Интервю на Георги Н. Николов

Трудно е да се представи пред света Никола Инджов. Великолепният поет, прозаик, преводач и най-вече българин, който с присъствието си по света нагледно доказа какво е да си достоен. Той и сега е навсякъде. Лицето на списание „Родолюбие” не познава думата „умора” и неговите близо 40 книги за разлика от доста други пера, не се влияят от времето. Нарочно не изреждаме заглавията. В днешния век на бързи информациони връзки всеки би могъл да се запознае с творческата му биография. Скромното интервю, което предлагаме по-долу, има друга цел - да представи Никола Инджов като наш пратеник не в диаспората, а на българския дух, на който той е чудесен сърцевед и илюстратор. Защото Никола Инджов прави в наше време това, което един друг българин беше направил със словата: „Болгарино, знай своя род и език…”

- Г-н Инджов, до 1989 г. за български автори, живели и творили зад граница, почти не се говореше. Известни бяха неколцина, сред които Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев… Днес знаем, че те са много повече. „Пръснати” във времето от началото на ХХ в. и до днес. Може ли литературната им продукция да бъде самостоятелен дял в нашата литературна история?

- В литературната история въпросната книжнина може да се кодира като самостоятелен дял, но тук веднага възникват два въпроса, на които аз не мога да дам категоричен отговор. Първият е дали все още езикът предопределя националната принадлежност на словесното творчество? Вторият е дали пишещите зад граница, щом създават творбите си на български, създават творби от българската литература?
Терминологичното определение «самостоятелен дял» не представлява предимство с естетически характеристики, въпреки чe понякога именно това се преекспонира. Спомняте ли си, че в «Голямото четене» на БНТ между стоте „любими” романа бе класиран и току що публикувано произведение на Захари Карабашлиев, попаднало в класацията «ин витро»? Тогава очевидно не бе зачетено необходимото съпоставяне в контекста на текущия национален литературен процес, както и в естетическото пространство на националното литературно поколение.
Но в съвременния свят езикът е престанал да бъде категоричен показател при определянето на националността на писателя. Тук има разнообразни варианти, към които можема да отнесем литературата на българската диаспора по света, макар че мога да посоча само един случай на сливане с книжовността на друга нация - Юлия Кръстева, която пише и издава романи на френски, поради което нейното значение трябва да се проследи във френската литература.
В световни измерения има немалко случаи на преодоляването на националността по същия път - чрез езика. Например никой не възприема родената като рускиня Елза Триоле за руска писателка, тя е френска писателка, защото пише на френски, каквито са още други с нефренско потекло като Натали Сарот, Ален Боске и твърде популярният напоследък Андрей Макин.
Съществува и явление с глобален обхват. В нашето съвремие от един език се ползват различни етноси - в испанския това са например чилийците, мексиканците, перуанците, колумбийците, гватемалците. Изброявам само народностите, които са дали Нобелови лауреати - Габриела Мистрал, Пабло Неруда, Октавио Пас, Марио Варгас Льоса, Габриел Гарсия Маркес, Мигел Анхел Астуриас…

- Вие сте посетили над 70 държави и имате непосредствени впечатления от духовния живот в българската диаспора. Както и лични контакти с писатели от български произход в нейните рамки. Ще споменете ли имена, които нашият читател трябва да познава?

- Споменаването е само информация, която в епохата на интернет е общодостъпна. Проблемът пред съвременния читател не е да познава такива имена, а да ги разпознава като писатели в безграничната зона на самопредставянето, самоизтъкването, саморекламата. Налице е и един особен етап в утвърждаването на таланта в силно комерсиализираните днешни български книгоиздателски условия. Стотици начинаещи автори, предимно поети, трудно намират своевременна изява и нетърпеливо търсят чуждоезични територии. Много нашенски стихотворни опуси се появяват направо на чужди езици, засилват се във виртуалното пространство с преиначени по чуждоезикова етимология имена. Някои дори обрастват с благоприлични отзиви извън националното литературнокритическо равнище, някои се уреждат дори с награди от рода на мънистата и огледалцата за туземците, но какъв творчески атестат е това?

- Тези автори, както въобще сънародниците ни, неизбежно се интегрират в обществената йерархия на държавата, където пребивават. И се интересуват от теми на заобикалящия ги делник там. Каква трябва да е ролята на България, за да не се къса духовната нишка с тях и творчеството им?

- Да, те се интегрират в обществената йерархия, но българският език, на който пишат, ги поставя извън литературата на страната, в която пребивават. Независимо, че понякога разработват местни теми и сюжети. Общо взето обаче, вижте Любомир Канов, книгите им са израз на схематичното българско дисиденство, противопоставят се на българска обществена система, която вече не съществува. Така проличава литературният талант ли е бил генератор на идеи и образи, или идеологическото внушение?
А каква трябва да бъде ролята на България? Най-общо казано, книгоиздателска, което означава приложение на комплекс от изследователски, естетически и обществени критерии.

- След отпадане на политическите бариери много от задграничните писатели, основно от Европа и САЩ, печатат книгите си у нас. Правят представяния и отново си заминават, а заглавията им се губят сред море от издания. Логична ли е каузата за изграждане на Център на българската книга по света, който да се занимава само с тях?

- Логична и крайно необходима.

- Ако приемате тази идея като опит да опази част от националната ни памет по света, каква юридическа и организационна структура би трябвало да има? И естествено - под чия егида да функционира?

- Дано да се намери точното място в структурите на обществото и държавата.

- Логично ли е Министерствата на културата, на образованието, на външните работи, ДАБЧ, СБП да подготвят основата за такъв Център? Заедно с Института по история на българската емиграция в Северна Америка, със Съюза на българските писатели в САЩ и по света и пр.?

- Може би има още институции, които биха се включили. Проблемът е в нивото на компетентност и отговорности, както и във финансовите възможности.

- Ако Вие оглавите Център на българската книга по света, какви първи стъпки бихте предприели за утвърждаването му в нашия културен живот?

- Е, най-напред бих предложил друг да го оглави, например някой, който целенасочено и последователно години наред изследва българската книга по света. Ако потърсят и моето мнение, бих могъл дори да назова този човек. Но не в това интервю…

- Самата идея за създаването му не е ли закъсняла в процеса на размиване на националните ни ценности за сметка на европейската култура, разбирана от различните й адепти всеки по свой си начин?

- По-добре късно, отколкото никога.

- Няма ли да срещне тя негативно отношение от „добронамерени” фондации с много пари и неясен произход, трайно установени в България като проводници на чужди интереси?

- Естествено! Техните агенти за влияние ще се активизират, ще използват отработените вече възможности по разни медии, разни телевизии, дори и по националната, да остракират идеята. Неизбежно е, но какво от това?

- Може ли нашата литература, създавана от сънародници по света, да бъде коректив за творческите търсения на писателите у нас? Които са разнопосочни, но често без тематичен адрес и естетическа реализация…

- Мисля, че такова взаимодействие е възможно.

- Поетесата Здравка Владова-Момчева от Лондон бе дала идеята за ежегодни писателски срещи на нашите автори от странство във Велико Търново. С цел опознаване, обмен на идеи и вграждането на творците в своеобразно общество без граници. Какви други начинания бихте предложили, съотнесени и към Центъра на българската книга по света?

- Провеждат се подобни срещи на редакторите на българските медии по света, значи има натрупан известен опит. Но на мене ми иска за тази българска литература да се създаде и специално периодично издание на хартиен и на електронен носител.

- Има ли въобще потребност нашето общество от такива структури, начинания и отваряне към света на българската диаспора без икономическа изгода? Само с цел духовно и интелектуално сближаване? Не сме ли твърде загрубели и принизени за всичко друго, освен за насъщния днес?

- Има нужда от повече духовност в общуването с българската диаспора. Това е главното.