Захар Прилепин

превод: Орлин Стефанов

На караула, който подсилваше трасето към столицата, бяхме трима ченгета от специалните части: Сергей с прякора Примат, неговото приятелче Гнома, и моя милост.

Неотдавна Примата си бе купил от срочнослужещите десетина кила патрони и при всяко дежурство се запасяваше с цяла шепа – все едно са семки слънчоглед. Пъхваше в цевта на законния си патлак патрон и гледаше по какво ще може ли да гръмне.

Някъде към три през нощта, когато трафикът понамаля, Примата мерна как за своя беда някакво скитащо куче притичва леко на верев, той му подсвирна, то откликна без особено доверие, косо се опита да наближи хората, от които му лъхна на зло и на метал, но, разбира се, тутакси го перна смъртоносно опарване отстрани.

Кучето не издъхна мигновено, а още някое време скимтя тъй, че поне половината горски жители се разбудиха.

Постът ни бе недалеч от гората.

Изплюх цигарата, изпъшках и тръгнах да пия чай.

“Сега непременно ще го довърши в главата” – дойде ми на ум, докато напрегнато очаквах изстрела – нищо че пред мен се е стреляло, точно не мога да кажа, но не по-малко от десетина хиляди пъти.

Сега пак потръпнах, ала кучето замлъкна.

Аз не му се сърдех на Примата, и ни най-малко не жалех за кучето. Можал – убил – пада си човекът по гърмежите, какво толкова.

- Няма ли как да стане някаква революция – рече веднъж Примата.

- Сериозно ли говориш? – радостно изтръпнах и аз; и не мен ми се искаше революция.

- Ами да. Поне ще си погърмя до насита. Секунда след това ми стана ясно кого той би искал да взима на мушка.

Тогава пак не се огорчих кой знае колко. По същество, Примата ми допадаше. Отвратителни са потайните злобари, които се преструват на добряци. Примата бе откровен в своята страст и не смяташе, че е лошо човек да има свои лични предпочитания, при това той наистина имаше вид на отличен войник. Понякога ми се струва, че войниците трябва да са тъкмо като него, докато за останалите рано или късно се разбира, че за нищо не стават.

При това, той проявяваше забавно и даже добродушно чувство за хумор – всъщност, при мъжете само това ми допада: умението да си мъжествен и весел, всички други дарби ме вълнуват много по-малко.

За това, че го наричат Примат, той обикновено не се сърдеше, особено след обяснението ми как отначало се е смятало, че примати са и хората, и маймуните, и австралийският ленивец.

Впрочем, самият Примат даваше свое обяснение: според него, всичките други бойци от отряда са произлезли именно от него.

- Аз съм вашият прародител, безопашати маймуни с маймуните – казваше Примата и се разсмиваше заразително.

А пък Гнома продължаваше шегата и се представяше за баща на Примата, въпреки че беше по-мъничък от него три пъти.

Приматът тежеше стотина и двайсет килограма, преборваше на канадска борба всички останали; самият аз дори не се решавах да се състезавам с него. За ръкопашни схватки изобщо не го викаха на тепиха, понеже бе строшил реброто на един боец, а на друг му повреди нещо в главата още в началото.

Преди Гнома да дойде в отряда, Примата не общуваше с никой от нас по-специално: дай му да си играе с пушкалото, да си се усмихва, еднакво приветлив към всеки.

А с Гнома те се сприятелиха.

Гнома бе най-малкият в отряда и защо е трябвало да го взимат, аз тъй и не проумявах: няколко от нашите момчета бяха ниски на ръст, ама си бяха много печени момчета

Докато Гнома наистина си беше като джудже, и ръчичките му бяха тънички, и гръдният му кош мязаше на птиче гнездо.

Не бих казал, че го гледам накриво, по-точно, хич не го и фиксирах, но откъде се взе при нас, защо му е да е тук сякаш не личеше; или Гнома ловко го прикриваше. После полека, докато пушехме, се разбра, че Гнома го напуснала жена му. Отгледана била в приюти, не била навикнала да се задържа задълго където и да било, и също така при съпруга си. Затуй пък оставила шестгодишната си дъщеря и напоследък те тъй я карали двамата – баща и дъщеря. Добре, че поне майката на Гнома живеела свряна в някаква съседна къщурка, та притичвала да нахрани невръстното внуче, ако нейното синче е на работа.

Докато разказваше тези неща, Гнома не гледаше да се хвали със съдбата си, не разчиташе и да наскърбява някого, а само засмукваше цигарата толкова надълбоко като че гледа да я довърши отведнъж. Отведнъж нямаше как, но след петото дръпване, тя се превръщаше във фас.

Към него започнах да изпитвам чувство на доброжелателност. И с неотслабващ интерес гледах тази двойка – Примата и Гнома: двамата навсякъде си ходеха заедно, а не след дълго се сговориха, докато пътуват с колата, да си подбират леки жени, ако ще и една за двамата, но понякога колата се претъпкваше с мацки и не можеше да се разбере колко квичаха, а кои хихикаха; а при това Примата си имаше младичка и знойна жена.

Въпреки своя прякор, Примата имаше бяло, голямо и не много окосмено лице, с някак размити черти, но щом се усмихнеше, всичко си отиваше по местата – носът вече бе по-ясно очертан, погледът му ставаше внимателен, ясно щръкваше адамовата му ябълка, а устата се оказваше с големи и жълти зъби, които издаваха твърдост и упорство.

Гнома също нямаше брада, но той си отглеждаше мустастачки, тънички, офицерски. И въобще, по лицето му всичко бе мъничко, като да е странна кукла на мъж с мустаци. А когато Гнома се смееше, чертите на лицето му ставаха съвсем неразличими, сякаш мигновено те се смесваха и объркваха, очите му се отместваха нанякъде, а устните му почваха суетливо да шават, показвайки ситните зъбчета.

Гнома нямаше толкова кръвожаден вид като Примата; от всичко личеше, че самият той не смята да убива когото и да било, но явно му бяха интересни забавленията на неговия голям приятел, като да премисля нещо си, оглеждайки го от разни страни.

Като чух възбудените им гласове навън, аз излязох от караулката.

- Светихте ли му маслото на песа? – попитах.

- На кучката – отвърна Примата доволен.

Той подхвана патлака, който сякаш не го оставя на мира, свали предпазителя, подпря цевта му в упор към дървената подпора с дебелина като брезово дръвче, и гръмна.

- Гледай ти – каза, като оглеждаше дирека. – Не премина. Гноме, застани от другата страна, пак да опитам, а?

- Що те не си сложиш ръката, опитай със себе си! – засмя се, блясвайки със зъбки Гнома.

Примата допря дланта си до дървото, и в същия миг, преди да успея да изрека нещо в суеверния си ужас, гръмна още веднъж с дуло, опряно от противоположната страна точно срещу неговата огромна лапа. Аз не забелязах дали трепна ръката му при изстрела или остана неподвижна, тъй като неволно замижах. Когато си отворих очите, Примата бавно свали ръката си от гредата и я разгледа, поднасяйки я пред очите си. Тя бе бяла и чиста.

На заранта, в базата, ни посрещна жената на Примата. Лицето й бе нежно, влажно и сънливо, като цвете след дъжд. Много е плакала и не се е наспала.

- Ти къде беше, а? – зададе тя глупав въпрос на мъжа си, приближавайки го колкото на един удар разстояние. Двамата изглеждаха страхотно: огромни, с яки прасци – впрегнеш ли ги в рало, ще обърнат земята.

- На риболов, не виждаш ли? – отвърна той като подсмъркна и плесна по кобура.

Жена му отново ревна, и, като забеляза Гнома, почти се провикна:

- Този пък също се навърта. Заради него е всичко!

Гнома мина отстрани на младата жена с толкова напрегнато лице, че то се смали още повече – колкото юмрука на Примата.

- Ти какво, да не откачи? – попита я Примата спокойно. – На теб какво не ти харесва? Че ходя на работа ли?

- Че и за Чечения се гласи, мизерникът – каза жената без да отговори.

Примата вдигна рамене и отиде да предава оръжието.

- Поне ти му кажи нещо! – обърна се тя към мен.

- Какво да му кажа?

Разбирах, че тя силно и не без основание го ревнува, че дори не й се вярваше, че той ходи на работа, а не по жени; но все пак в последната си реплика зачекна Чечения. “Какво общо има тук Чечения?” – помислих си; затуй отвърнах на въпроса й с въпрос.

Жената погнусено махна с ръка, като да запокитва към земята моите увиснали във въздуха думи, и отмина. Без да се впечатлява от преминаващите коли, тя бавно премина шосето и застана край оградата на парка с гръб към участъка. Стоеше, като леко се олюляваше от крак на крак.

“Изчаква го – доволен помислих аз. – Но й се иска той да дойде пръв. Бива си я жената”.

Като предаде оръжието си, Примата изпуши една цигара заедно с Гнома, докато гледаше изкосо гърба на жена си, те се посмяха, още веднъж споменаха застреляната кучка, с върха на обувките си старателно стъпкаха фасовете, изпафкаха още по една и най-сетне се разделиха.

Примата отиде до жена си и я поглади по гърба.

Тя нещо му отвърна, май не особено любезно и без да се извръща отмина по пътя. Примата я последва, без да избързва.

“След петдесет метра ще се помирят” – помислих си. Наблюдавах ги през прозореца.

Минута по-късно Примата стигна до жена си и сложи ръка на нейното рамо. Тя не отмести дланта му. Дори усетих как бедрата й взеха да се полюляват с няколко сантиметра по-нашироко – точно с толкова, че да докосва бедрото на Примата.

“Ще се приберат у дома и… всичко, което ги мъчи веднага ще се оправи” – лирично си помислих аз, изпитвайки някаква възбуда при вида на тези два звяра с техния древен мирис.
Неизвестно откъде, но аз знаех, че Приматът е надарен с голяма мъжка страст, над нормата. При него семето не беше по-малко от желанието да се пролее чужда кръв. Нещо се пролива, друго се излива, значи всичко е наред, всичко е както трябва.
Първия човек бе убит също от Примата.

Цяла седмица мъката го бе налегнала, понеже не му се задаваше никаква кръв. Той жадно се взираше в чеченските пейзажи, в руините, в празните и мрачни къщи със силната надежда, че всеки момент ще проехти изстрел. Никой не стреляше по него и Примата бе мрачен и раздразнителен едва ли не спрямо всички в отряда. Разбира се, с изключение на Гнома, при общуването си с когото, лицето на Примата се сгряваше и придобиваше ясни черти.

Нашите момчета бяха готови да се молят и свещи да палят, ама ротата ни да се размине с бедата, докато Примата най-сериозно се палеше:

- Да дойде човек на война и война да не помирише?

- В ковчег ли ти се е прищяло да лежиш? – го питаха.

- На кой му бърка къде ще съм легнал – отвръщаше Примата с презрение.

Постоянно се чуваха гърмежи по съседните улици, всеки ден убиваха някого от другите отряди със специално предназначение, а се случваше в мръсна и нелепа престрелка да покосят до цяло отделение натряскани до козирката войници на редовна служба. Само ние кръстосвахме насам-натам из Грозни сякаш ни пазеше някаква магия: задачата ни бе предимно да придружаваме и съвсем рядко ни се възлагаше прочистване.

Примата все предлагаше да свърнем на съседната улица, където трещи и неотстъпно гъгне някаква пукотевица, докато ние се возим в съмнителна бричка из града, изпълнявайки Бог знае какви заповеди – първо да сме стигнели не знам в какво си място, а после до друга меча дупка да откараме я заповед, я пакет, понякога кашон коняк примерно от някой майор, до някой си полковник.

- От какъв зор ни е притрябвала тая патаклама? – отвръщам аз от предната седалка.

- Ами ако там са притиснали руските момчета? – дъвчеше устните си Примата.

- Никого не са притиснали – казвам и след известна пауза, добавих: – Щом ни повикат, ще отидем.

Нас, разбира се, не ни извикваха.

Но на третия ден от третата седмица, по време на сутрешно прочистване из крайните квартали, ние най-сетне заловихме върху покрива на пететажен блок трима младежи – без оръжие, ама доста изнервени. Постъпили бяха сведения, че от тази посока понякога се стреля по разположеното наблизо комендантство.

- Е, та тука ли ще си нощуваме? – попита ги командира.

- Къщата ни я удари бомба. Нямаме къде да спим – отговори един от тях.

В този момент командирът съдра блузата на единия от младежите и синината, която се появява на рамото от ритането на приклада, веднага внесе яснота.

Но по покрива оръжие не се намери.

- Паспорти имате ли? – попитахме.

- При бомбардировката изгоряха, наистина! – следваха чеченците своята версия.

- Е, в комендантството всичко ще се разбере – кимна командирът.

- Отдалечете ги един от друг да не продумват нищо – добави той. – Че ще се разберат какво да обясняват.

Нашите камуфлирани бойци плъзнаха из съседните входове и продължиха работата си: понякога се чуваше чак навън вратите да се изтръгват от пантите – разбиваха ги, ако никой не им отваряше. Пленниците бяха разделени, а при един от тях заеха мястото си Примата и Гнома.

За всеки случай аз поведох трима колеги при двете редици с бараки на двора, та да гледат няма ли изневиделица да заповяда някой неканен посетител, а може и да изскочи от тези постройки – мърляв до ушите, ама с точна стрелба.

Палейки цигара се връщах обратно, но изведнъж ме прониза: изплува ми колко тежко мигнаха очите на Примата, когато подбра за яката своя пленник и като му каза “Да вървим”, го отведе на съмнително голямо разстояние встрани от прочиствания блок, при неголямо празно място, превърнато в бунище.

Ускорих крачките, но като погледнах оттатък бараките, видях Примата, който бе гърбом към мен, и Гнома, който ме гледаше, подсмивайки се лошо.

- Бягай! – тихо, но ясно каза Примата на пленника. – Инак ще те застрелят. А пък аз ще кажа, че си избягал. Тичай!

- Стой! – извиках, като едва не загубих дъха си от ужас.

Тъкмо моят вик подплаши чеченеца и, като подскочи, той хукна да бяга по бунището, но се препъна в някаква тел, надигна се и едва направил няколко крачки, получи перфектен куршум в тила.

Примата се обърна към мен. В ръката си държеше пистолет.

Аз мълчах. Нямаше повече какво да се каже.

Минута по-късно дотича и командирът с няколко от нашите биячи.

- Какво стана? – попита той, докато оглеждаше хората си – дали по тях няма разкъсвания, кръв и подобни признаци на смърт.

- При опит за бягство… – подкара я Примата.

- Остави – изрече уставно командирът и за секунда се вгледа в очите на Примата.

- С една дума казано: примат – с усилие изрече той и плю.

И си спомних как се стягахме през влажната пролетна нощ да потеглим за Чечения. Получавахме си оръжието, сдвоявахме с изолирбанд пълнителите, натъпквахме саковете и затягахме каишите, пушехме много и се смеехме звучно.

Жената на Примата се появи някъде към четири през нощта или беше в пет сутринта, и застана насред коридора, с черните си очи.

Щом я видя, Гнома изчезна безследно в съблекалнята: седеше си там кротко и някак притеснен.

Примата приближи жена си, те мълчешком се гледах един друг.

Като минаваха покрай тях, дори най-буйните ни момчета кой знае защо замлъкваха.

Аз също минах мълчешком, жената ме забеляза и ми кимна; внезапно видях, че тя е бременна, в не много напреднала бременност, ама доста сигурно и не на шега – да се ляга под ножа е немислимо.

Лицето на Примата бе спокойно и отчуждено, сякаш той е прелетял със самолета половин Черноземна Русия и се взира над планините търсейки си плячка. Но после той подклекна на едно коляно и се вслуша в надулия се корем. Нямам представа какво е чул там, но цялата картина я запомних: претъпкан с въоръжени хора коридор, тежки оръжия и многоетажни ругатни, и сред всичкото това, под жълто светещата лампа някакъв бял човек притиска ухото си към скрития плод.

“Примат, нали? Наистина ли е примат?” – зададох си този въпрос, приближавайки трупа, парче от тила на който бе като отхапан с мънички зъбки.

Никой не ме удостои с отговор.

Затънали в командировъчната си скука, веднъж си спретнахме пиянска сбирка. Веселието беше в пълен ход, но изведнъж токът в казармата спря, а Гнома ни разсмя, като почна да врещи с тъничък, неимоверно искрен глас:

- Ослепях! Аз ослепях!

- Бащице, какво ти става? – включи се в шегата Примата.

- Синко, ти ли си това? – подхвана и Гнома. – Изнеси ме навън, сине. Надалеч от кикота на тези простаци, да видя за последно слънчицето, сине.
Точно в този момент лампите светнаха и всички видяхме Примата да носи на ръцете си Гнома.

После не ни бе весело да си спомняхме тази случка.

Два дни преди да летим за вкъщи, заедно с неголяма група Примата и Гнома отидоха до някаква караулка да докарват незнайно как заловен полеви командир. Дотам стигнаха с вертолет, придружавани от няколко бойци от спецчастите – дали не бяха нижнитагилци, а може да са били горноуфимчани.

Полевият командир бе с небрежно, чрез шут с ботуша и удар от приклад, смачкана физиономия и собственоръчно го натовари Примата; същевременно, леко проточвайки играта, се бяха наредили около вертолета, с насочени на разни посоки цеви, същите тези, не помня от кой град, бойци. Много им харесваше да се пъчат: имаха пълната увереност, че няма кой да ги гръмне, а такова усещане човек изпитва, когато приключва срока на своята командировка. Гнома също проблясваше наблизо със ситните си зъбки.

В този момент откъм храстите уцелиха с два единични изстрела горноуфимчани или нижнитагилци – но накъсо, двамата си се трупираха на земята отведнъж и яката. Гнома също се зарови в земята като някакво зверче и като се разтрещя пукотевицата не отговори на повикването на Примата. А по това време самият Примат се напъха в машината, която засили въртенето на перките си, та по скоро да се изниже оттук, накъдето падне.

Като изскочи отново навън, Примата изпотен и без каска, без изобщо да се навежда, се прицели и почна да стреля в нужното направление, после подхвана ранените, и двамата наведнъж, върху раменете си – първо на едното, сетне и на другото и ги пренесе до полевия командир, който след като чу как се стреля, взе да се суети с овързаните си крака, често-често премигвайки със спеклите се от кръвта натежали ресници: също като пеперуда дето не може да отлети.

После Примата изтича да прибере Гнома, издърпа го от тревата и на ръце го пренесе във въртушката.

Гнома се бе отървал без драскотина. Докато машината се вдигаше във въздуха, той бе замижал, премисляйки къде ли точно са го уцелили, но нито една част от тялото му не го заболя от някаква рана, тогава Гнома зина с радостна уста, за да съобщи за това на Примата.

Примата седеше отсреща, в черна локва, мълчешком, а му го нямаше едното око. После се разбра, че втори куршум е попаднал в крака му, а третият го е уцелил точно под мишницата – мястото от бялото негово тяло, което не е защитено от бронежилетката.

И цял откос куршуми се е изсипал върху бронята, та няколко от органите на Примата ще да са се пръснали от страховитите удари, но кой ще ти ги гледа органите: предостатъчно е било и това, че известно време Примата е тичал без едното си око и с парче нажежено олово в главата.

Нижнитагилците ли бяха или горноуфимчаните, ама оживяха, двамата, а Гнома предложиха за награда.

У дома се завръщахме заедно с огромния цинк на Примата.

Жена му посрещна ковчега с яростно лице, удари с ръка по капака с такава сила, че вероятно Примата за миг е отворил останалото си око, без да разбере каквото и да било.

На погребението тя стоеше мълчешком, без да орони нито сълза, и като настана момента да се хвърля пръст в гроба, неподвижно замря с червеникавата буца в ръка. Поизчакахме я малко, а после тръгнахме със своите буци. Земята са разтрошаваше и посипваше.

Гнома даже не плачеше, а някак подсмърчаше, раменете му подрипваха, и гърдите му все така напомняха гнездото на скворец, вътре в гнездото някой гукаше и махаше с тихи криле.

Жената на Примата стискаше земята с ръка толкова силно, че тя се изцеди през пръстите й докрай и в дланта й остана само някаква лепкавост.

Тя и на траурната закуска си беше с тази лепкавост по ръката.

Отначало пихме мълчешком, а после, както му е обичаят, поразвързахме езиците. Аз все гледах жената на Примата, вкаменилото се чело, твърдите устни. Не се стърпях и седнах до нея.

- Как е при теб? – кимнах към корема й.

Тя помълча. После неочаквано ме поглади по ръката.

- Ти не знаеш – каза ми тя. – Та той ме беше заразил със срамна болест. Вече като бременна. Хем няма как да се лекуваш като хората, хем не върви да си носиш заразата. А щом като го убиха – още на същия ден ми мина. Ходих и по лекари, проверих се – нищо ми няма и като да не го е имало.

След няколко месеца ограбиха къщата на Примата – докато вдовицата му била в консултацията. Измъкнали всичките пари, много – изплатили бяха компенсацията за смърт; също взели ключовете на колата и я отмъкнали направо от гаража.

Вдовицата ми се обади три дни след произшествието, помоли да отида.

- Има ли нещо ново? – попитах я аз.

Тя вдигна рамене.

- Имам някакво… подозрение – каза тя, поглаждайки своя огромен корем. – Хайде да отидем при една жена. Тя е гледачка. С никого не се среща вече отдавна, казва, че нейните истини не водят до добро. Но тя е задължена на баща ми и затова ще ме приеме.

Вътрешно изхъмках: сега пък гледачки, Боже мой; ама нямаше как да не отида – все пак на вдовица не бива да се отказва.

Вратата ни отвори приветлива, открита жена, не беше хич стара, нито с черни дрехи, без забрадка – не както си я бях представял, а усмихната, с бели зъби, красива.

- Искате ли чай? – предложи ни.

- Искаме – казах аз.

Седнахме на масата, хапнахме по един бонбон, чаят бе горещ и ароматен, в тумбести чашки.

- Изгубил ли се е някой? – попита гледачката.

- Окрадоха ме вкъщи – отговори вдовицата. – И всичко бе направено много акуратно, сякаш е бил някой близък: нищо не е ровено, а са знаели къде да търсят.

Гледачката кимна.

- Ето аз донесох снимка – каза вдовицата.

Тя извади от чантата си снимка, и аз си припомних онзи приятен чеченски ден, когато се бяхме почерпили, и после спря тока, а после отново го пуснаха, а ние се снимахме, всичките вече пияни, като някаква тълпа и едва се побирахме на тази снимка с яките ни като на коне гърбини.

- Ето кой те е ограбил – каза гледачката простичко и с лекия си красив нокът докосна лицето на Гнома.

- Гледаш ли го що за птица е? – добави тя, като помълча. – Така се е настанил, че да изглежда по-висок от всички. Погледнете. Нали той е малък. А тук не си личи колко е дребен. Изглежда да е по-висок от мъжа ти. Ти си вдовица, а това е твоят мъж? – и посочи Примата. – Мъртъв е той вече. Но децата му ще са добри. Белички. Ти ще имаш близнаци.

Седях шашардисан и дори лъжичката в ръката ми взе да трепери.

Гнома напусна отряда ни преди три месеца, и след като се уволни, никой повече не го видя.

- Да вървим при него! – почти извиках щом излязохме навън, вече тъй разтреперан в яда си, че и сам бях готов да убивам.

Вдовицата кимна равнодушно.

Къщичката на Гнома се намираше в крайградската зона, стигнахме бързо до там, а открихме затворени капаци и на вратата катинар, толкова масивен, какъвто закопчават само като тръгват за дълго и надалеч.
Потропахме на съседите, а те потвърдиха: да, заминал е. Всички заминали: и бабата, и дъщерята, и той самият.

Настанихме се в колата: аз разтревожен и зъл, вдовицата – спокойна, тиха.

- Трябва да се напише заявление – горещях се аз докато палех цигара и гледайки къщата с такава ненавист, като да премислям няма ли да добре да я подпаля. – Ще я намерят тази твар и ще я натикат в затвора.

- Не трябва – отвърна вдовицата.

- Как да не трябва? – дръпнах се аз.

- Не бива. Той беше приятел на моя Серьожа. Няма да пиша.

Запалих двигателя и тръгнахме. Вдовицата бе поставила ръце на огромния си корем и се усмихваше.

Разказът е публикуван в бр. 11-12, 2008 на сп. Пламък. “ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ” благодари на г-н Орлин Стефанов за любезността му да го предостави и на читателите на нашето списание. (б.ред.)