УТЕХА
УТЕХА
Клеветата удари в гърдите поета.
И след миг задимя на Дантес пистолета.
Една черна карета от „Чьорная речка”
по снега нарисува червена пътечка.
Александър Сергеевич, колко боли,
за Чаадаев, за Русь и за теб, Натали!
И боли на наемника не от куршума;
от тъгата боли, от коварната дума.
Иде сетният миг над поета надвесен,
Радионовна пее отколешна песен…
Не боли. Не боли. Не боли, Натали…
Нека вятърът вее. И нека вали!…
Нека плачат бурлаците. Всичко им взеха.
Само водката вече е тяхна утеха.
Нека Медният конник през лютата сприя
се понася в нощта и разбужда Русия!
И препуска по степите горест голяма:
Александър Сергеевич вече го няма.
Но не е песента в този миг замълчала,
тя остава начало на всички начала.
Гибелта си в отровната чаша намери
Моцарт - не! А един Салиери…
НА ШИПКА
Бойци - богатири,
тук дето епично се били
и победили,
по тези баири,
в братски могили
положили кости за спомен
чутовен,
велик!
А този светлик
на битката люта,
напомня салюта
за свещените кости,
останали вечно на гости
на своята братска земя.
Вече век
те нищо не искат.
Не трябва им хляб,
нито в шарена бъклица вино.
Те тихо си спят
зарити в гранита,
а долу, под тях,
като утринен смях
се шири градина -
на юг и на север
застлана от губер зелен.
И аз благодарен, смутен,
кого да прегърна,
с какво да им върна,
се питам,
на скъпите гости,
оставили кости
в скалите?
И в размисъл тиха,
загърнат от здрача,
мирно застанал
свеждам клепачи,
целувам Балкана
и плача…
С ХЕМИНГУЕЙ
Когато пак остана сам,
за теб си мисля често
и ми е драго, че те знам,
приятелю Ернесто.
Познавам кратките слова
с голямата измама
и аз не страдам от това,
че има или няма.
Сбогувах се с една тъга,
с оръжия и драми
и как спокойно е сега,
че в мен изтля жена ми.
Илюзиите зачерта
на рибата гръбнака
и аз очаквам вечерта -
началото на мрака.
От мен прогониха скръбта
приятелствата разни
и аз направих от смъртта
един безкраен празник…
