ПРАДЕДИТЕ
превод: Ангел Тодоров
ПРАДЕДИТЕ
Пак нова песен ражда днес душата,
но аз за вас си мисля, бедни мои!
Там, над браздата черна, сред нивята,
със скръб ви виждам в глухото усое.
Работеше със кирка моят дядо,
а днеска моите ръце са бледни.
Във старо време във безгрижна радост
живяха хората, макар и бедни.
Те всеки празник спазваха… Жената
бе вярна на домашната си стряха
и през година раждаше… Децата -
чудесни, здрави рожби - там растяха.
Без много ниви, без добитък
живяха дълго като буки горски:
че старецът на внучка си разчита
без ядове, без укорите хорски.
Запомних ги в житейските тревоги,
а някои по слух далечен знаех.
Лицата им тържествени и строги
и днес аз виждам - дълъг ред безкраен!
ПРЕКАРАХ МНОГО ДНИ…
Прекарах много дни във влажните бордеи,
там, де бедняците сред болести живеят.
Кварталът - беден, ала виждах там цветята,
като че ли родени за аристократи.
И виждах там души сред мъка неотменна,
ала със славни имена - Миропа, Мелпомена.
С машини те работеха, но носеха парцали,
а в кой ли дом са се родили и играли?
Една приспиваща във къщичката тяхна
невръстно братче - слушах и не можех да се махна:
„Сираче малко, нани! Бедничкото, нани!
Пак нещо ще ти купя, сутринта щом станем!”
Отдавна майката е легнала в земята.
На четиринадесет години - е дъщерята.
