Светозар Казанджиев

С времето все по-ясно разбирам, че между влюбения и лудия няма особена разлика. Ако я има, тя е в нюансите. Иначе как да приема историята, в която се натопих, докато разхождах кучето си в Морската градина на Бургас?
На пейка, с гръб към морето - захвърлено и тъжно, то стенеше зад брега, а той, непознатият, слушаше кавъра „Кой ще каже, какво е любов” и… плачеше. Поне така ми се стори. Не харесвам сантименталните изпълнения, затова хвърлих бегъл поглед върху обекта и продължих. На първо четене, беше над петдесетте, приятен на вид, питаше може би гларусите, защото бе съвсем сам, знае ли някой, какво е любов. В ръцете му вeхнеше роза, в очите - мокра тъга - човек в безпаметна скръб. Песента на Драго от „Тоника” в началото на юни, когато цъфтят липите в Бургас и косачите откосяват първата трева от зелените площи в компанията на разсъблеченото море, е повече от романтика.
- Приятелю - повика ме, без да му пука от сълзите, - имам SMS, а очилата ми останаха в хотела. Бихте ли го прочел? - и подаде телефонния си апарат.
- Нямате грижа, само затворете устата на Драго - помолих на свой ред.
- Да, да. Съвсем ще го спра.
- Имате два.
- Дайте единия. След преживяното току-що, не е нужно много, за да угасне свещта в душата ми.
„Не звъни. Не е удобно. Твоя съм!”
- Господи, пак се издъних! - прошепна мъжът и ми предложи тъжната си компания. - Поне десет пъти звъних, но тя не откликваше. Тишината ме върна към началото на нашата връзка. Когато я целувах пред Художествената галерия в Смолян, тя уж на шега, уж наистина подхвърли: „Спасе, ние сме тук да помечтаем за неща, които няма да се сбъднат никога”. Днес стана ясно, какво е имала предвид… - Кучето го хареса и аз седнах на пейката, настъпвайки с крак първоначалното си високомерие.
Отблизо непознатият съвсем не изглеждаше, какъвто ми се видя. С бяла памучна риза на светлосини квадрати, с тъмни джинси и с пепелносива коса, той си беше почти денди. Любезен, романтичен, човекът ме въведе направо с обувките в „гостната” на ранената си душа.
- Казвам се Спас, тя - Лили (Лиляна) - нищо специално. Но кой казва, че любовта се влияе от имената! Работим двадесет и пет години по озеленяването на Смолян. Лили е архитект, аз съм дизайнер. След толкова време обща работа и различни грижи, забелязахме другия в себе си. Не мога да кажа как се получи. Пък и никой не ме пита.
Влюбването беше внезапно, като заболяване от пневмония - силно, дълбоко, изпепеляващо… Една сутрин, докато бършех калта от овършаното й лице, както често се случваше, сърцето ми изтича на прага на устните и й прошепна: „Добре дошла, любов в живота ми!” Изненадана, Лили не смееше да ме погледне. Веднъж заради моята притеснителност, втори път - заради собствения си страх. И все пак, трябваше да каже нещо. Вдигна глава, скри сълзите, тихо отрони: „Любовта ми прилича на теб. Прегърни я!”
Много бях лъган, затова съм недоверчив, мнителен. През годините, улисан да дам всичко от себе си на семейството, пропуснах възможността да запазя сърцето. Похабих го и то престана да ми свети в тъмното… Тя е ограбена. Душата й е с разбит катинар. Познавам най-трудните мигове от живота й. Винаги, когато идваше наранена, аз бях близо до нея. Опитвах се, колкото да не им вярвам на тези проклети жени, да я успокоя. Да кажа нещо, способно да върне блясъка в очите й. Не винаги се получаваше…
Лили беше чаровница. Тъмните къдрици коса подчертаваха нежните извивки на лицето й. Очите - меки и синьозелени, приличаха на море. На устните й играеше закачлива усмивка, а под оскъдната блузка с тънки презрамки се надигаше пламенна гръд… Страхотна жена, дори когато бе в сенки и синини, тя продължаваше да е красива. Аз я гледах мечтателно и мислех, какво ли не бих дал, за да събудя отново любовта в нея. Тя - засрамена, натъжена, молеше да й простя, че ме товари със своите грижи.
Сварвал съм я да плаче в офиса. Не от болка, беше свикнала с нея, от срам, че разкрива похожденията си в ада. Плачът, който я задушаваше, постепенно започна да души и мен. Лили не е получила една десета от онова, което имат останалите жени в брака. Корабокрушението ни сближи. Въпреки това, ние криехме любовта си. Чувствахме се виновни, защото сме спасени.
През май Лиляна загуби своята работа. Беше единствената жена в службата и ние останалите пoстъпихме „мъжки”. Не я защитих, въпреки откровената несправедливост. Пък и тя едва ли е чакала. Като борец, беше научена да не разчита на друг. Животът бе несправедлив към нея, затова винаги имаше едно наум. Докато ние „оправните” й колеги, хленчехме като вдовици и не правехме нищо, за да променим атмосферата, тя си взе шапката и дойде в Созопол. Магазинер за едно лято. Има студентка и по-малък син…
Стана кофти. Изложих се. А бях потънал до уши в любовта. За пореден път показах, че не й вярвам. Предадох я, за да не ме предаде тя. Но чувството не е зло да го притиснеш под камък. Още със събуждането си сутрин, се хващах за SMS-те, в десет преди обяд разговаряме по телефона, след обяд пак, а вечер - поредния SMS. Няма как да не попитате, какво толкоз си пишем или приказваме? Онова, което си пишат и говорят шестнадесетгодишните влюбени. Всяка втора дума беше „обичам те”, всяка трета - „не мога да те забравя”, четвъртата - „твоя съм”, „чакам те…” Разголвайки наивно душата си, ставахме близки, превръщахме се в едно цяло.
Любовта обича неочакваното. Един ден, когато изпуших отвсякъде, обещах на десети юни да бъда в Бургас. Това я направи щастлива. Господи, какво говоря, направи я луда от щастие. Промени се гласът й, начинът по който ме милваше по телефона, думите, които ми пишеше в SMS-те - всичко. Промени се душата й. За първи път в живота някой тръгваше от някъде, за да се срещне с нея. Същият този някой й говореше нежно, казваше й на висок глас, че я обича, че не може без любовта й…
- Значи, вие сте тук, за да се срещнете с нея? - попитах уж деликатно, по-скоро от любопитство. По всичко изглеждаше добър, свестен човек. Хареса ми неговата откровеност и чистота, която жените не заслужават.
- Вчера тръгнах от Смолян, изпълнен с щастливи спомени и радостни очаквания. Вървях по своя път. Крепеше ме любовта. Касетофонът не спираше да чурулика, разпявайки целия свят. Аз тръпнех от музиката и усещах щастието как се прелива в мен. Имах много повече сила, отколкото някога съм си представял. Не на петдесет и пет години, бях на двайсет и две! Денят лежеше в краката ми, а аз бързах, бързах за среща с жената, по която бях луд. Идвах да й подаря себе си, да й кажа колко силно я обичам, да й предложа как да живеем…
Пристигнах в единадесет часа на Автогара Запад. От там на такси и директно в „Централ”. Предварително бях уредил хотелската стая, шампанското, сладоледа, ягодите, цветята… Планирах всичко по мой вкус. Копнеех за нощта, когато за първи път щяхме да се прегърнем като мъж и жена. За миговете, разкъсвани от нежни викове и любовни стенания. За признанията, за клетвите… Подредих стаята, както на мен ми харесва, измих плодовете, оставих шампанското в хладилника, преоблякох се, излязох. Тогава забравих проклетите очила.
Пред паметника, в центъра на града, взех вестник и свърнах по главната към морето. Любовта трябваше да пристигне в дванадесет и половина. Пътем запазих места в ресторант „Златна котва” и купих една роза. Лили обожава цветята. Особено белите. Сърцето ми ускоряваше ритъм. Никога не бях изживявал подобни трепети. Представях си я как слиза от автобуса, как тича към мен, как се гушва в обятията ми, как пламенно я целувам, преди да й дам цветето… Ех, свирках си с уста, както си свиркат младите влюбени, готов да скоча в морето, за да угася изпепеляващата ме страст.
Нямам представа защо, но в този миг у мен се пробуди отново съмнение. Някакъв вътрешен глас ме предупреждаваше да стъпвам здраво върху земята. Винаги е така. Съдбата е скръндза. От всяка радост си взема своето. За да изтрия съмненията, реших да й звънна по телефона. Не отговори. Полудях, има дни, когато е непредвидима, но има и друго - прекалено много познавам живота й. Въпреки това, отивах да я посрещна.
Градинката пред трите гари е кокетна, винаги пълна с хора. Вървях между пейките и се оглеждах за спирката на автобуса. Усещах дъхът на морето, а часовниковата кула на жепегарата периодично отмерваше времето и ми напомняше, че животът е кратък. Спрях в сянката на един кестен, тръпнещ от радост, от вълнение, от страх. Всичко бе толкова хубаво, че можеше лесно да се обърка. Автобусът от Созопол не закъсня. Изчаках пътниците да слязат, за да бъда сам с Лили, да не я нараня с обичта си. Ето я, моята прекрасна любов, съвсем същата - дребничка, хубава, с черни къдрици и сини очи, с къса пола и гол гръб - малко бижу, изковано от злато. В мен огря слънце. Тя слезе с ръце хванати за ръцете на млад здравеняк, той я прегърна, след това я целуна, както се целуват съвсем близки хора. И?… и ме уби.
Господи! Помръкнах като угаснала свещ. Със сетни сили избягах от очите на хората и тръгнах насам, подмамен от упойващия дъх на липите. Какво стана? Бях толкова щастлив! Къде отлетя радостта ми?… Защо съм я милвал на сън, защо съм я молил: „Не напускай живота ми!”, когато е имала друг? Приличах на разбит кораб. С наведена глава и ранено сърце, тръгнах по улица „Булаир”, за да се скрия в Морската градина. Седя в алеята на самотата и се питам, какво съм направил, за да стигна до тук? Защо загубих пътя или пътят ме загуби? Питам и вас, непознати приятелю, какво може да успокои болката?
- Чакайте, чакайте. Онзи, който се повдига на пръсти, не може непрекъснато да стои прав. Помислете за себе си. Моят най-верен приятел е кучето. Затова съм с него.
- Нямам куче, нямам и шапка, нямам любов…
- Но имате още един SMS.
- Четете, приятелю.
- Малко е по-дълъг: „Защо не ме чакаш? Дойдох с бъдещия ми зет. С Мимето са при мен. Той замина по свои задачи. Аз бродя из улиците сама…” - Жената ви търси, а вие говорите за нея в минало време. Тръгвайте! Тя е някъде там, посочих града, сама сред вълните. Човекът мигом се преобрази, розата разцъфтя в ръката му, а очите, Господи, да бяхте видели очите му! В тях грееше цялата любов на света. Той хукна, оставяйки джиесема в ръцете ми, касетофона на пейката, морето зад брега…
- Телефонът! - извиках.
- Задръжте го! Щастието ми се завърна отново! Какво значение има тук един телефон? - каза, без да се обръща назад и се изгуби сред дърветата и хората. Човекът наистина не знаеше, какво означава телефонът му в този момент - всичко.
Когато потъна в дебрите на Бургас и аз се готвех да последвам кучето, той иззвъня. „Лили” изписа дисплея, натиснах бутона и приех разговора: „Спасе, защо се изгубихме? Защо ме остави сама да бродя в тъмното? Уморих се. На автогарата съм с билет за Созопол. Съжалявам…”
- Госпожо, не си тръгвайте. Не се разстройвайте повече. Телефонът му е у мен, защото нямаше очила и търсеше някой да му прочете SMS-ите. Когато го строих, той хукна през глава да ви търси. Ще ви изчакам в Морската градина, където се срещнахме с него. Спас ще се върне. Тук е радиото, багажът му, мъката по голямата ви любов, която разказваше на морето… Тук е той - фар с угаснала светлина. Затова не сте го видели. Пейката е встрани от естрадата.
По-нататък е ясно. Едно обаче няма да разбера никога, какво би станало с нас, хората, със света, с мечтите ни, ако я нямаше тази човешка лудост, наречена любов?…

2010 г.