Георги Митринов

През първата половина на ХХ век българското население в Беломорието и Одринско е подложено на унищожение, отначало от турската войска, при потушаване на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Тогава от 92 въстанали български села, 68 са опожарени и разорени. Голяма част от населението им е избита. По данни на ВМОРО, общо в Македония и Одринско по време на въстанието са опожарени 205 села, а броят на загиналите е над 5000 души. Над 30000 са бежанците в България. Част от селата, особено в Одринска Тракия, не се възстановяват.
По време на Междусъюзническата война от 1913 г. почти изцяло Източна (Одринска) Тракия е обезбългарена. Местното българско християнско население, живеещо компактно в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито и прогонено, като близо 200000 българи са прогонени от родните им места.
Трагични са последствията от действията на гръцката армия и турския башибозук срещу мирното българско население в Беломорието по време на Балканската война през 1912-1913 г. и особено на Междусъюзническата война през 1913 г. Тогава са опожарени 161 български села с близо 16000 къщи. Голям е броят на избитото население, а още по-голям е броят на бежанците, потърсили спасение в България. От тогава има унищожени български села, в Сярско, Ксантийско, Гюмюрджинско, Софлийско, които повече не се възстановяват.
Следват гръцките гонения над изконното местно българско население през 20-те години на ХХ век, в резултат на които Западна Тракия е окончателно обезбългарена. А голяма част от оцелялото, вече малобройно българско християнско население в Егейска Македония, след гоненията и принудителното изселване през 20-те години, е прогонено през 40-те години на века, след края на Втората световна война и по време на Гражданската война в Гърция. Същевременно останалото малобройно българско християнско население в Източна (Одринска) Тракия е принудено да се изсели в България през 30-те години на века. В Егейска Македония оцелява само българско християнско патриаршистко население, което обаче е принудено да се погърчи съвсем, приемайки официално да общува на гръцки език и да се самоопределя като гръцко. Днес, в началото на ХХІ век в Източна (Одринска) Тракия са запазени и възстановени едва 4 български църковни храма, в големите градове Одрин и Истанбул. В Западна Тракия и Егейска Македония положението е по-различно. Тъй като Гърция е християнска страна, във всяко оцеляло до днес бивше българско християнско село има църковен храм. Все пак следите от българско присъствие в тия храмове почти изцяло са заличени, но ги има.
В резултат на новите политически реалности в Европа и на Балканите и особено след като България стана член на Европейския съюз, са налице по-добри условия за културни връзки между нея и съседните държави. Тези нови реалности създадоха възможности да се изследват културно-исторически паметници в отделните балкански държави и от учени от съседните страни. Макар все още трудно, вече могат да се правят проучвания, свързани с българското културно-историческото наследство в Турция и Гърция. Така със спомоществователството на родолюбивата фондация „Българска памет”, в лицето на нейния председател д-р Милен Врабевски, бе финансирано в начален етап изследване на българското църковно-историческо наследство в Източна (Одринска) и Западна (Беломорска) Тракия, както и в Егейска Македония. Плод на проучвателската дейност по темата са материалите, включени в фото-изложбата, която ще бъде открита на 17. 01. 2012 г. във фоайето на централната сграда на БАН. Тук са представени основно фотографии от разрушени или изоставени български църковни храмове в Беломорието. Целта на изложбата не е да се търси някаква сензационност или пък тенденциозно да се представят факти от българската трагедия през ХХ век, а да се припомнят някои забравени страници от новата българска история, свързани с трагичната съдба на българското християнско население в тоя регион. Освен това тя цели да насочи вниманието на съответните български институции върху съдбата на българското църковно-историческо наследство, останало по стечение на политически обстоятелства в териториите на съседни страни. Разрушените църковни храмове са главно от несъществуващи вече български села, унищожени през Междусъюзническата война от 1913 г., като: Баница, Лакос, Сярско; Габрово, Ксантийско; Съчанли, Манастир, Калайджи дере, Гюмюрджинско; Пишмянкьой, Софлийско и др. Има църковни храмове, като тези в с. Горно Броди, Сярско; Бутим, Неврокопско и др., които са изоставени и не са поддържани или възстановени по-късно. Други, като църквите в с. Гюреджик, Драмско и с. Крушево, Димотишко, са оставени на доизживяване и не са действащи, или пък доскоро бяха използвани за стопански складове, като бившият униятски църковен храм в с. Каяджик, Софлийско.
Някои села вече са изоставени, в резултат на миграционни процеси в по-ново време (главно през втората половина на ХХ век), и църковните им храмове, макар и в добро състояние, сега не се използват (с. Кутруджа, Софлийско и Домуздере, Дедеагачко - старото село). В землищата на други, несъществуващи днес села като Дряново, Сярско; Бадома и Еникьой, Дедеагачко, има основно ремонтирани и подновени църковни храмове.
Немалък е броят на запазените и подновени бивши български църковни храмове, в които следите от българско присъствие обаче са унищожени. Такива са църквите в селата: Волак и Черешево, Драмско; Фращене и Дутлия, Сярско; Еникьой, Ксантийско; Козлукьой и Калайджидере, Гюмюрджинско; Чобанкьой и Доган Хисар, Дедеагачко; Янюрен, Софлийско; Малък Дервент, Димотишко и др. Други, като църквата в с. Раховица, Сярско, са изградени наново, но е запазена част от старата българска църква.
В процес на проучване са старите български църкви в Беломорието със запазени надписи и стенописи, като вече се публикуват материали за тях. А сегашната изложба е едно връщане към българската история и към българското културно-историческо наследство зад граница.