Людмила Григорова

Повестта „Когато пътя беше граница” на Мюмюн Тахир е страстен апел към човека, ала и към човечеството за свят без граници - не само в географски и политически, но главно в човешкия смисъл на думата: като състрадание, милосърдие, сърдечност, доброта. Като ч о в е к о л ю б и е. Като п р е о д о л я в а н е на границите в съзнанието, на вътрешната цензура, на страха от самия себе си. А то именно се оказва най-трудното. Защото чисто психологическите задръжки са най-консервативни и най- устойчиви.
Тази повест се открива с мото от „Хадика” („Път”) на средновековния персийски поет Санаи, което ни насочва към нейния моралистичен патос, характерен за цялостното творчество на Мюмюн Тахир: човекът в порива си към самоусъвършенстване трябва да се стреми към душевно чист и разумен живот, за да всели Бог в сърцето си. Това е и смисълът на Пътя, смисълът на идването му на този свят.
Повестта е странен жанров хибрид от „литература на факта” и чиста художествена фикция. В нея си дават среща писателят и философът, художникът и мислителят. На отделни места внушението е директно, което в определени моменти нарушава иначе плавния поток на мисълта, изтъквана повече от понятия и по-малко от образи. Но това в никакъв случай не намалява силата на внушението и образността. Но нали тъкмо образността носи изяществото и мъдростта на източната поезия и философия.
Българската литература е богата на писатели пластици, но е бедна откъм писатели мислители. И тъкмо тук е приносът на Мюмюн Тахир. Той създава разкази-притчи, които са и философски размисли за времето и за човека, и за човека във времето. В тях има и поезия, и музика, и живопис, които по свои специфичен начин въздействат върху човешката емоционалност.
В повестта „Когато пътят беше граница” се разиграва драма на фона на иначе семплата любовна интрига между Елма и Имдат, чиито чувства стават жертва на една вече отминаваща, ала жестока консервативна традиция: младите да се женят според избора на бащите, а не по свой собствен избор. Тук са казани толкова много истини не само за любовта, а и за човека въобще, за неговата участ в миналото и днес, за онова, което обединява и разделя нас, хората от различни географски региони. Героите на Мюмюн Тахир са дълбоко свързани със земята, където са родени. Каквото и да правят, където и да ходят, те винаги се завръщат при корените си, в своята Итака. И неговата м о р а л и с т и ч н а проза, особено сборниците „Земя за обетоване” и „Бране на диви пчели”, е тъкмо такъв повик за всеоброщение и вселюбов. Този висок нравствен императив ни е особено нужен днес, когато трябва да открием своя „идеолог на доброто”. Разказите в тези книги са притчи, които се отличават с поетична изтънченост, мека и дъхава като източна приказка. Не знам защо, но разказът „Всеки край е едно начало” ми напомня атмосферата и бита в произведенията на моя баща - Крум Григоров. Макар че географски, а и етнически - описаните герои, обичаи и обреди са много различни. Ала има друго, което ги сродява - манталитетът на литературните персонажи, начинът им на живот. Неимоверно тежкият бит - Източните Родопи, както и Кюстендилското Краище са едни от най-бедните области в България. Родопчаните на Мюмюн Тахир се борят с тютюна през целия си мъченически живот - от раждането до смъртта - той е единственият им поминък. В Кюстендилското Краище пък най-разпространеното препитание за мъжете е дюлгерският занаят, често и гурбетчийството. Гурбетът привлича и героите на Тахир. Само че докато планинците в разказите на Крум Григоров „щурмуват” главно вътрешността на страната като майстори строители, планинците на Тахир хващат често пътя към Беломорието, за да търсят паша за овцете. Ала онова, което, според мен, сближава най-вече тези автори е, че и у двамата главен герой е Мизерията. И все пак докато у Мюмюн Тахир тя е по-скоро фон, у Крум Григоров е централен литературен персонаж.
Героите на Мюмюн Тахир са предимно от неговия Кърджалийски край. За мен лично той беше откритие в географията на литературата - това е нова страница в нея. Колко са различни те от Хайтовите планинци! Хайтовите родопчани са мащабни, романтични личности. Хора на честта, на полюсните настроения и страсти. Хора на първичните инстинкти, действащи според собственото им разбиране за добро и зло, т.е. според традицията и обичайното право. Родопчаните на Мюмюн Тахир, също хора на честа, са човеци от друг калибър - техните чувства са дълбоки, но овладени. Те също са рожба на Планината, но сякаш са направени от по-друг материал; чувствата им не са така стихийни, а по-овладени, по-цивилизовани. Те живеят във време преломно, когато пътят е граница, а сетне, лека-полека границата се превръща в път. Главният въпрос, който трябва да разрешат за себе си хората на Тахир, е да постигнат това колкото се може по-бързо, да го превърнат в част от съзнанието и убежденията си и то да стане по възможност по-безболезнено. За да преодолеят своята вековна изостаналост, да отворят очите и душите си за големия свят, да станат част от него. Най-младите, най-предприемчивите, защо не и най-смелите с много усилия, с превъзмогване на вътрешния самоконтрол да се изграждат като хора на новото време (Елма и Имдат от повестта „Когато пътят беше граница), когато „човекът… е по-човек и по-малко механизъм”, както пише авторът във встъпителните думи на своята книга. Защото е убеден, че именно „новото хилядолетие ще роди нови надежди и ще опровергае лошите пророчества на отделни футуролози…”
А онзи, който се стреми към съвършенството на Твореца трябва да превърне своята „мрачна душа” в „разкаяло се сърце”. И тогава „Бог ще изтегли самата Бедност от твоето сърце и когато Бедността изчезне, Бог ще остане там” (Санаи, „Хадика”, цит. по: Тахир, М. „Когато пътят беше граница). Ето го изводът: С много усърдие, с много любов човек може не само да се доближи до Бога, но и да го всели в себе си. Едва ли случайно в книгата „Бране на диви пчели” и в едноименния разказ, и в разказа „Големият търсач на мед” Тахир използва метафоричния образ на пчелите, които са символ на упоритост, систематичност и колективизъм, а техните семейства са за разумно устроено общество.
Не само във встъплението към повестта „Когато пътят беше граница”, но и в краткото есе-фрагмент на задната корица писателят извежда на повърхността основния мисловен акцент на книгата, че „човешката жажда за съвместимост, за единение и взаимност надделява”, и че човешкият живот всъщност е безкраен кръговрат. Той, въпреки желязната непреодолимост на смъртта, която го прави трагичен за отделния индивид, тържествува - „Пада нощ над селото”. Макар че тъкмо това есе, композирано от отделни фрагменти, не е оптимистично като уводните думи, които по своя характер са темпераментна публицистика.
Впрочем повестта „Когато пътят беше граница”, както подчертах, е типичен жанрови хибрид: побрала е в себе си черти на различни жанрове и в това се състои една от тайните на въздействието й. Началните страници са със силен публицистичен заряд, който присъства най-често в авторовата реч, в речта на разсъжденията на чичо Ибрям, където е малко чужд на белетристичната тъкан на произведението. Още повече, че когато проследява любовната интрига между Елма и Имдат, използвайки освен естествената хронология на събитията в сюжетното действие и други наративни техники, като ретроспекцията, например, Мюмюн Тахир доказва убедително таланта си на белетрист-психолог, както и на обществено ангажиран човек и творец.
Интересна е композицията на повестта „Когато пътят беше граница” - тя е и социална панорама на нашето време. Разказ за съдбата на Имдат в Белене след донос на „приятел” от студентската му кампания. Идеалистът Имдат, у когото е жив един ренесансов глад за знания, за откривателства, има необичайна участ: той, заедно със съмишленици и приятели решава да емигрира в Австрия, за да поработи и да помогне на семейството си, както стотици хиляди българи сториха това и станаха икономически емигранти след 1989 г., като се помъчиха да избягат от безработицата, мизерията и хаоса на „прехода”. Всяко общество има своите проблеми. И все пак: има проблеми и проблеми. Както гласи австрийската поговорка: „Едни плачат, че нямат хляб да ядат, други - че перлите им били ситни”. От друга страна, всички произведения на Мюмюн Тахир са вдъхновен химн на Родопите, за тая „сипкава, слюдеста и рохкава земя…”, за топлата им прегръдка, за одухотворената им красота. И колко жалко, че именно сред тая красота - един истински райски кът, хората открай време, та и до днес живеят така трудно, така мъченически. В тютюна е хлябът им, ало той е и най-тежкото им бреме, най-голямото им страдалчество…
Повестта „Когато пътят беше граница” сякаш е разделена на две части: първата е разказ за Имдат, втората - за Елма. В последните десетина страници писателят отново ни връща към Имдат и ни запознава с подробности за факти от биографията му ретроспективно, за които в началото само е загатнал - за клеветата, която го изпраща в Белене. Такива перипетии в биографията на един човек преобръщат живота му напълно и обикновено го озлобяват. В повестта обаче няма и следа от това. И не само поради вроденото благородство на автора, но и поради нежеланието му да залее с чернилка един светъл образ. В последните десетина страница той съединява съдбите на двамата протагонисти. Среща ги по-скоро по своя воля, не толкова по логиката на сюжетното действие и повестта завършва както в приказките. С така желаната щастлива развръзка.
Сборникът „Бране на диви пчели”, на който се позовавам вече няколко пъти, е красноречив пример за „ориенталска екзотична образност”, а аз бих добавила: за ориенталска мъдрост и житейска философия. Още с открехването на първа страница - с есето - спомен „Да отвориш вратата” те лъхва дъхът на знойното въображение на източните поети, в чието творчество всяка дума е образ, а всеки образ - метафора.
*
Героят от повестта „Когато пътят беше граница” Имдат не отмъщава на онези, които са му сторили зло. В разказите „Големият търсач на мед”, „Всеки край е едно начало”, „Духът на Дрангос дере”, „Бране на диви пчели” витае духът на добронамереността, на умението да се прощава, да се дарява щастие и благополучие. Тези нравствени ценности са концептуално свързващите звена не само между отделните разкази, но те са моралните стожери на книгите, предмет на настоящия литературен анализ.