Георги Н. Николов

В противоречивата картина на съвременната литература у нас понятието „България” почти не съществува. По-старите автори влагат в смисъла му спомени и размисли за минали години. Новите генерации, близки по възраст, но без общ творчески приоритет, я вграждат като фон в творбите си. Понякога, не често. Защото отпадането на политическите ограничения роди в много автори грешната идея за наднационалност на тематичните търсения - само, непременно, на всяка цена. Далеч от родно място. От българска принадлежност. От проблемите на тълпите в нашия объркан делник… По книжните лавици се явиха десетки примери за безадресна маниерност. За неясни идеи, вулгарност, подражателен символизъм и философска сивота. Понякога медиите водят дебати за смисъла на сериозната литература, но отново без да си „спомнят” България. Без неизброимите недъзи на съвременното общество. Без честен анализ за причините им и за крайния резултат, който безпардонно удря в лицата…
Над вълните на бездарието, обаче и слава Богу, плава ладията на самостоятелно мислещи творци. Те нямат потребност от чуждо мнение. Далеч са от безродието и от внесени без мито „световни” естетически ценности. Сред тях е поетът Георги Ангелов, който, макар и млад, не се нуждае от представяне. Последната му засега електронна книга „Епицентър” отваря вратите на българската литература за нов тип художествена продукция. Сплав между националния ни силует и пулса на света в доказана равнопоставеност. На патриотичен изказ - глътка въздух за всеки, който синовно живее с тъгите на България. „Епицентър” е литературен фар, призоваващ хората с българско съзнание към изконните родови корени. Зов да се събудим от страха, апатията, обществената летаргия. Да разкъсаме обръча между парчето хляб и сънния унес на нищото, в което съществуваме. Да разберем кой и защо ни принизява до мравки с правото да грохнат от работа, или да умрат от глад. Да се сетим, че имаме чудесна страна, в която можем да дишаме свободно, но - само ако самите ние пожелаем. И разбира се, да си върнем от фарисеите това право, отнето ни от тях неусетно, но не и завинаги…
Подзаглавието на книгата е „Стихове 2006-2008″, но за мен тя е завършено драматургично монологично произведение. С всички предпоставки да бъде интерпретирано и на сцена. То още с първите акорди в ЗАПЕВ обявява необходимостта от своето създаване:

Заслизах от началния си ден
надолу, към дълбокия ни корен.
Внезапно притъмня около мен.
             И ужас ме обзе.
             И проговорих.

Творбата без никакво преувеличение напомня Дантевия „Ад” в наши условия. Авторът, като своя далечен предшественик, ни води по лъкатушния път на прозренията. Слизайки все по-надолу в пламтящите от сивота, отчаяние и безизходица недра на държавата. Споделя онова, което знаем и в което, за разлика от него, безволно участваме. Грешници, спомогнали за падението на родната страна:

Какво си днес, Българийо? Покойница,
която вдруги ден ще погребат
провъзгласилите се за настойници
на бавно съкрушената ти плът?

…

Какво си? И в просъница се мятам -
светът в миниатюра ли си ти?:
за масите - тояга и театър,
приел площадно-шутовски черти,

а за елита ни - колониалният,
към родовата кръв окаменял,
онази стълба, златната и калната,
отвеждаща към предвидим финал?

Книгата е изградена от взаимно преливащи се фрагменти. Всеки от тях носи по редовете завършена, блестящо реализирана в поетичен план идея. Сред всички ще споменем „Пълнолуние”, „Новият ред”, „Фреска с Крали Марко”, „Към хората от съпротивата”, „В памет на Владимир Солоухин”, „Писмо до поискване”, „Молитва”… В тях са вплетени моменти от разказния фолклор. Жанрови черти на баладата, на политическия памфлетизъм, на епистолата, фантастиката и пейзажната лирика. Нерядко лирическият герой се вглежда тревожно в себе си. Полемизира със съвременниците и раздира завесата на финал, в който българското племе ще бъде само спомен. „Епицентър” обединява сюжетните линии на минало, настояще и бъдеще. Те съзнателно си противостоят и едновременно се сливат в историческа поука за идните поколения. Неволно си спомняме Еклесиаст с дълбоката истина, че който трупа знания, трупа печал. Георги Ангелов безспорно е носител на много и горчива житейска мъдрост. Затова в новата си книга убедително е ту сърдечен събеседник, ту суров съдник. Откровен прорицател, тревожен будител и страдалец като всички нас. Месианството му е чуждо. Преди всичко е поет-съвременник, изпълняващ честно дълга си да прозира истини и буди спящи съвести. Да принизява до реалностите на живота всички, които изкривяват с пари и власт неговите ценности. И отнемат на хората правото да се усмихват, заспивайки спокойно. Мото на книгата е човешкото достойнство на българина. То, като жива вода ще възкреси нацията с право да прекрачи в бъдни времена. Ако отсъства, страната ще има „перспективата” да отмре. Местна олигархия и пришълци ще изиграят ролята си на нейни екзекутори - важни са парите, а не вехти идеали:

Каква ти демокрация? Зверилник -
брутален, луцифериански свят,
където и най-мръсното насилие
се крие
зад лице
на демократ.

Каква ти свобода? Бездарна проза.
Финалът й е видим като фар:
да се отвори място тук за онзи
така наречен
златен
милиард.

Населената после територия
със инородци ще крещи от скръб,
но неумолимата история
ще ни обърне
лаконично
гръб.

Изкушавам се не само да размишлявам върху книгата на Ангелов, а и да я наизустя. Като позабравената „История славяноболгарская…” някога, преди векове. Защото „Епицентър” не е случайно произведение на съвременник, а катехизис на доблестта. Мисля, че поне засега тя няма аналог в днешната българска литература. По страниците й неумолимо препускат Конниците от Апокалипсиса на Дюрер. Какво правят по нашите земи? Какво ще се случи?
Отговорът е в книгата, а ролята на нейния създател - апостолски трудна. В сравнително малък обем той сполучливо е вместил разсъждения за нашата народна психология. На места с алегорична палитра, другаде - с похватите на реалистичното е пресъздал стара и нова история. Изразил е обичта си към местната природа. Политическият анализ на съвремието, който прави, е осъден на трайна актуалност. Фантастиката му ражда аналог с неизброими криви огледала на социална, политическа, духовна, лична несигурност, с които сме заобиколени, а изходът все ни убягва. Трябва да взривим фалша в сърцето на обществения ред и да прогоним търговците от храма. Тогава ще ни приеме като равни и светът. Иначе, както сам авторът отбелязва, „матрицата ще се повтаря в убийствен кръговрат”. Неговият лирически герой е мислеща, чувствена, борбена личност. Камертон за обществените страсти, върху химна на който е разпната, както Спасителя, авторовата душа:

От самолюбие ме опази.
От нервност. Алкохол. Откритост. Мнителност.
От гняв - с метафори неизразим,
но за самия мене разрушителен.
И опази ме да не влизам в грях -
народа си и Тебе да не хуля.
Да не изпитвам подличкия страх
пред майкопродавци-тарантули.

Твърдя, че след прочита на „Епицентър” добронамереният български читател започва да диша по-леко. И поема в гърдите си повея на минали хубави дни. На поколения с ореола на достойнство и неприкосновеност. Книгата има свой географски адрес. Но по замисъла си може да се мултиплицира във всяко кътче на света, където людете ценят родовите корени и не забравят шума на древната си кръв. Където Бог, иконата на предците, честният труд и обичта към земята, в която ще легнем, са непреходни ценности. Няма съмнение, че Георги Ангелов поставя началото на нов идеен етап в съвременното литературно творчество. С достойнствата на националното, чрез философска осмисленост на съвремието в посока на желано бъдеще. При него съмненията са привидни. Те имат за цел да изпитат доколко във вените ни кипи българска памет. И да последваме посланията му, за да можем пак да се наричаме „човеци”. За целта трябва да отворим сърцата си за книгата. Да проумеем за сетен път библейската притча за влечугото, прогонено от Рая в стари времена. Което неслучайно се таи и тук, в нейния ЕПИЛОГ. За да изчезне с общите ни усилия и от рая, наричан някога „България”:

Основата на корена достигнах.
И там, в сърцевината му, видях
каква змия го е обвила. Вдигнах
                      очи
                  и нищичко
               не премълчах…