Юрий Бондарев

превод: Литературен свят

(изказване в ЦДЛ в Москва при сбогуването с писателя Пьотр Проскурин)

Ако се говори за Проскурин, за неговия писателски път, то пътят му беше нелек, а славата истинска, нефалшива, той я постигна с колосалния труд на своя талант. А талантът му беше  даден по Божия воля…

Проскурин е писател, който създаде, построи цял континент, и засели този континент с героите си. Те са живи. Строителят му вече не е с нас - макар че всъщност е с нас - а героите му живеят и ще живеят, защото Проскурин беше посветен в някои тайни.

Може би беше посветен и в онези тайни, за които казва Достоевски в последната си фраза, в речта при откриването на паметника  на Пушкин. Той казва, че Пушкин е отнесъл велика тайна, която ние още дълго ще разгадаваме. Всеки писател носи в себе си тайна… И не трябва ние, читателите, да мислим, че сме разгадали всички тайни на писателя, защото тях никой не ги знае, как се ражда една книга, никой не знае, как се ражда словото, съчетанието на думите, на мислите! Това е великата тайна.

Проскурин се отнася по величината на дарованието си, на таланта си, към художниците, които знаят много за живота. Всичко или може би, почти всичко, - макар че такъв човек няма, - но аз казвам сега: може би, може би… Той знае, че земната ос променя положението си и вероятно с това се променят определени основи на живота. На обществения живот.

Ние виждаме сега как подивяват човешките нрави в цял свят, и у нас включително;  виждаме море от кръв, убийства, самоубийства. С голяма горчивина се запознаваме със съобщенията в нашата преса, която - не цялата! - свикна да лъже, издигна фалша в истина, което не можеше да търпи Пьотр Лукич Проскурин в произведенията си. Мисля, че при него няма да намерите нито един фалшив ред, или пищни редове, украсени с цветя, над които летят пеперуди…

Не, той беше суров писател! Беше писател от школата на Достоевски, школата на Толстой, по нещо близък с Писемски. А последният му роман “Числото на звяра” е шедьовър, истински шедьовър. Не толкова често се създават шедьоври. Всички романи на Проскурин са  забележителни романи. Но “Числото на звяра” е шедьовър сред тях.

Защото, за да се проникне в психологията на различни хора от обществото, трябва да имаш не само талант, а нещо много по-висше. А това е, защото той търсеше истината! Не на края на света, не на Северния полюс, не във Франция и Люксембург, не в Давос или някъде другаде, а в себе си! И истината - в себе си. И я намираше.

Понякога животът на Проскурин, а и въобще животът на нашето поколение, следвоенното, което премина през войната, ми напомня живота през онези пет минути, които преживял Достоевски на Семьоновския плац. От заповедта за разстрел до отмяната й. Всеки има свой път към небето. Собствен за всеки… При Пьотр Лукич Проскурин това е брилянтен път, застлан с книгите му.
Мисля, че когато той достигне чертога, и ако там съществува в някакво състояние човешката памет, той ще бъде доволен от себе си. Не самонадеян и не самоудовлетворен, а доволен от това, че цял живот е работил и е работил като вол, работил като каторжник. Работил, работил и създавал забележителните си романи, които ще живеят дълго.

Царство ти небесно, мой любими приятелю, Пьотр Лукич.