Владимир Башев

РАЗМИСЪЛ

                       На Никола Инджов

Ако няма какво да дадем на света,
за какво сме родени?

Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!
Просто трябва
да имаме нежността
на оная незнайна женица,
дето първа втъкала е прелестта
на земята ни във шевица.
Просто трябва
да имаме скъпия дар,
озарил оня майстор чудесен,
който първи е теглил
върху явора шар
и дървото е станало песен.

Ний не щем нито славата, ни участта
на големите гении!

Нас ни стига признателността
на едно поколение.
Трябва само
да носим една сръчна ръка
като Кольо Фичето, дето
да реди мълчаливия камък така,
че да трогва сърцето.

Трябва само
да носим две могъщи крила,
като тия на майстор Манола,
за да идем
отвъд скоростта на звука
и над дързостта на сокола.

Нас ни стига признателността
на едно поколение!

Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение.
Нека станем
лесът срещу зъл суховей!
Нека бъдем
дъждът на пшениците гъсти!
Нека мъртвият болен да оживей
изпод нашите пръсти!
Нека страшните атоми се укротят
във ръцете ни
като житни зрънца,
да поникнат и ни дадат
милиарди слънца!

Нека само една дръзка мечта
въплътим във творение,
за да имаме право да легнем в пръстта,
дето спят толкова гении.

ПРЕД ВАГОНА

С мама
няма
раздяла лека.
Тя безмълвна
                 пред мене стои.
Нека кротко вали
                        и нека
по лицата
пълзят струи
и се сплитат
по тях,
       така че
поне в този последен час
да се лъжа,
че тя не плаче
и не вижда
как плача аз.

ПОБЕДА

До гибел вдадени и вбити
в безименните нещица
като кристалчета размити
се мятат нашите лица.

Събития се случват рядко,
но смисълът е да гориш
в самите тях -
болящо, сладко
отвътре да ги устоиш.
Да нямаш гроб.
Да има слънце,
което изгреви влече,
и дълго в светлото му дънце
да свети твоето лице.

ИНФАРКТ

Земя,
пази се от инфаркт!
Пази се от всякакви лекарства,
пази се, ако щеш, с лукавства,
ала лекуващи все пак…

Във безсърдечните дула
внезапният сърдечен удар,
вторачен в теб,
почти от упор,
те чака със усмивка зла.

Аз помня татко,
вече хладен,
помня напразния си вик
миг
след изтичащия миг
на изстрел
къс и безпощаден.
Лежеше той като преди,
но със една от взрив обзета,
с една разпукана планета
в смаляващите се гърди…