ОГНИЩЕ
ОГНИЩЕ
Под старата и притихнала стряха
свиреше едно плахо щурче.
Край огнището чудна книга четяха
две момичета и едно момче.
Беше топло и тайнствено. Беше потайно.
А животът бе хубав и млад,
отразен в приказките на Николай Райнов,
събрани от целия свят.
И майката с плетка чорапи в ръката
до огнището се приближи
и заслушана в сладкия глас на децата,
изпусна кълбото с конци.
И таткото с очила, който четеше
вестник отпреди десет дни,
свойто столче трикрако полека премести
и край огъня се настани.
И малката къщичка в миг се издигна,
на върха на света се опря.
Във огнището пламъка плахо примигна,
после весело се разгоря.
О, ще свети той! И ще струи навеки
на приказките чудни дъхът.
По техните сини и златни пътеки
и бащи, и деца ще вървят.
СЛЕД ВОЙНАТА
След водородната война
животът бавно се въззема…
Приветстват птиците деня.
И слънцето като поема
огрява болната земя,
измъчена и наранена…
Тя се събужда от съня
и диша плаха и стаена.
Човекът изорава пак
тревясалата своя нивка.
Осигурен със късче хляб,
той се прибира на почивка.
Погалва своето дете
върху гърдите на жена си
и вслушан в нейното сърце,
във сладки мисли се унася,
че всичко ще се нареди,
че хубаво е да живееш
и разрушените мечти
с горчиви сълзи да полееш.
РАВНОСМЕТКА
Тъжна царкиньо, заспи, забрави,
заспи, забрави!
Д. Дебелянов
Заспи, забрави и почни отначало!
От самото начало почни.
Усмихни се на златното слънце изгряло
и на майка си се усмихни!
И недей се лишава, недей се лишава
от свободната мисъл - недей!
Някой готви ти някъде атомна лава.
Примка готви ти други злодей.
О, живот, аз вярвам, че ти ще пребъдеш
над мерзостта и смъртта.
Мойте грешки извършени ти ще отсъдиш,
ще ми простиш на света.
Ти, който окриляш мушицата винена
там, над кацата, пълна със плод,
повярвай: душата ми беше невинна
и бе истински моя живот!
СЪЛЗИ
Дали от политическите ходове,
от мислите или от възрастта -
пресрещна ме нечакана на входа
и тръгна по петите ми смъртта.
Върви със мен на кино и театър,
на цирк или разходка вечерта.
А срещна ли познати и приятели,
от техните очи ме гледа тя.
Аз мъча се да се сближа със нея.
Нали ний всички знаем, че в пръстта
изгниват, раждат се, цъфтят, копнеят
треви и птици, хора и цветя.
Но аз съм живо същество. А още
от ласки имам нужда, от копнеж,
от ясни дни, от ароматни нощи,
от огнен устрем и от въздух свеж.
И в гневен изблик бродя аз из стаите
и моля близките около мен:
- От свойто просто щастие ми дайте,
от своя хубав всекидневен ден!
На брат ми шестгодишното момиче
ме гледа със разбиращи очи;
със стъпки танцови към мен изтичва,
прегръща ме, прошепва ми: „Мълчи!”
Но вместо щастие кръвта ми стине,
гърдите ми се късат и болят,
да се не случи някога да мине
и то по същия кошмарен път.
Сълзите само в болката пролети
по каменното ми лице браздят
и в миг върху косите на детето
като звездички трепкат и блестят.
1956
АВТОМАТ
По улицата той върви,
почти е нереален.
Пронизват радиовълни
духа му, в смут запален.
Те свързват го с вселената,
с прашинки и звезди,
а нектара сладък на зелените
поникващи треви.
Върви той като автомат
по улицата прашна
и го командва любовта,
упойваща и страшна.
МОРЕ
Морето през деня ръмжеше,
гризеше със зъби брегът,
към нещо свое се стремеше
със болка в силната си гръд.
А щом се мръкна, то потръпна,
успокои се и заспа.
И ти за пръв път не отдръпна
от мойта своята ръка.
Но колко странно е сърцето!…
Вървях из тихия квартал
и се усмихвах на морето,
което късно бях разбрал.
ВЪЗМОЖНОСТ
Видях човека като една възможност
и се ужасих.
За една нощ косите ми побеляха.
За една седмица месата ми окапаха.
За един месец сърцето ми се сгърчи
и замря като спрял будилник.
Хора,
вие ще изпитате същия ужас,
ако не се опомните навреме!
ЧЕЛО
Открито е челото ми за цялата вселена,
но тя не се обажда, а мълчи.
Изпраща само да струят пред мене,
да ме пронизват мъртви и студени
магнити, кварки, сенки и лъчи.
Уви, в тях нищо ново не откривам!
Бог на вселената ми е ума.
Задача аз решавам. Не унивам.
И вечер след умората заспивам
на своята единствена земя.
БИВОЛИЦА
Черната биволица в черната нощ
се завръщаше сама от паша.
- Тя е много тъжна - ми каза стопанката, -
вчера след пладне ние заклахме
нейното петмесечно биволче.
Животното с бели очи ме погледна
и си влезе в обора покорно.
Аз стоях вцепенен.
Люта болка опари
мойто черно като въглен сърце.
АТАВИЗЪМ
Морето ме зове. Водата му солена ме зове.
Оголено, зове ме слънцето отгоре.
Потаен шепот на кръвта говори
с далечните незрими светове.
Защо се криете, безкрайни светове,
от мозъка, почувствувал умора?
Ветрило златно се люлей отгоре
върху солената вода, която ме зове.
