
тържествена песен, изпята в захлас,
тогава запявам и аз.

Любов от далечна страна непозната,
за вас ме боли и тъгува душата.
Лекарство аз търся нерад…
Не ще го намеря, додето от блян
поведен, не срещна - от обич пиян -
сред парка под нейната стая
оная, която желая.

До днеска лишен съм от радост такава,
душата ми в мъка самотна изтлява -
звездата най-дивна на божия свят
лиши ме от мойта живителна грейка -
тя ни сарацинка е, нито еврейка;
тоз, който сърцето й цяло спечели,
очакват го райски предели.

В сърцето страдално мечтата не гасне
по тая, от всичко в света по-прекрасна.
Боя се, че щом я зова всеки миг,
аз губя я вече - от много желание -
това ме изпълва със ново страдание;
така аз без обич живея,
а искам да страдам във нея.

И тъй, незаписан на скъп пергамент,
изпращам стиха си, изплакан от мен
на меден романски език,
до моя почтен Юго Брю от Филол и
се чувствам щастлив и съм много доволен;
стихът ми ще радва Бери и Гвиана,
ще радва звънлив Поату и Бретания.