Георги Н. Николов

Така е нарекъл своята най-нова книга Христо Ганов, родена в ИК „Български писател”, С., 2011 г. Тя е втори том литературна мемоаристика след „Животът на думите и думите на живота” - спомени, интервюта, срещи, философски ретроспекции с изтъкнати български творци. В „Премълчани думи…” авторът, който не се нуждае от представяне пред читателската публика, продължава своето убедително, красиво, малко тъжно връщане в годините. Осветени с присъствието на духовни люде - гордост за страната, която бърза да ги забрави. Устремена към европейски духовни върхове, покорявани с книгите на редица наши поети и белетристи. Достойни посланици на географския кът, който представляват, за да го извисят до наднационални измерения. Чест прави на Христо Ганов, че възражда имената им сред руините на българската ценностна система. И напомня, че в сивотата на делника отделната личност може да преоткрие достойнството си в храма на духовното. Който съществува и оцелява извън вълните на официалната пошлост. За нея още преди две десетилетия тръби: „Устата ми е пълна с пепел. Наслушах се на красиви и кресливи думи, на „обосновани” икономически и политически програми, на „исторически” концепции. Нагледах се в последните години на паденията на маса „величия”, на всекидневни кражби, на поголовно и цинично ограбване на държавата, на лумпенизирането на огромна част от българското население, на „миграцията” към столицата и големите градове - мътни потоци от безделници, джебчии и отявлени бандити, които в малките села и градчета ги знаеха и те се съобразяваха с това; на нарастването на безотговорността и корупцията във всички сфери на живота ни, на наглото узаконяване на престъпни охранителни и застрахователни фирми; от безсъвестните улични търговци до всеки битов занаятчия, които буквално ти одират кожата.”
Авторът на „Премълчани думи…” олицетворява утвърдената представа за български творец, дистанциран от компромиси със съвестта си и с язвите на обществото. За щастие, той не е сам. Литературните години го срещат с емблематични имена, намерили място в книгата. Ще посоча, без претенции за изчерпателност, Димитър Талев, Дора Габе, Иван Пейчев, Александър Геров, Владимир Башев, Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Петко Братинов, Никола Инджов, Георги Константинов, Петър Караангов и т.н. Избраните в съдържанието близо тридесет имена на литератори, заедно с имената на Христо Ковачев, Доньо Донев, Тодор Динов, разгръщат многоцветна палитра на личното си дарование. Всеки текст гради монолитната стена на съвременната българска духовност. И едновременно е самостоятелно, завършено послание за мисловния пламък на творците в различните години на изява. Което още в заглавие провокира мисълта, любопитството, тематичните щения на читателя: „Не се страхувайте от първата си смърт”, „До сетен дъх… и по-нататък…”, „Не оставяй перото да ръждясва”, „Животът ми не е поезия, но поезията е моя”, „Жената е загадъчна църква”, „От всичко ти си защитен, освен от мисълта за тебе”. В срещите, размислите и интервютата на Ганов липсва еднозначност, монотонността отсъства. Текстовете са многопластови. Носещи не само информация за поредната творческа личност. Налице е психологическо портретуване в мигове от биографията й, изстрадали вълнуващите послания до съвременника. Наистина, всеки представител на духовното е интимна вселена, безсмъртна в своята тленна обвивка. Нейните лъчи не винаги са познаваеми за публиката, често принизена до делнични потреби. В книгата си Ганов хвърля мост между живителните глътки на интелекта и човешкото множество. Което, сякаш след дълго боледуване, отново се възражда за тегобите на отредения му път. Творците в „Премълчани думи и похвални слова” стават близки и разбираеми. Болезнено необходими за изтерзаното общество. То с радост им отрежда ролята на водачи към мъгливите хоризонти на националното бъдеще. Към извора с жива вода, от която нацията ще отпие, за да не се заличи в пантеона на планетарното семейство. Към безсмъртието, запечатано в искрено родени стихове. С всеки щрих на възходящо себеизграждане жреците на словото се превръщат в народни будители. В радетели на изконно родното. На българското, предавано с кръвта от поколение на поколение. Добило в социални и политически катаклизми ореола на непобедим оптимизъм. И опиянение от божествения миг, че дишаш и те има :

Въртят се колелата
в грънчарните. Разцъфват
черешите и падат
звезда подир звезда.
Девойките се кичат
със здравец от Балкана -
и аз със бяла риза
минавам по света!

Книгата на Ганов, богато илюстрирана и със сполучливо подбрани откъси от известни произведения на авторите в нея, не може да се преразказва и не се нуждае от рецензиране. Защото е част от националната памет в развитие. От страниците й надничат творци, минали в друго измерение и творци, които са сред нас и ни будят от социална летаргия. Сочат родовите ни корени. Връщат се към различни жалони от българската история и припомнят аромата на фолклорни традиции. Разтварят дверите на творчески лаборатории, в които дават плод стихове и проза, документално киноизкуство, анимация… Поднасят размисли върху морал и нравственост. Върху човеколюбието и пъпната връв на твореца в утробата на обществото. И трябва ли литературната продукция да се разтваря до потребите на масовия читател? Вместо да го издига към добронамерена елитарност на търсещия интелектуален дух… Всичко това - съотнесено към личността на твореца, която често става обект на грубости, присмех и демонстративно неразбиране:

Душа моя, ти пострада много:
рани имаш не една от близки.
Съдеха те, помня, твърде строго.
Днес от тях ти нищичко не искаш.

Съвземи се. Не показвай слабост.
И помни мерзавството на всички.
Теб ти стигат и солта, и хлябът
да възвърнеш полета си птичи.

Много често мемоаристиката се възприема като продукция на „аз” повествуването. Привидно разбираема индивидуализация на спомена, приел ролята на коректив за събития и отделни личности. Книгата на Христо Ганов е извън рамките на подобен канон. Тя прилича повече на благ вестител, който ни кани в близката история и в съвремието на българския културен живот. С акцент върху литературата, представена от най-значимите й съзидатели. Има ли място по библиотечните лавици днес? Несъмнено. Живеем във време на почти „узаконена” бездуховност. Всеки ярък спомен, всяко докосване до градивната творческа енергия е надежда за нравствено възраждане на хуманизма в нас. Пример за реинкарнация на човешкото достойнство. Защото то сякаш няма място в борбата за физическо оцеляване. За глътка спокойствие в непрестанен страх от мътната зора на утрешния ден. И от биологичния финал, в който ще се разтворим безвъзвратно. Оказва се, че в „Тъжно-весели спомени за Божидар Божилов” има лек и срещу това:

Не си отиват мъртвите от нас,
когато ги оставим под земята.
Едвам тогава истинската власт
на чувствата им врязва се в сърцата
защото тяхната несъпротива
на дланите им, легнали в цветя,
огромна, страшна сила придобива,
опровергавайки смъртта.

„Премълчани думи…” е не само втора стъпка в литературната мемоаристика на Христо Ганов. А зов да избегнем духовната кончина и пример какво да сторят творците от новите генерации, за да ни спасят от нея. Живата памет, поднесена на читателите по този подкупващо безхитростен, но вълнуващ начин, днес е търсено четиво. Далеч от измислени символисти, фекалисти, белетристи на споделеното нищо и прочие влъхви на псевдолитературата. С книгата си Ганов възражда старата истина, че без минало няма бъдеще. Без духовност пък всеки народ е обречен на робско съществуване. Авторът не иска да е роб и с този втори том приканва да се запознаем с достойни люде. Да се приобщим към начина им на мислене и да приемем букета от естетически ценности, които изповядват, и като наш. Ако успеем, ще го завещаем на следващите поколения. Не успеем ли, защо тъпчем земята, която творците ни са обичали и обичат? Коя тълпа от безродници ще бъде радостно приета в храма на световната хармония? Ние, българите, нима сме вече дърво без корен? Не, категорично не! И успокоение за част от трудните въпроси на съвестта намираме в „Премълчани думи и похвални слова”. Нека добавя - хвала и на нейния създател…