Иван Сарандев

В недалечното минало излизаше вестник „АНТЕНИ”, който години наред поддържаше на своите страници рубриката „Малко познати имена”. През 1983 г. редакцията издаде сборник, включващ 68 малко познати или непознати имена. В своя кратък предговор към сборника главният му редактор Веселин Йосифов писа, че те са малко познати или непознати по наша вина „тъй като без малко познатите имена нямаше да имаме големите имена, които са сътворявали големите дела на народа ни през цялата негова история”.
Книгата на д-р Радка Пенчева „Сюжети на забравата. Реванши на паметта” иде да продължи тъкмо тая традиция, за да засвидетелства нашата благодарност към предшествениците за стореното от тях и да покаже, че не сме ги забравили.
Изданието съдържа два раздела, подсказани още от двете заглавия: „Студии за Емилиян Станев” и „Реванши на паметта”.
В първия раздел са поместени два текста, посветени на писателската библиотека и още един текст за книгата на Ернст Ренан „Апостолите”. Известен е интересът на изследователите към личните библиотеки. И основателно. Защото те са много съществен източник, не само за преценките на изследвания писател, не само за неговите съвременници и тяхното творчество, но изобщо за българската и чужда класика. Библиотеката на Емилиян Станев има в наличност около 1400 броя книги. Част от тях са редки библиофилски издания, с автографи на известни писатели и учени, преводачи и др. Библиотеката може да се отнесе към областта на хуманитаристиката - художествена литература, мемоари, биографии, изкуствоведски изследвания, литературна критика, литературна история и др. По език е многоезична. Около 30% от изданията са на чужди езици.
За да приключим с представянето на библиотеката следва да отбележим големия дял от периодични издания, много книги на френски и руски език. Защото съпругата на писателя е известен преводач от тези езици и авторка на две книги за своя съпруг. Но, разбира се, не бива да се преувеличава ролята на домашната библиотека, защото тя в никакъв случай не може да покрие всички духовни потребности на твореца. Всекидневно се появяват нови издания и информационни източници, от които писателят се нуждае.
По този повод Борис Делчев иронично подмяташе за някои негови колеги, които не са стъпвали в Народната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий”, защото ползували само книгите си от домашната библиотека.
На „Апостолите” - т. 2 от изданието „История на ранното християнство” в 7 тома на френския историк и философ Ернст Ренан (1832 - 1892 г.) - е посветен самостоятелен текст. Книгата излиза през 1863г. и предизвиква истински скандал сред френските католици. В нея той прави опит да очисти образа на Иисус от всички чудеса и свръхестествени събития, които Спасителят върши. По такъв начин в изображението на Ренан Иисус се превръща в реална личност. „Животът на Иисус” е най-обсъжданата книга на времето. Католическите критици считат, че Ренан не е равностоен на немските си колеги, които го превъзхождат със своята задълбоченост. Неговата оригиналност обаче съчетава силните и слабите страни в произведенията му, а персонажите са блестящо въведени от автора в историческата ситуация. Второто съчинение, което му спечелва световна известност, е „История на израелския народ”. Ренан умира на 2 октомври 1892г. Член е на Френската академия на науките.
Всичко изложено дотук намира своето оправдание с факта, който малцина навярно знаят. Не знаех и аз. При това, Надежда Станева след смъртта на Емилиян Станев, ми призна един свой грях. От 1968 г. започнах да работя върху една книга, която излезе от печат през 1995 г. с малко странното заглавие „ИЗПОВЕДИ. 101Х31″, което означаваше 101 български писатели отговарят на 31 въпроса. В книгата бяха поместени писмените отговори на анкетираните 101 писатели. Разбира се, че бях връчил анкетна карта и на Ем. Станев. Когато го помолих да ми върне анкетната карта, той ми каза, че няма да участва в анкетата. Та, тогава Надежда Станева сподели, че в анкетната карта той е посочил Библията като най-великата книга на човечеството. А тя не била съгласна с него, след което скъсал написаното и го хвърлил в коша. Тогава не знаех, че през 40-те години той е замислял да пише книга за живота на Иисус. Какви са били нейните съображения да се намеси в анкетирането е повече от ясно: семейният цензор действа безотказно. За съжаление, потвърди се моето убеждение, че писателите не бива да имат роднини.
След въвеждащите текстове, авторката Р. Пенчева прави много подробно представяне на подчертаните от писателя в личния му екземпляр пасажи от „Апостолите”.
Студията завършва с коментар, от който става ясно какви са вероятните причини за интереса на Ем.Станев към „Апостолите” от Е. Ренан. Според Р. Пенчева „подобно отношение към текста на Библията, възприеман от Ем. Станев и като историческо съчинение, тълкуванието на Ренан очевидно е допаднало на писателя”.
За съжаление неговото намерение да пише книга за Иисус е останало неосъществено. Още повече в стилистиката на двамата - Ем. Станев и Е.Ренан - има много естетически свободни валенции.
Р. Пенчева не пренебрегва, и съвсем основателно, проблема за мястото на фолклора в художествената панорама на неговото творчество. Материалът, който тя предлага, и особено личната позиция, изложена от писателя, са достатъчно убедителни и точни. Но аз искам да обърна внимание, че неговият подход към фолклора едва ли може да се приеме като традиционен, като фотографски. Като всеки сериозен и отговорен пред себе си и своите читатели писател, Ем. Станев избягва фолклорните цитати и жанрове, търси фини способи да ги овладее и подчини на своите потребности: читателите да усетят автентичната мелодия на народната душа. „Това наследство - казва той, колкото и да не се използува пряко, става основа на естетическото и етично отношение на писателя към всички проблеми, свързани с душевността на българина.”
Ще отбележа и още един много съществен факт: „Ем. Станев използва автентичните сватбени песни опосредствано през текста на Цани Гинчев. Освен песните, той следва отделните етапи на сватбения ритуал”. (с.65). И тук, при сватбата на Костадин Джупунов, писателят не цитира от свое име, а използва като посредник Цани Гинчев.
Ако в тази част на книгата липсваше статията „Българинът между Христос и Мохамед. Драмата на потурчването в две творби”, то тя би загубила в много отношения. Защото малцина от читателите знаят за този неосъществен замисъл за романа „Султански лов” със сюжет от историята на град Сливен. Авторът тръгва от тритомника „Историята на град Сливен” от д-р Симеон Табаков. Посещава града, снабдява се с три карти на паус от Сливенската кааза, с множество материали за руско-турските войни и др. На 1 април 1967 г. записва в Дневника си, че мисли за романа - образът на главния герой Тахир Ага е ясен, но другите още не. Предполага, че ще му трябват още 2 години да събере целия материал и едва тогава да започне работата по романа. Р. Пенчева пише, че до края на живота си живее с мисълта за него. В Анкетата той обясни защо не е написал романа: „Кой знае, ако съм жив, може да седна един ден да го работя, въпреки че, както казах, лошо ще го изтълкуват някои. Но това са истини, дявол да го вземе. Всяка руско-турска война създаваше големи нещастия на българите.” Същият материал от книгата на д-р С.Табаков е използвал и Й. Йовков за разказа си „Най-вярната стража” от цикъла „Старопланински легенди” и авторката умело изследва и този въпрос.
Първият раздел завършва с три текста, в които се говори за приятелите на Ем. Станев - Йордан Радичков, Тодор Боров и Борис Делчев. Това е наистина достоен завършек за първия раздел на книгата, защото читателите са включени в един тесен кръг от интимни приятели, с които писателят е общувал и търсел тяхното присъствие.
Към Йордан Радичков той има бащинско отношение. В Анкетата той споделя, че високо го цени като художник. Емилиян Станев счита, че „талантливият човек не се учи от никакви школи, той сам създава школи”.
При Тодор Боров приятелството е творческо, между ерудити с различна чувствителност, с различна съдба - човешка и творческа.
В текста, посветен на Борис Делчев, авторката променя местата на двамата участника в диалога: Емилиян Станев е оценяван от литературния критик Борис Делчев. В случая са използвани записи от Дневника на Борис Делчев на техните срещи. Подзаглавието на текста „Едно сложно приятелство” тактично предупреждава, че отношенията са сложни. Напълно съм съгласен и защото още не е настъпил моментът да се надникне в тази сложност.
Във втория раздел на книгата „РЕВАНШИ НА ПАМЕТТА” се разработват сюжети, които по различни причини са забравени и пренебрегвани - например политическо насилие, както е с романа „Звезда керванджийка” от Змей Горянин. След 9. ІХ. 1944 г. авторът е изключен от СБП и неговият роман е инкриминиран като шовинистичен. От изложението на Р. Пенчева става ясно, че всички политически обвинения към автора са неоснователни, а що се отнася до романа той е обявен за шовинистичен. Възможни са две обяснения: първо, че романът не е четен от обвинителя; и второ: ако е четен, тогава въпросното лице не знае какво означава думата шовинизъм.
Полският евреин Юлий Цезар фон Розентал - бунтовникът, поетът и учителят загива на 30 години в Илинденско-Преображенското въстание на 11-12 септември 1903 г. за свободата на България. Неговото име не бива да се забравя. Той ни завеща една стихосбирка - „Недопети песни” - и примера да се бори за свободата навсякъде по земята.
В „Аферата Драйфус по български” е раздиплена тъжната история на личността и делото на Александър Дзивгов. Само че, за разлика от Драйфус, българските правораздаватели причиняват смъртта на Дзивгов - един честен и високо образован интелектуалец. Причинителите на смъртта му доказват, че „у нас липсва зачитане на човешката личност”, както пише в своята статия за него Емилиян Станев.
За нас, съвременните изследователи, е много ценен текстът, посветен на влиянието на еврейството в творчеството на Дора Габе. По този въпрос едва днес може да се говори свободно и изследването на Р. Пенчева в този смисъл е откривателско. Такава е и статията за ранното присъствие на поляци и унгарци в двете книги на Стилиян Чилингиров - „Маджари и поляци в Шумен” и романът „До коле, о Господи”. И двете книги са забравени, а те напълно заслужават нашето внимание. Бих казал, че авторката умее убедително да разкрива редица творчески влияния върху отделни наши писатели, както се вижда и в статията й за влиянието на испанския писател Бласко Ибанес върху романите на Д.Димов.
Преди да завърша бих искал да се спра на още два текста, посветени на Николай Дончев - един забравен български критик и преводач, и на Димо Минев. И в двата текста Радка Пенчева си поставя справедливата и благородна задача - да отрече натрупаните предубеждения и подценяването на големите заслуги на двамата писатели и литературни изследователи. Димо Минев и Николай Дончев са „отдали делото си на каузата за разкриване на европейските измерения на българската култура затова не бива да бъдат забравени”. (с.185).
По повод 100 г. от рождението на Димо Минев авторката ни припомня, че той е един от най-ревностните изследователи на личността и творчеството на Й. Йовков. Неговият труд „Йордан Йовков. Спомени и документи” е претърпял две издания от 1947 и 1969 г. Двете издания на труда му са ценен източник не само за факти от живота на писателя, а главно, и преди всичко, за анализи и обобщения върху особеностите на Йовковия творчески процес. Благодарение на този труд изследователите на Йовковото художествено наследство имат солидна база за сериозни обобщения и задълбочени анализи.
„Сюжети на забравата. Реванши на паметта” според мен уцели точно времето, когато е най-потребна. Защото реваншът на паметта се нуждае от подкрепление, за да не забравяме нашите достойни и родолюбиви предтечи. А на Радка Пенчева да пожелаем здраве, радостни сюжети и сбъдване на всичко най-желано без реванш.

Радка Пенчева. Сюжети на забравата. Реванши на паметта. Литературнокритически статии и документални изследвания. Пловдив, Астарта, 2011г.