Никола Инджов

Освен възраст, младостта е състояние на духа във вечното противоборство между първите самостоятелни начинания на човека и наследената идея за същността на времето. Освен своето собствено откритие на света, младостта търси социален идеал и разум в активното силово поле на действащите поколения - и съзира най-напред класическото двуличие на зоон политикона, поразителната разлика между думи и дела на върха на обществото.
Но именно заради критичния взор на младите се осъществява моралното дълголетие на народа и историческият опит не остава безплоден. Тук е прекрасната тайна на лицето, което неуловимо повтаря родителските портрети, но едновременно се прелива в нови образи, идещи с годините по-нататък.
Както писа Владимир Башев:

Търсете всички варианти,
гладът е вече нетърпим,
светът е пълен със таланти,
но гений е необходим!

Ковете оня миг съдбовен,
създайте шеметния час,
когато мозъкът върховен
ще проговори между нас.

Защото всичко се прощава
или забравя се, освен
от нас да чакат тази слава,
а ние лесно да умрем!

Може би защото коренът ни е закърнял в живото мъртвило на петвековно робство, ние нямаме навика да проучваме родословия и да съставяме фамилни хроники. Все пак генеалогичното дърво на родината невидимо шуми и над гурбетчии, и над еничари. Хиляда и триста години време е наслоено в кръвта и мозъка на нацията като излъчване от тежък метал, а съвременната нравственост все повече се определя от консервативен по същество дълг - традиционната душевност да се пренесе към друго столетие. Българинът сякаш търси закрилата на миналото си във виртуалните перспективи на новата епоха. С други думи, настоящето се проектира силно от бъдещето, бъдещето - от миналото…и утрешният часовник призивно звъни!
Животът повелява своевременната реализация на личността в българското общество да се осъществява заради постоянната, вечната необходимост от ускорено развитие на страната ни. В това отношение Владимир Башев отдавна е достъпен пример. Дори и днес, когато реликвите на неговото време и на неговата поезия са низвергнати от политическото варварство.
Неговата поезия бе една позиция. Тя съществува такава, каквато той я изгради в израз на своите способности, познания, характер. Поетът е завинаги на тридесет и две години - възраст, която в усложнените психологически обстоятелства на изкуството обикновено се смята за начална. В случая с Владимир Башев обаче тя е отбелязана от навреме дошла творческа и човешка зрелост.
…Той бе син на големия град и понятията на големия град още от юношеските му литературни опити започнаха да се изграждат като основен декор на избраните теми и сюжети. Мансарди, тавански ателиета, полунощни трамваи, безсънни телетайпи, композиторски квартири - такова бе пресъздаденото в стиховете му “място на живот и порив”. Свят на по-затворени чувства, на по-прикрити настроения, на предварителни вниквания в обществените пропорции. Намереният в архивите му недовършен очерк за София, започнат по поръчка на московското списание “Инностранная литература”, показва как големият град за Владимир Башев от специфични отделни понятия се е превърнал в среда с единна психология.
Белези на съдбовната му принадлежност към големия град бяха рано проявяваната деловитост, рано осигуреното чувство за цената на времето, рано култивираното умение да контролира емоциите си. Употребявам думата “рано”, защото несъзнателно го сравнявам с връстниците му от литературния кръг. Те всички бяха надошли от малки градчета и села, в неведоми за тях условия бяха пренесли характери, предопределени от забавения ритъм на извънстоличния живот. По-нататък те се промениха, естествено, но приобщаването им към динамичното столично всекидневие продължи дълго, а за някои - и драматично.
Владимир Башев бе с предимство в обективните условия, които изграждат личността, но той постигна предимство и в редица субективни обстоятелства. Столицата за него изглеждаше многоизходен лабиринт на идеи и помисли. Той синовно я възприемаше преди всичко като едно пулсиращо духовно средище, като принципна възможност да използува артистичните й пространства за моделиране на вкус и за акумулиране на художествена информация. В многолюдието около себе си той определено имаше неколцина духовни покровители - композиторите Лиляна Манкова, Любомир Пипков и Димитър Петков, журналистката Лиза Матева и съпругът й поетът Павел Матев, учителят-писател Методи Маринов, баща на поета Иван Методиев, режисьорката Гертруда Луканова, негова далечна сродница. Такива хора го направиха постоянен посетител на концерти, на изложби, на театрални спектакли. Освен с дълбоки и трайни знания, отличаваше се със стремеж да възприема експеримента в изкуството, новаторството. Без съмнение, Владимир Башев бе авангардна личност.

Защо съм толкоз странен днеска?
Измъчва ме
              един въпрос
и часове наред във треска
аз търся отговора прост.
А знам една библиотека,
където в кожени кори
като лекарства във аптека
лежат решения добри.
Знам
     дълъг списък на момчета
със телефонни номер
и срещу някоя монета
ще питам и ще разбера.
…Мълчете!
             Днес не искам нищо,
днес даже с риска да сгреша,
аз трябва всичко да разнищя
и всичко сам да разреша!

С такъв мисловен порив към самостоятелност почти никой от неговите връстници не бе подготвен да начене дългия дълг път в поезията.
Странно е, но София и в поетичното поколение, което свързваме с името на Владимир Башев, не даде достатъчно представители. Около студентските кръжоци се събираха немалко софиянци, обаче когато всичко се реши от книгите, останаха като сериозни творци само той и Любомир Левчев. При това Левчев ни внуши посредством стихотворението за дядо си чобанина, че идва от тревненските планини.
Това поколение не даде и литературни критици. Нито от столицата, нито от провинцията. За самия Владимир Башев пишеха или по-възрастни, или по-млади от него.
Разбира се, никак не съм склонен да приема вулгарното разделение на поетите на “градски” и “селски”, но един общ поглед върху творчеството на споменатото поколение отбелязва като доминиращи маски и състояния, породени от традиционни концепции. В някаква степен социалните признаци на дарованието определяха редица творчески характеристики - език, стил, форма. За съжаление, в нашенски условия бе логично селският или градският произход да бъдат превърнати в активна, дори агресивна естетическа позиция, не без външни влияния да стимулират публицистични и популистки прояви, да създадат познатото усещане за нетърпимост към други опери…
Тъкмо на фона на поредната писателска разправия (примерно като дискусията за свободния стих) се открои Владимир Башев. В книгите му започнаха да се появяват творби, надхвърлящи елементарното излъчване на социума. Той търсеше конфликти в сферите на нравственото действие:

С търпение, със постоянство
и тоя век си очерта
наред с държави във пространство,
държави - и във възрастта.
Уж бяхме млади
и със време
безкрайно всеки бе богат,
а вече идва друго племе,
което си създава
свят.
И там, не толкоз романтични,
по-дипломирани от нас,
по-точни,
по-математични
застават юноши на власт…
…Навлизаш в сдържана държава.
Приемаш устава й строг.
За подвиг време не остава,
до подвига остава срок.
И само с формули,
със позив,
с находка,
с удар против рак,
и само гипсов или бронзов
би могъл да се върнеш пак
във безпощадните държавици,
раздирани от смехове,
от спорове и от наздравици,
от грехове и стихове.

Такъв бе неговият отговор на известни кастови претенции за превъзходство в смехотворните боричкания между “селската” и “градската” поезия.
На подобна позиция не се застава изведнъж. Тя се предхожда от твърди разбирания, но вероятно за склонността към самостоятелни схващания голяма роля играе и семейната среда. Владимир Башев имаше съдбата да не бъде първият интелектуалец от своя род. Преди него с фамилните имена Башеви и Луканови действат известни общественици, медици, юристи, театрали. Коренът на тия хора възлиза от пиринския край, но поради исторически превратности родът е разпилян из цяла България и в някои европейски страни. Всичко това не може да остане без значение за предварителната психическа нагласа на поета. Зад личността му - такава, каквато се проявяваше на публичните поприща, стои интелигентно семейство, към което той бе привързан силно. Бащата - адвокат, широко ерудиран в областта на правото, владеещ перфектно турски език и проучващ без специални книжовни цели стари турски архиви, влага в сина си много от своя стремеж към сигурни познания, насочва го към самостоятелни занимания. Майката - медицинска сестра, с твърд и последователен характер възпитава сина си умно и деликатно. Загубила вече едно дете, тя съсредоточава във Владко цялата си зряла обич. Човеколюбие, честност, упоритост - това са нейни черти, прекрасно въплътени в поета. Тази духовна връзка между майка и син той запази до края на живота си. Едни от най-вълнуващите му творби са посветени на нея. Вече самостоятелен, вече глава на друго семейство, той писа:

Мамо, мамо,
падам в погледа ти син,
падам непохватен,
невредим…
Най ми е добре
в това море,
в тая синя, синя светлина,
идеща от всички времена.

Към майка си той се връща и по-нататък, дори в стихове, лежащи сред последните му ръкописи. Изтъквам това, защото благородството, което той проявяваше в обществото, идва от извора на семейството.
Ето впрочем биографичните му данни накратко:
Роден е в София на 28 юли 1935 година. Ранното му детство преминава в Шумен, Враца и Лом, където адвокатства баща му. Завършва специалността българска литература в Софийския университет. Работи в редакциите на вестник “Народна младеж”, “Работническо дело”, “Пулс” и “Литературен фронт”. Автор е на книгите “Тревожни антени” (1957), “Преодоляване на гравитацията” (1960), “Желязно време” (1962), “Нецелунатите момичета” (1963), “Магазин за часовници” (1964), “Възраст” (1966). Месец след смъртта му излезе последната съставена от него лично книга - “Ателие” (1967), за която бе удостоен с Димитровска награда. Издава в самостоятелни сборници преводи с поезия от Евгений Евтушенко (1965),и Андрей Възнесенски (1966) и в съавторство със Савас Ахилеас - избрани стихове на Костас Варналис (1966).
Очерците, статиите, текстовете за песни, както и други произведения в различни жанрове (либрета за опери и оперети, написани в съавторство с Панчо Панчев), не са публикувани в отделни издания.
Загина при автомобилна катастрофа на 19 ноември 1967 година.
…Никога няма да забравя червения като кръв автомобил, отхвърлен в двора на Полиграфическия комбинат. На входа на парка, там, където сега са стълбищата към подлеза, бе простряно човешко тяло, покрито с вестник “Литературная газета”. Вестникът бе затиснат с две обувки, които изглеждаха необичайно малки. Ни минувачи, ни милиция, ни лекари от бърза помощ. Владко бе като изоставено, като забравено от живите хора мъртво дете под студеното ноемврийско слънце. Вглеждах се и не го разпознавах, не бях уверен, че това е той. Откъм комбината дойде Дико Фучеджиев, комуто, както и на мене, за случилото се бе съобщил по телефона Владимир Голев. Дотича отнякъде Панчо Панчев, изникна и журналистката Недялка Алмалех. Появи се някакъв непознат и говореше че жената я откарали в болница, че и тя май била мъртва. Ставаше дума за Вера Ганчева, съпругата на Владимир Башев, която също е била в автомобила, когато засиленият по нанадолнището автобус внезапно навлиза в другото платно на тесния тогавашен булевард и удря челно москвича на поета. Не помня защо на мене се падна да отида на недалечната улица “Ситняково”, за да съобщя на майка му. На партерния етаж живееше приятелското семейство на диригента Бончо Бочев, залитнах на тяхната врата. Дъщерите Лиляна и Румяна се изплашиха, като ме видяха. Дадоха ми чаша вино от обедната маса, тръгнах нагоре и потърсих съседа на Башеви философът Николай Ирибаджаков. Заобяснявах му по каква причина съм дошъл, той сякаш се вкамени. И точно в тоя миг леля Катя, майката на Владко, излезе на стълбището. Погледна ни с много широко отворени очи и мигом разбра какво ще й кажем. Синът бе закъснял необичайно за срещата с нея и майчиното сърце бе почувствало гибел…
Смъртта го завари като заместник-главен редактор на вестник “Литературен фронт”, президент на българо-съветския клуб на младата творческа интелигенция, член на Бюрото на ЦК на ДКМС. Тези длъжности сега не говорят нищо, димитровските награди за литература днес са подложени на остракизъм. Но всичко това съществуваше в живота на творците и имаше стойност дотогава, докато наградите не започнаха да се раздават като царска милост, докато длъжностите не се превърнаха в единствена опора на нечий дух. Владимир Башев бе извън тази категория хора. Наградите получаваха стойност, когато се присъждаха на него, длъжностите придобиваха смисъл, когато той ги заемаше.
Владимир Башев по онова време се намираше и в една особена обществена ситуация. Той бе надежда на мнозина, че ги представя “там горе” в истинска светлина, а не като един друг, чиято главна мисия “там горе” се изчерпваше само със злепоставянето на своите връстници. “Там горе” не четяха книги, а слушаха доверителните преразкази на референтите си, както и вярваха на небрежното свойско подмятане по адрес на някого. Владимир Башев неведнъж се сблъскваше с такива съветници, но и сам бе съветник поради близостта си не толкова с Людмила Живкова, колкото с нейния баща. За разлика от Любомир Левчев, той не бе фаворит на дъщерята, не, приятелството му с нея се дължеше на Вера Ганчева, съученичка на Людмила. Тодор Живков го бе мярнал в тяхната съученическа, пък и кастова компания, бе оценил с опитно око необикновената гражданска зрелост на Владимир Башев. Именно бащата го подготвяше за високите нива на държавата и често изслушваше разсъжденията му по специфични духовни проблеми. Знам това от един разговор в Русе, където по сценарий на Владимир Башев, Кръстьо Станишев и моя милост бе отбелязана петдесетгодишнината от създаването на българския комсомол. Тодор Живков ни покани тримата на чаша кафе и усетих, че Владимир Башев неведнъж е общувал с него. Защо именно той бе избран от силния човек на България? Може би защото освен всичко друго у Владимир Башев имаше някаква вродена вяра, че доброто, справедливото винаги ще победи. Тогава тази добродетелна човешка надежда се реализираше в политическата съдба на самия Тодор Живков. По-късно критериите се промениха и следващият фаворит бе от друго качество.
Първите поетични импулси на Владимир Башев несъмнено бяха повлияни от показателни литературни процеси в началото на петдесетте години, най-вече от забележителното творческо дело на внушително по брой поетично поколение - Александър Геров, Божидар Божилов, Радой Ралин, Добри Жотев, Блага Димитрова, Богомил Райнов, Валери Петров, Невена Стефанова, Иван Пейчев, Веселин Ханчев. Едновременно с тях в литературната нива пристъпваха и по-младите Павел Матев, Георги Джагаров, Владимир Голев, Давид Овадия. Поколение, придошло - това е животът! - от партизански отряди, от концлагери, от нелегални ремсови организации, намерило във въздуха на Девети септември единствения въздух за крилете си. И след този подем - постепенното, усетеното късно подобно раково образувание еднотемие, стеснило размаха на перата. След порива към обновлението се закаканиза поезия на еднообразни състояния, развихри се посветеният на един човек патос. Нарасна застрашително обществената представа за подчинената роля на изкуството спрямо идеологията и политиката.
Този период е изследван, поставени са заключения-диагнози, а пресни вълни изследователи му откриват още злокачествени характеристики. И макар че така нареченият “нов прочит” понякога е естетически обективен, понякога - идеологически пристрастен, ония години представляват реално време от реален литературен процес. Говоря за петилетието 1955 - 1960.
Тогава в редакциите на вестниците работеха хора, принадлежащи към деветосептемврийската генерация, закалили младите си души в грандиозната световна антифашистка борба и прозрели, макар и само за себе си, пагубната неизбежност на тоталитаризма. (”Нашата идея е мъртвородена” - сподели веднъж с мене политзатворникът Добри Жотев). Не беше време за открити разговори по този повод, но в конкретни съвети към младия автор, в конкретни разбори на донесените в редакцията стихотворения първите редактори на първите ни творби проявяваха изключителна добросъвестност и родолюбива далновидност. На тях се дължи обстоятелството, че предпазиха своята литературна смяна от своите агитпропски увлечения.
По ония години във вестник “Народна младеж” започна да излиза специалната литературна страница “Смяна”. В нея се осъществиха дебютите н почти всички поети, принадлежащи на поколението на Владимир Башев. Редакцията - отначало на ъгъла на улиците “Гурко” и “Шести септември”, а после в новопостроеното здание на полиграфическия комбинат - се превърна в център на нашия свят. Там младият автор отиваше не само с пресни-пресни стихотворния, често натам го водеха необясними настроения, неразрешими дилеми, неразбрани идеи. За единия приятелски съвет и едното съчувствие.
Няма да изчезне от паметта ми малката стаичка на литературния отдел, цялата в тютюнев дим, пълна с рошави млади поети, осветена от бездънните очи на Добри Жотев - стожера на онези отношения. “Бащата”, както го наричахме, наричайки себе си “синовете”.
Владимир Башев също започна под крилото на Добри Жотев, макар че имаше за свой начален поетичен наставник Павел Матев. Редакторството на Добри Жотев съдържаше трудолюбие, търпимост към индивидуалностите, той бе състрадателен и смеховит, а често дълбоко замислен. Усещаше оригиналното у всеки млад поет и с безпогрешна мярка му помагаше да развие у себе си точно това, което го различава от другите. Любомир Левчев, Петър Караангов, Андрей Германов, Анастас Стоянов, Константин Павлов, Благой Димитров, Александър Миланов, Михаил Берберов, Иван Динков, Марко Ганчев, Марко Недялков, Слав Хр. Караславов, Усин Керим, Димо Боляров и аз - Никола Инджов, бяхме ученици в нехранимайковското училище за поезия на Добри Жотев, там бяхме подготвяни за творчески и житейски катаклизми. А “бащата”, както го зовяхме, наричайки нас си “синовете”, се придвижваше из София с епично гръмлив мотоциклет и ние го дочувахме поне половин час преди да догърми в редакцията. На тая адска машина често се развяваше коса на муза, но Добри Жотев остана без литературни “дъщери”, защото в изобилната литературна популация нямаше нито една поетеса.
Владимир Башев бе звездата на нашето поколение и често разговорите около неговото име означаваха разговори около всички. Той пръв отпечата тогава стихове в непристъпния тогава “Литературен фронт”, които съставиха основата на дебютната му книга “Тревожни антени”.
Не тя единствена, но тя най-откровено изрази амбициите на нашето поколение за принос в българската поезия. Ние не отричахме никого от предшествениците си, ние утвърждавахме себе си - ето какво бе характерно. Прозвуча максималистично, но и програмно първият стих от първото стихотворение на първата книга на Владимир Башев: “Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?”. По-нататък като продължение на същата идея и като осъзнаване на взаимовръзката с предшествуващите генерации, той писа:

Ние никога не сме били разделени
и не бихме се разделили,
защото вашите братски могили
бяха нашите люлки рождени,
и там, дето вашите пътища бяха спряли ,
почва другият път,
който наричат наш,
и за който вие бяхте ни завещали
само пушка и патрондаш.

Владимир Башев бе обзет от идеята за приемствеността на поколенията. Тази идея изглежда консервативна заради патриархалната си основа, но е била структуроопределяща нашето общество в продължение на столетия. Той я съзря още в мисията на Първоапостолите, създали славянската азбука, и ето какво писа в недовършената поема “Кирил против догмата”:

И те виждам как пътуваш - ти пътуваш като слънце.
В глинени колиби лягаш, ставаш в златни градове.
И под ленената риза, и под бронята - по зрънце.
Твойта азбука е чудо не за дни - за векове.

Тя не трябва да линее в гънките на пергамента.
Съдено й е да иде като в приказка далеч
и през единайсет века минала като легенда,
тя на бъдещите хора ще е най-добрият меч!

Когато Добри Жотев напусна вестника, напълно естествено за всички прозвуча поканата към Владимир Башев именно той да заеме неговото място. Той беше още студент последна година. Приет в университета със златен медал, на всички изпитни сесии бе винаги с най-високите бележки и заетостта във вестника с нищо нямаше да попречи на финалния му спринт като отличник на курса. Още повече, че за него работата в редакцията му предвещаваше контакти с десетки пишещи братя, а той, имайки пред себе си и опита на Добри Жотев, обичаше такива общувания и непрекъснато откриваш в купищата ръкописи талантливи творби. Тогава той организира на страниците на “Народна младеж” необичайна литературна анкета. В няколко последователни броя вестникът публикува стихотворни подборки, последвани от читателски мнения и статии на критици. Аз трудно си спомням какви бяха оценките за всеки един, но точно това допитване представи компактно на обществеността новата вълна в българската поезия. Показано бе преди всичко съотношението между новия читател и новия автор, защото, нека не забравяме, в предишния период се бе изнамерил такъв тип читател, който с най-голяма леснина и повърхностност съветваше побелелите писатели как да пишат, проявяваше толкова престарателен “католицизъм във Ватикана”, че може би и досега остава лишен от свойството истински да възприема литературата. Анкетата съвпадна и с чудодейната поява в националната библиотека на позабравени книги. Имената на Яворов, Дебелянов, Лилиев, Разцветников, Фурнаджиев, Далчев се очистваха от изкуствено прилепените към тях догматични определения и българската поезия бе на път да възвърне благородното си въздействие върху съвременника.
Вестникарството бе мечтаното му поприще, той придобиваше във всекидневието на редакциите възможност да се чувства плътно до събитията, да участва в активния живот на на обществото. Журналистиката бе неговата страст и още във в. “Народна младеж” той се изявяваше не само като литературен консултант. Очерки, репортажи, публицистични статии, есета излизаха изпод неуморното му перо. Няколко пъти бе изпращан като специален кореспондент из страната, като специален кореспондент присъства и на Московския младежки фестивал през 1957 г.
Журналистът Владимир Башев е неотделим от поета. В стихотворението “Професия”, намерено в архивите му, четем:

Телефонът и телетипът -
продължение на моите нерви.
Аз съм в Куба.
Аз съм в Египет.
Споря с бели.
Прегръщам негри.
Идат топчета бюлетини -
луда нощна литература.
По бурнуси на бедуини,
бели флагове конюнктура,
чисти съвести на другари,
снежен подстъп към Чомолунгма
скачат буквички и сигнали,
вести скачат, безумни и умни.

Беше роден вестникар. Обичаше света на последните новини, на дежурните печатници, с особено удоволствие четеше шпалти и матрицирани мокри страници. Умееше под целия този машинен и човешки грохот да се съсредоточи и в редактирането на някакъв материал, и в търсенето на важна информация. Твърде често журналистическото му бюро ставаше писателско. Отместил с лакът коректури и дописки, намираше място за листа на поезията и много късни часове го заварваха така.
Наблюдавал съм го често в разгара на собствената му журналистическа дейност. Ту пише уводна статия, ту завършва есе, ту в Хелзинки тича към международната телефонна централа, за да предава репортажи за “Литературен фронт” и, стихотворение за “Работническо дело”.
Най-характерната му поза бе да стои приведен над купчина вестници, да ги разлиства, да намира с опитно око интересуващите го рубрики. Разпознаваше тогавашните наши всекидневници по шрифтовете и безпогрешно измъкваше от купчината тоя, който му трябваше. Знаеше руски език и разчиташе романските езици, поради което с почти детско любопитство разшифроваше “Юманите” или “Унита”.
От студентската скамейка той влезе направо в редакционния кабинет, но това обстоятелство не го лиши от пълноценна биография, защото именно журналистиката му помогна да вникне в разнообразието на живота и за него тя се оказа много по-полезна като средство за познание, отколкото прословутото “ходене сред народа”.
Тогава се чуваха вопли против ранната професионализация на младите писатели, препоръчваше им се да отидат най-напред еди-къде си да изучават живота, пък сетне да се заловят за писалките. Това бе агресивната позиция на бездуховните велможи спрямо хората на духа. Жалко, че такива повици идваха и от някои литератори. А животът на Владимир Башев бе ярък пример на противното. Той учеше езици и настойчиво усвояваше културната съкровищница на човечеството. Аз лично, казваше той, предпочитам да зная три езика, а не три занаята.
Владимир Башев имаше задълбочени представи за явленията в световната поезия. Той преведе книги на Варналис, Възнесенски и Евтушенко, приемаше споменатите поети с възторг, към последните двама поддържаше непрекъснато внимание и имаше с тях лични контакти, следеше развитието им с нескрити симпатии. Все пак големите му учители бяха български. От тези, до които се стига самостоятелно. Пр това наблюденията му бяха аналитични. Смяташе че встъплението към поемата “Левски” на Иван Вазов е от световна епическа класа. Той го знаеше наизуст и обичаше да го декламира проникновено и емоционално, макар че нямаше рецитаторски глас. Високо ценеше прекрасните строфи на Дебелянов, споменаваше с възхищение “Планински вечери” на Разцветников, цитираше Ламар и Марангозов.
Той се изграждаше постепенно и последователно, защото имаше съзнание за високата мисия на поета. На това най-вече се дължи фактът, че в архивите му се откриха напълно завършени, но непубликувани стихотворения. Вероятно е искал да постигне още нещо в тях, та затова ги е държал дълго в работно състояние.
Специално изследване заслужава развитието му в областта на формата. Той започна с равномерна класическа строфа, после я начупи със синкопи и цезури, опита свободния стих, за да стигне до строфата на “Ателие” - раздвижена, подчертаваща всяка дума, всяка интонация, издигаща функцията на ритъма и метриката до оркестрови задачи:

Всъщност подвиг е това
същества и вещества
в своята сърцевина
да съдържат новина.
Вярвай в крушата узряла - семинар за семена!
Вярвай в крушката изгряла - устие за светлина!
Всяко нещо непременно трябва да се нажежи,
от отчаяната дарба в новина да продължи!

Когато стигна до решението да предложи първата си книга на издателство, Владимир Башев беше вече печатал стихове във всички солидни литературни издания, по радиото бяха чели негов цикъл, който му донесе много благоприятни отзиви. Книжката бе съставена, преписана на чисто, стъкмена в раздели. Спомням си онези дни, така тържествени с намерението да се прекрачи прага на издателството, и така комични с обсъждането на заглавието на книгата. В присъствието на баща му един ден ние изредихме няколко главозамайващи заглавия, а старият човек се намеси и съвсем сериозно предложи книгата да се нарича “Първи стъпки в поезията на младия поет Владимир Башев”. Смяхме се доста, но в един прекрасен ден тръгнахме към издателство “Български писател”, всеки с папка под мишница, той като за кураж едновременно отнасяхме първите си книги там.
Вътрешната дървена стълба скърцаше издайнически, ние се смущавахме да не би някой да разкрие истинските ни намерения и да ни върне с подигравателна усмивка. В смут и стеснение се изправихме пред една стъклена врата. Енергичен мъжки глас отговори на плахото ни почукване.
И така, влязохме. Посрещна ни очилат подвижен човек с бързи движения, пое папките ни, каза да дойдем след известно време. Тръгнахме си, без да попитаме кого да търсим, а човекът бе непознат за нас. Това бе също комично, добре че при второто ни идване ни посрещна същият този човек, настани ни в дълбоки кресла и изрече вълшебната фраза, че издателството приема да поработи над нашите ръкописи, за да ги доведе до приемлив за издаване вид.
Този човек бе Борис Делчев.
Той удържа на думата си, макар че моята стихосбирка бе поета по-нататък от Никола Фурнаджиев, тъй като над нея трябваше да се поработи повече. Сега виждам, че по някаква техническа причина индексното каре на “Тревожни антени” липсва, поради което специално отбелязвам Борис Делчев като редактор на първата книга на Владимир Башев.
…Имаше една студентска квартира в София , известна в нашите среди като “квартирата на кучетата”. Тя се намираше на улица “Свети Иван Рилски” 30 и дълго бе озарявана от добродушната усмивка на стопанина й бай Киро Зарев. Там живеехме неколцина, все млади и начеващи писатели, и постепенно квартирата ни се превърна в удобно място за общуване на хората от поколението. Там до късно през нощта се четяха и обсъждаха стихове, там се водеха разгорещени и безкрайни разговори, там един дребен хонорар създаваше толкова радостна трапеза, че и досега с тъга си мисля за застланата с вестник маса, за натрошеното с джобно ножче сирене, за хляба, разчупен от млада и силна ръка…Неща, отминали безвъзвратно, останали в мъглявината на очите със сиянието на другарството.
Нямаше в квартирата нито радио, нито магнитофон, не се занимавахме с танци и салонни вечеринки, но там имаше книги, много книги, изровени в антикварни книжарници, купени с парите за мензата, взети на заем, изпросени от потънала в прах частна библиотека. Имаше и откраднати книги… Обикновено вечерите, особено през зимата, преминаваха в четене на Достоевски, Бунин, Йовков, Хамсун. Една обща лампа даваше светлина на всички, а някой винаги бе надвесен над разкривената маса, пишеше си литературата. В тази квартира, в такава обстановка писаха неколцина български писатели, чиито имена отдавна излязоха извън стените й.
Владимир Башев бе постоянен гост на квартирата. Бе желан и очакван заради обаянието, което излъчваше, заради остроумието си, заради способността увлекателно да говори на всякакви теми, особено спортните. Разсейваше светъл магнетизъм, а и той се чувстваше добре в обиталището на чистите намерения и високите помисли.
Там преживяхме всякакви дни. Когато от време на време се отбивам сега към “квартирата на кучетата”, виждам, че стаята е празна, не му се ще на всеопростителния дом да я преотстъпи на други наематели. А ние, уви, вече не можем да се върнем към милите стени, към разкривената маса, към общите цигари и общите изпитания на духа.
Последен оттам си отиде блестящият белетрист Георги Узунски, който всъщност бе и първооткривателят на квартирата. И си отиде със същия костюм, с който бе пристъпил прага й осем години по-рано, но вътрешно, вътрешно дълбоко променен…
Един ден и Владимир Башев, след като редакцията му обсеби цялото време, изчезна от квартирата.
Но имаше и други причини, по-съществени.
Нашите литературни прощъпалници съвпаднаха и почти едновременно излязоха първите книги на всички от поколението. У нас малцина избухват като Артур Рембо и по традиция първата книга подбужда очакването на втората книга, която почти винаги се смята за истинска проба на таланта. Поради това поколението, което по-късно щеше да получи етикета “априлско”, не бе прието радушно и анблок нито в литературния живот, нито в Съюза на писателите. Серафим Северняк с публицистичен отзив за публикувана в сп. “Септември” подборка стихове предизвика полемично обсъждане въобще на поезията на младите, в което от първоначалната му добронамереност остана малко, макар че привнесената враждебност бе дело на други. Спомням си двудневните пререкания в убогото салонче на тогавашната писателска сграда на ул. “Ангел Кънчев”, 5. Струва ми се, че дискусията открои за пръв път например идеологическите позиции в изкуството на Васил Колевски, естетическата неотстъпчивост на Пенчо Данчев, главоломния философски изказ на Георги Димитров - Гошкин. Все тогава подразбрах колко дълбоко разбира живота Веселин Йосифов и как е избрал иронията и присмеха за прикритие на горчивите си размисли. Няма да забравя и реплика от залата на Цветан Стоянов към изказващия се Любомир Левчев. “Кой се обади там?” - попита поетът. “Аз!” - отговори критикът. Последва възможно най-нашенският отговор - “И какво като си ти?”
Заради насъбралите се в главата ми несъгласия с дискусията написах една бележка под заглавие “Поезия от всички”, която стожерът на догматиците “Литературен фронт” великодушно публикува. В наивния мой опус се опитах да припомня имената на някои млади поети, пренебрегнати от критическото внимание - Димитър Стефанов, Драгомир Петров, Петър Алипиев. Напразно усилие, но аз още не проумявах, че средновековния таран срещу нашето поколение бе всъщност оръжие от съвременния арсенал на борбата против обновителните идеи. Току що през общественото позорище бяха преминали потерите след повестта на Емил Манов “Недостоверен случай”. “Априлският дух” изглежда бе валиден само за политическата сфера. В истинската духовност не се позволяваше изпреварващо мислене. Вярно, тогава именно Георги Джагаров написа знаменитата си статия “Здравей, поколение младо и талантливо!”. Но той бе изключението, което просто потвърди правилото. Защото и той самият стана жертва на коварна тактика - фаворизирането на един-двама и противопоставянето им на останалите. Владимир Башев предусети, че царедворството ще унищожи достойнството, че наш връстник в края на краищата публично ще целуне ръката на властелина в израз на признателност за подарените му блага и ще ни накара да си припомним думите на един класически поет към друг класически поет: “Дойдох да видя краля на поетите, а видях поета на кралете!”…
Според мене нравствената ситуация в писателските среди застави Владимир Башев да се затвори в себе си. По своето възпитание, по своя характер той не можеше да търпи несправедливостта, особено когато го замесваха и него в разправии и разправи. На висотата на активната си гражданска дейност той проявяваше широта на мисленето, в решаването на обществени проблеми той разсъждаваше от позицията на конструктивното и общополезното, но бе очевидно самотен “там горе”.
Може би тогава узря окончателно преди всички, може би тогава започна да живее поновому, пак пръв сред другите. Стихотворението “Познание” би могло да се приеме като свидетелство за промененото му душевно състояние:

Ако искате от мен признания,
болният ми възел е намерен -
чувствам
остра нужда от познания
и това ме прави неуверен.

Някъде във цифрите, в числата,
в техните съзвездия железни
истинският образ на нещата
свети с необятните си бездни.

Там не се пристъпва със кундури.
Там замах се иска на крилата.
Схващам само смътните контури,
а ми се изплъзва същината.

…Над стишените махали на габровския предбалкан вали стремителен планински дъжд. Таванът на вила “Седянка” започна да ухае на живо дърво. Имам чувството, че от мълнии и лятна свежест гредите ще разцъфтят като череши или каквото са били преди. И в този момент чувам дълъг автомобилен сигнал, залутан в грохота на раздвижения склон. Направо от дъжда приижда очилат човек, който току що е пропътувал двеста километра. Той тръсва пакет хартия на масата, хвърля отгоре сноп химикалки и с комична тържественост заявява: “Другар, то дъжд ли е да го опишеш!” Отсега нататък в тоя дом думата “другар” ще звучи малко странно, но за нас тя е отдавна намерен шифър в именителен падеж, наше си обръщение един към друг. Вечер ние работим и донесената бързо хартия свършва. Нашите часове за разговор са сутрин, когато се надлъгваме кой да стане пръв и да свари кафето. И всеки път едно и също решение ни хрумва ненадейно - който падне на блиндшах. Играем лежешком с притворени очи и почти като световни шампиони, ако се съди по дълбокомислените ни теоретически разсъждения за дебют Рети или защита Каро-Кан. Той като ученик е бил в отбора на гимназията си и има самочувствието на Михаил Тал или… (шът, тихо) Боби Фишер. В останалото време не съм играл, казва, но няма значение, важното е да спазваме правилото “Пиез туше, пиез жуе” и в блинда. И тананика, размотавайки името на неизвестното селце, в което се намираме така: “Гиргините, герганите, горгоните, Гаргантюа…” Игрословието бе негов навик. Обичаше да чете гласно табели и надписи, като махаше последователно по една буква - кооперация, ооперация, операция, рация, ация, ция, ия, я - и да убеждава, че всеки отрязък има семантичен смисъл. Ето ти, другар, още един пример - кабаре, абаре, баре, аре, ре, е…Или твърдеше, че най-звучното име на света е КоНстаНтиН ВаНшеНкиН с пет букви Н срещу останалите беззвучия. Полушеговито смяташе, че и българите трябва да имат по няколко лични имена, та хем децата да се наименуват на баби и дядовци, хем на филмови герои, хем на разни красоти. Например Незабравка- Бриджит-Гюргя, Жан-Жираф-Кръстьо, Спас-Кашалот-Чърчил… Самият той в действителност бе кръстен Валентин-Владимир. И ако приятелите му го наричаха Владко, майка му го зовеше Вальо.
Сега, след като съм живял почти два пъти повече от него, ми се струва, че оня дъжд в габровския предбалкан ни е съпътствал винаги, когато се събирахме да работим нещо заедно. В Русе, в едни студентски общежития на края на града. В Банки, в една прелестна малка вила, чийто телефон така и си остана загадка за нас - телефон имаше, но листчето с номера му бе изгубено и ние можехме да звъним, но не знаехме на какъв номер могат да ни звънят на нас. Дъжд валеше и когато пътувахме за Финландия дълго-дълго с фестивалния влак, побрал младежи от Африка, Азия и Балканите. Мъчехме се да напишем текст за песен в ритъма на току що появилата се ча-ча-ча. Срещу нас в четириместното купе композиторите Жул Леви и Емил Георгиев дремеха в творческо очакване, а той им предлагаше асонанси като “влакът проеча-ча-ча” или “чаша чай”. Но между другото песен стана и попътно в Москва нашата група си я тананикаше. Удивлението ни бе неимоверно, когато във Виборг, като си купихме вестник “Комсомольская правда”, видяхме отпечатана песничката ни с цялата история как е създадена и как журналистите са я научили. Ясно си спомням, че по разтворения вестник удряха дъждовни капки. “Отпеча-ча-ча-тали я” - каза Владко.
Той обичаше дъждовното време, вървеше по улиците, сгушен в шлифера си, и биваше необикновено весел и общителен. Дори ми се обаждаше, че ще вали дъжд и да се стягаме за разходка. Запален бе по футбола, но нямаше време за мачове, освен ако не вали дъжд. И още един спомен за неговия дъжд. С Коста Павлов и Любо Левчев отидохме в Банки на гости на Добри Жотев и Иван Пейчев в някаква почивна станция. На връщане изпуснахме всички превозни средства, ръмеше и вървяхме по железопътната линия. Владко като силно късоглед се препъваше на всяка траверса. Получава се като дъждовен хорей, мърмореше, ега ти ритъма в мрак и влага.
Всеки от нас имаше свой живот и моментите на обща работа не бяха толкова продължителни. Редакциите, заседанията, пътуванията ни разделяха, понякога просто се разминавахме, но винаги, когато се срещнехме, имахме чувството, че отдавна стоим до дървото, застанало като “селянин на тротоара”, който не смее да пресече улицата; до касите на филхармонията, където за него винаги имаше запазени билети; до гроба на Петко Каравелов в сърцето - според Владо - на града. При една такава среща се роди идеята да напишем сценарий за “есеистичен филм”, който бе заснет от режисьора Васил Мирчев по текстове от съвременната българска поезия. Съавтор ни бе Кръстьо Станишев. От заглавието до последния кадър - всичко трябваше да бъде свършено за два месеца. Поразяваше ме неговото кинематографично виждане. Общият ни приятел Милко Милков често казваше, че със смъртта му киното като че ли загуби най-много.
Ателие - така би трябвало да се нарича писателският кабинет, смяташе той. Защото не само книги, там има статуетки, картини, мили предмети, а представяш ли си какво е да събираш изписаните химикалки? И непременно ателието да е някаква мансарда или нисък, студентски таван…
Мисля си, в какво бе неговият стил, след като стилът - това е човекът? Обличаше се почти небрежно, умееше да бъде сериозен в сериозните неща. Най-стилното в него бе изключителната му толерантност. Макар и да бе често огорчаван от разни съперници в гилдията, не помня да е проявявал отмъстителност. Вътрешно владееше себе си и дружелюбният му характер надделяваше над дребнавостите.
Моето приятелство с него бе озарено от чисти сезони и дъждове, но едновременно с това корабите в Карибско море се разминаваха, допрели дулата си, а в небето загиваха първите космонавти. Поезията имаше много сюжети, но той тръгваше към тях от своите въпроси.
В края на краищата днес българската литература разполага със седем книги на Владимир Башев.
Това означава, че поетът Владимир Башев принадлежи не толкова на миналото, колкото на бъдещето.
Принадлежи на онова бъдеще, когато поетите няма да стават говорители на политически идеи, а ще бъдат със словото си коректив на поведението на личността в обществото.
Поезията ще възвисява човека.
Впрочем, това е заветът на Владимир Башев.
И споменът за него.

1970 - 2000 г.