РАБОТА
РАБОТА
Сред пчелици,
потънали в леност,
и без жило останали
стършели:
„Имам работа, казваше,
тленен съм
и не зная
дали ще я свърша.”
В ресторанта,
където седяхме
в тишина
от унгарски цигулки,
ти повтаряше същото:
„Страх ме е
от покоя
и от разгула.”
Между птици
с криле прекършени
и под облаци,
черно загледани,
всяка работа,
дето я вършеше,
ти я правеше
като последна.
„Обстоятелства
като предателства.”
Ти умееше с тях
да се бориш,
да окриляш с любов
и приятелство.
И от тях окрилен
да говориш.
„Всичко нужно е свято,
разбира се.
Има в кошера мед
и отрова.”
Но и черният келнер
напираше
да застила покривката
нова.
„Бърза, сякаш
за другите бърза.
С този жест
на смъртта ми прилича.”
Кой обича
платената дързост
и човешкото
безразличие?
„А на село…”
Рисуваше споменът
свят отдавна потънал,
изчезнал.
И се сриваше сипей
в огромната,
изкопана в душата ти
бездна.
ЕДНИЧКОТО, КОЕТО ИМАМ
Животът ми е дал и взел,
за да му бъда длъжен.
Над мен не е всесилен той,
щом мога сам да го прекъсна.
Не съм и глупав да измествам
правата му. Той има всичко.
Едничкото, което имам аз,
е само тя -
избраната посока.
БЕНКОВСКИ
На смърт ни каниш, а навън е пролет.
Ще отсечем разцъфнала череша.
От бухнал цвят и лист ще я оголим.
ще я напълним с чер барут.
Безгрешно
ще я насочим към завоя, откъдето
ще дойде и смъртта, и свободата.
Така е тихо и така е светло
това очакване на гибелта!
Пчелата
ще търси дълго старата череша.
А после друга, по-далечна, ще споходи.
Ще има мед за праведен и грешен…
Та да сечем ли казваш, воеводо?
РАЗГОВОР СЪС ЗНАМЕНАТА
И пак за знамената мисля аз:
- Какво сме, знамена, без вас?
Но в диплите не отговор, въпрос се крие:
- Без вас какво сме ние?
ПРЕДЦИТЕ МИ
Предците ми, корави балканджии,
с изсечени от недоимъка черти,
са тръгвали с два коня към ония,
неразорани сред полетата бразди.
Каруците им сбирали децата им,
а в къщите, останали назад,
пролазвала е бавно тишината -
жълт смок, усетил есенния хлад.
В огнищата изстиналата пепел
е вдигал вятърът, преди да завали.
В прозорците, като в очи на слепи,
полепвал залезът, потичали мъгли.
А после сняг трупал по дърветата,
събрали тъмни старчески ръце.
И като тънка вощеница светил
нащърбен месец над планинското селце.
А утрото - негрухнало, нелавнало -
изгрявало над котешка следа.
Последната живинка изоставяла
разскърцаната къща на глада.
БОЖЕНИШКИ УРВИЧ
Гората стига бойните стени,
дори навлиза в крепостта и пали
зелен огън сред потъмнелите твърдини
в огнището на боженския залез.
С гората влизат вековете и шептят:
„Държах за вярата на цар Иван Шишмана.”
Все сухи съчки под нозете ми шумят -
дали са костите на отоманеца?
Или са костите на моите деди,
положени за род и за родина?
И крача аз по техните следи,
и всеки шум повтаря: сине, сине…
Последната България е тук…
Никопол падна… Идва ред на Видин…
Не е последна! Аз съм неин внук!
След шест столетия от Урвич ще я видя!
И тук, сред този български балкан,
сред този залез, ален като рана,
ще преповторя след севаст Огнян:
„Държа за вярата на цар Иван Шишмана.”
МЕЖДУ КОРЕН И ГНЕЗДО
Между корен и гнездо съм се родил,
затова разчитам на крилата си,
още от първия си полет усвоил
как привлича
гибелно
земята.
НЕ Е ЗА ЛУДО
Не е за лудо всичко подлудяващо
деня, следобеда и вечерта!
И тези облаци, така спокойно плаващи
откакто свят светува на света,
не са за лудо!
Битката е вчерашна,
но тя и утре няма да замре…
Сложи сега спокойно да вечеряме
и разстели - да се наспим добре!
***
Добре съм. Имам силни врагове.
Не разпилях живота си на дребно.
Не писах дневник. Писах стихове:
кога - инфарктни, а кога - лечебни.
Не бях слуга. Не станах господар.
В света се врязах ребром, както ножа.
Не знам дали съм имал божи дар,
или живях за дарбата си божа.
Бях равен с равните, с познатите - познат.
За мен са кражба, даже и в куплета,
излишествата в този пъстър свят.
Събудя ли се; слънцето ми свети.
Заспя ли: с мен заспива моят град.
А всичко друго: то е в стиховете.
***
Попивам аз, а болката - мълчи.
Като човек - почти я ненавиждам.
И чак когато много загорчи,
разбирам, че напразно я обиждам.
Тя проговаря - шеметна река
попитото от мен изобразява.
Поезия ли? Просто е така.
Животът взема. И животът дава.
