Дилян Бенев

Голяма е силата на нищото. Нищо не можеш да му направиш.
ЛЕЦ

Местният управител на човешкия смисъл влезе гордо в кабинета си. Изобщо влизането му бе така характерно за хора като него, които ако не с друго, то поне с това можеха да се запомнят по страниците на историята.
Кабинетът му беше не по-малко величествен, в който се провеждаха редовните седмични оперативки. Както и тези в извън човешката логика време! На една от стените му имаше окачен портрет. Всъщност в гардероба му имаше много такива. Но дали ще бъде поставен този или някой друг, много зависеше от посоката на вятъра. Затова секретарката (изпълняваща и други функции!) редовно почистваше полепналия по портретите прах малко преди да пусне радиото и да чуе със затаен дъх прогнозата за времето. Но тъй се случи, че точно в този ден тя отсъстваше по уважителна причина.
После споменатата персона си свали палтото и шала, сложи ги на закачалката и седна на бюрото си като герой на роман от световната класика! Разбира се, той можеше и обувките си да събуе, и панталоните си да свали, че и друго да свали (нали тук в канцеларията се чувстваше като у дома си) - но точно днес той не можеше да си позволи подобни волности, понеже имаше приемен ден.
Да, човекът, който във водовъртежа на събитията - напълно неочаквано според законите на логиката, беше успял да изплува на гребена на вълната и да овладее центъра за управление на човешките работи - можеше да бъде горд с такъв ден - като доказателство за човешка значимост. Също като половия ден - доказателство за мъжка значимост! Но както и да е.
Младо момче почука на вратата му и влезе с едничката вяра, че казвайки що му е на душа, най-после ще го освободи от натрупаните негативи:
- Добър ден, мога ли за малко?… - каза то с вродената си чувствителност.
- Да, заповядайте. Вие и друг път сте идвали - отвърна управителят.
- Да, идвал съм преди известно време.
- И какво ново?
- Ами как да ви кажа?. То не е за казване, но съвестта ми говори, съвестта.
- Няма страшно, нали затова съм тук.
- Ами повече не бих могъл да бъда друг освен това, което съм. Повярвайте ми, не мога!
- Но как така, трябва да можете?!
- Е да, но не мога.
- Наложително е!
- Знам, но какво да направя?
- Да, разбирам ви.- но трябва да ви кажа най-искрено по мъжки, че тези ви думи са наистина нещо дръзко. Но за жалост техническите характеристики на вашата дързост отново не се връзват с параметрите на технологията, по която произвеждаме нашия живот. Така че не виждам защо трябва да продължавате, след като съм убеден, че повече е невъзможно! Затова върнете се вкъщи и сериозно поработете върху покаянието си, за да наместим най-после живота ви според изискванията на порядъка. Иначе!.
- Да, разбирам ви.
- И нужно е да знаете, че по последни статистически данни ние почти нямаме единични случаи като вас, за да имаме човешка маса, готова на всичко! А това е нещо, способно само да ви вразуми. Все пак сте човек.
- Е щом е тъй - отговори наранено момчето, - какво може да направи една капка в морето? Нищо! И щом работата е опряла по този начин да доказвам човешката си принадлежност - да я бъде! Няма що! Но мисля си, от всичко това само да не се наложи най-вече да има ПОДМЯНА НА ПОРЯДЪКА, КОЙТО НИ Е НАЛОЖЕН. Че тогава и помен няма да има от вас!
След тези думи момчето бързо излезе, без да каже довиждане, и тръгна по пътя си.
А през това време управителят - сякаш нищо не се е случило - продължи да седи на креслото си и потъна в онова блаженство и недосегаемост, нямащи аналог в историята.