Здравко Кисьов

БАЛАДА

Когато оскотелите, груби мъже я подгониха,
тя ­ вчера още момиче, днес вече жена ­
подири спасение
в самотната църква край пътя
и се скри нейде там, сред иконите,
самата тя на печална икона подобна,
мълвейки нечуто горещите свои молитви.
Но те не закъсняха да я потърсят и тук.
С боязън, но все още с дива страст на ловци,
огледаха всеки ъгъл, после ­ стените,
и когато откриха, че всички икони наоколо
имат нейния лик, те ­ една по една ­
ги свалиха внимателно, докато накрая
останаха голи, чисто бели стени…
И един чифт обувки, съвсем като нейните.

НЕДЕЛЯ

Шест дни търчане от зори до мрак ­
да припечели хляба, нещо да поскъта,
и виж, на седмия, когато Бог почива,
вместо децата си да изведе и той
сред закърнялата като самите нас природа
или поне над халба светла бира
да поседи безгрижен в ресторанта шумен ­
той сяда над листа с неясен стих в главата,
с надеждата, че днес поне ще смогне
да изрази копнежите си, болките си, себе си;
с надеждата, че днес поне, през отдиха си,
Бог ще го съгледа.

МЕЖДУВРЕМИЕ

Нито пролет, ни зима. Междувремие. Март.
И вали над земята дъжд, примесен със сняг.
Мърка печката тихо. Зъзне птица навън.
Аз я гледам намръщен, полумил, полузъл…
Полустих, полупроза над листа вали пак,
а вали над земята дъжд, примесен със сняг.
И си мисля със болка, че и моят живот
май премина подобно дъжд, примесен със сняг,
стих, примесен със проза, и успех ­ с неуспех…
Нито пролет, ни зима. Междувремие. Март.

ТАЙНОПИС

В годините на първата любов,
на думите от голотата сепнати,
а може би за по-голяма тайнственост,
вместо с мастило пишехме със мляко
посланията свои до любимата.
Над пламъка на свещ или над печката
върху листа нагрят се появяваха
невидимите словоизлияния,
подобно древен, пожълтял папирус…
Изглежда, и по нас така животът
е писал със мастилото си тайнствено
(а може би със млякото ни майчино)
наглед невидимите свои истини.
Но всичко става зримо, разбираемо,
щом някой ден и нас, като хартията
от юношеската игра, нечакано
Съдбата ни постави и над огън…

ЖЕНА

Нощем ти си толкова малка,
че се губиш в прегръдката ми.
Но сутрин изведнъж се изпружваш,
наедряваш, запълваш дома,
започва делението на красотата,
множиш се стократно, хилядократно,
разпръсваш се по автобуси, улици, сгради,
заставаш зад щандовете, гишетата,
тъкачните станове и машините за кафе…
Наистина, понякога не мога да те позная,
но знам, че си ти ­ същите твои
усмивки и жестове, същия закачлив,
готов да ме повлече, загадъчен поглед!
Не, така вездесъща не мога да те приема,
не мога да те обгърна, не мога да те осмисля.
И с нетърпение чакам да настъпи нощта ­
да те поема в прегръдката си
и макар че винаги в нея се губиш ­
да ме изпълниш отново до последната клетка.

МИГОВЕ

Когато ти ме гледаш, сякаш светлина
във всяко кътче на душата ми прониква;
под погледа ти мракът се стопява
и ослепели, всички прилепи и сови
напускат пещерата на душата.
Тъй чисто е в такива мигове у мен,
като току-що навалял обилен сняг,
и даже най-обикновена дума върху него
ако напишеш ­ дълго ще искри,
ще свети и ще сгрява като слънце…
А нестопен ще си стои снегът.

ГЛУХАРЧЕ

Любов като глухарче - крехка!
Не смея дъх да си поема,
не смея и да го откъсна,
защото мигом ще угасне.
Стоя и се любувам само,
и разсъждавам със тревога:
Това, което аз опазя,
дали ще го пожали вятърът?…

ПРИСЪСТВИЕ

Където и да ида ­ светлината
на твоята душа ме придружава.
Подобно въздух ме обгръщаш ­ лека,
и знак ми даваш, че си все край мене.
Звезда в нощта ли запремига плахо,
тя твоя поглед ми припомня мигом.
Лист от дърво ли вятърът отрони,
сякаш дланта ти ме докосва тихо.
И ако, жаден, праскова разхапя,
на твойте устни има аромата…
На всичко си поръчала да бъде
от теб частица, докато те няма.
И вече вярвам ­ дълго ще си тука
дори когато няма да ме има.

ЗИМНА ГРАДИНА

Като природата навярно ­ също
душата има своите сезони!…
Когато теб те няма, тя е само
градина зимна ­ тиха и самотна,
без облаци от цвят, без плод уханен,
без весел говор на листа и птици, ­
във плен на сивота безкрайна…
Но ти такава няма да я видиш,
защото, щом се появиш ­ о, чудо!,­
във нея мигом всичко разцъфтява!

МИНИРАНЕ

След дълга, мълчалива съпротива
най-после идваш в моя сън… Изпълваш
с присъствието си душата моя
и трепетна над мене се надвесваш.
Ала будилникът, от снощи нагласен,
прекъсва този сън… Все тъй се случва:
ний непрекъснато минираме, дори наяве,
най-хубавите мигове в живота си!

ВЪЗЕЛ

Тъй здраво свързани сме двама с теб,
подобно възел Гордиев, любима,
че никоя ръка не може вече
да ни развърже, да ни раздели.
Сълзи ни квасят, страсти като зной
опъват в нас безброй незрими нишки
и всеки може мигом да съзре
как все по-стегнат този възел става.
Но като знам, че всичко в този свят
неумолимо се повтаря ­ тръпна,
че и за нас навярно ще изпрати
Съдбата някой Александър с меч.

СКОРОСТ

Следа от реактивен самолет
в небето изтънява,
не го достига възхитеният
внезапен вик на малчугана.
А докато тия двайсет реда
нижа върху листа,
космическият кораб прави
своята поредна обиколка.
Настъпи век,
от думите по-бързо да живеем,
и словото, преди да се роди,
е вече закъсняло.
И ти, докато тръпнеща произнесеш:
“Обичам те”,
аз мога да съм сигурен,
че вече съм разлюбен.

НЕОБЯСНИМО

Макар че те освободих от дните си,
макар че те зачеркнах във сърцето си ­
все още има мигове, когато
ти в мислите ми пак се появяваш,
тъй както птицата опитомена
понякога, съвсем необяснимо,
покорно в клетката си се завръща.
Защо ли, щом като не пее вече?…

ЧУДО

Своите очи поставям в твоите,
дланите си ­ в твойте длани слагам,
устните си ­ с твойте устни сливам…
Ала пак не можеш като мене
ни да гледаш, ни сълзи да рониш,
ни да се усмихваш, ни да пееш,
да прегръщаш и редиш нещата…
И едно след друго си отнемам
туй, що бях ти дал великодушно:
вземам си назад очите мои,
устни ­ от устата ти отлепям,
и ръце ­ от твоите откъсвам.
И тогава, сякаш става чудо ­
с моя поглед ти ме стрелваш мигом,
с мои думи проговаряш тихо,
с моята прегръдка ме поемаш…
И ми става ясно, че Съдбата,
скарвайки плътта с душата, вечно
в близостта ще ни разединява,
а с разделянето ­ ще ни слива.

ПОДЯЛБА

Хайде да си поделим със теб
полушарията на сърцето ­
зоните на мрак и светлина,
на полярен мраз и топло лято,
водните пространства и пустините,
бездните и всички върхове…

Ти ще вземеш по-добрия дял.

Остави на мене участта
да започна всичко отначало:
С палнатата от любов искра
да запаля огъня, със който
ще надмогна мрака и студа…
Да садя в пустините цветя
и да ги поливам със водата
на стопени в мене ледове…
Свлякъл страсти, догми и заблуди,
да запълня всички свои бездни,
докато се вдигнат върхове…

Но защо
със завист пак ме гледаш?

НАПИСАНО НА ПЯСЪК

Макар и само ден, бях тъй щастлив със тебе
и сладка бе ­ открих ­ водата на морето.
Почти като в игра, за кратко безметежен,
“Обичам те!” ­ написах на пясъка тогава.
Когато сутринта се върнахме на плажа,
там всичко друго беше все тъй непроменено,
само следите наши по пясъка ­ изтрити,
а надписът ­ отнесен от вятъра среднощен.
Затуй изпитвам страх понякога, че всичко
до този ден в живота, което съм написал,
макар проникновено, е със съдба такава ­
написано на пясък, прочетено от вятър.

ВРЕМЕ ЗА ОБИЧ

Мила…
Реактивен рев отново прорязва думите ми
и залюляни във ехото му,
заспиваме с клепачи отворени.
Хора в скафандри владеят нашите сънища
и мъчително си пробиваме път
в огромната звездна виелица…

Мила…
Стронций тегне във въздуха, лепне по думите.
Замълчим ли, в тишината настъпила
тътнат атомни взривове.
С тежки стъпки приближава пустинята.
И с гримаса от болка ­ като листи зелени
съхнем в зноя на времето…

­ В какво време живеем!… ­
казваш сякаш на себе си
и затваряш с умора вестника сутрешен.

Мила,
време за обич е!… Време за обич!…

ПОКОЛЕНИЕ

Ние се раждахме
през военните бедни години
с петна от петачета в дланите.
Петачета ­
стискани пестеливо и дълго
от нашите майки,
ала останали като белег,
като проявен негатив
едва у децата им…
Сега, колкото и да сме богати,
винаги тръпнем,
когато в щедростта си разтваряме шепи ­
да не би да помислят нашите зложелатели,
че тези петна от петачета
обозначават местата,
където трябва да бъдем пригвоздени.

НЕВЪЗМОЖНОСТ

Все някъде се лее кръв,
все някъде убиват,
димят пожари, падат президенти.
И ми се ще веднъж поне да кажа,
когато сутринта очи отворя:
ще мина днес без радио, без вестник,
ще си запуша днес поне ушите,
на сляп ще се престоря, за да мога,
забравил за кръвта - да си отдъхна,
безгрижен и нехаен като птица…
Ала събитията са така нагъсто,
подобно шипове, едно до друго,
че даже и да искаш, пак не можеш
ни да отстъпиш, нито да преминеш
през тях - ненаранен и недокоснат.

ИНФОРМАЦИОНЕН БЮЛЕТИН

Застанал и днес
пред искрящия синкав екран,
слушаш тревожните новини,
гледаш картата на света -
непрекъснато сменящите се
места на войни и агресии,
и си склонен вече да мислиш,
че според закономерностите в живота,
свободата и несвободата,
изглежда, са като деня и нощта:
не може например тук да разсъмне,
ако нощта не се премести някъде другаде.

ПИР

Кипи поредният скъп валтасаров пир,
предназначен за верните велможи.
Блестят прозорците на новите дворци,
трапезите са пълни, виж - от пиле мляко!
Пищят зурните - музика ли, бяс ли! -
танцьорки полуголи кършат своя стан.
Дрънчи свещена утвар, осквернена с вино
и идоли езически се славят вместо Бога.
А там, навън - ридания и ропот,
глад, нищета, грабежи, смърт коси живота.
Ала в разгара и на този пир
онази тайнствена ръка ще се покаже пак,
за да напише на стената, като с меч,
присъда и за този недостоен властник:
“МЕНЕ, МЕНЕ, ТЕКЕЛ, УПАРСИН.”*

_________
*”Ти преброен, претеглен, разделен си!”
(Даниил, 5:25-28)

БЕЗ ЛЯВО РАМО

О, време на внезапните инфаркти!…
Сърцата ни като балончета се пукат
от връхчетата остри на живота.
И все по-малко камък ще е нужен
вече за паметника на човека
- не, не героя, а обикновения -
без ляво рамо паметник, защото
от взрива на сърцето е разкъсан.

В СРЕДАТА НА ЖИВОТА

Внезапен сърцетръс в средата на живота.
А може би във края - как можем да узнаем!…
Днес бързо се умира - внезапно, неочаквано,
сякаш да няма време човекът да издума
това, което дълго от нас е премълчавал.
“Обичам ви!” - да каже не само с поглед нежен. -
От свян или от грижи най-важното пропуснах!”
И цял живот намръщен, суров, недосегаем,
той своя миг последен да озари с усмивка.

СРЕДОТОЧИЕ

През моето сърце минават всички влакове
и всички кораби, и всички самолети…
Сърцето ми е средоточие на пътища,
табло за разписания, гише билетно…
Душата ми - и тя на пръсти се повдига,
за да обхване този свят изцяло.
Но разпилян на хиляди посоки - там
дали ще се намери нещичко от мене,
или - тъй бърз, подобно слънчев блясък -
оставям само погледи присвити?…

РИЗА

Тази риза,
надупчена от куршуми като решето,
бе останала от баща му.
Донесоха им го мъртъв,
не успял да избегне засадата.
Преди да го спуснат в земята,
смениха му ризата с друга,
а тази ­ изпрана ­
остана във скрина.
Синът често я вземаше,
безмълвно разговаряше с нея,
а когато му беше най-тежко,
заравяше лицето си в късчето плат
и гледаше със широко открити зеници
през малките кръгли отверстия,
сякаш гледаше на света
през сърцето си бащино.

ОБРАТНО ВРЕМЕ

В тази страна
всичко протича обратно:
дъгата разкошна се появява
преди бурята и дъжда,
почивката ­ преди работата,
яденето на хляба ­
преди сеитбата на зърното,
погромът ­ преди съзиданието…
И не родителите създават децата си,
а децата създават своите родители.

Вече се питам:
дали и с мене
не се е случило нещо такова ­
преди да се родя,
съм бил вече мъртъв!

ЖЕРТВА

Моят брат Каин
ме запита съвсем предпазливо
каква жертва съм обещал
на нашия Бог.

Казах му:
Знаеш, че не съм като тебе богат.
Най-скъпото, което днес имам,
са моите песни,
в тях е душата ми.
И тях ще му дам.

Моят брат Каин
снизходително се усмихна.
И ме остави
жив.

БОЛКА

Навярно тази нощ
съм спал върху ръката си ­
от натиска
тя бе съвсем обезкървена.

Когато се събудих,
кръвта започна да навлиза в нея.
О, как боли,
когато струйката живителна
навлиза в мъртвата, обезкървена тъкан!…

Душата ми ­
притискана от хиляди лъжи ­
понякога,
при досег с истината,
също тъй пронизващо боли.

Но тази болка, знам,
ще ме спаси.

КЪМ ЛОВЕЦА

Ловецо на патици диви,
затаен сред камъша,
мой брат със димяща двуцевка
и точно, злокобно око,
аз не чувам дъха ти,
но ­ на километри далече ­
безпогрешно те чувствам
с болезнено, тръпно сърце.

И навярно не знаеш,
че след тебе вървя денонощно,
че се взирам до сълзи
в тази черна, безпаметна пръст,
за да мога след теб
­ с непосилна участ в живота ­
оцелелите птици
да лекувам до изстрела нов.

Ловецо на патици диви,
мой брат…

МИЛОСТИНЯ

Весден
на ъгъла стоеше просяк ­
с протегната ръка да моли хляб.

Ала веднъж върху дланта му кацна
великолепна пъстра пеперуда,
потрепвайки с криле копринени.
Сякаш природата,
подобно милостиня,
бе спуснала върху дланта му
късче красота.

Той се загледа в пъстрото създание
и забрави глада си.

Навярно някои от минувачите
са го запомнили така:
щастлив,
с опъната в библейски жест ръка, ­
като че ли не проси,
а предлага другиму
това, което сам не притежава.

МАСТИЛО

О, тоя вик на гларуси,
разпънал хоризонта;
далечен,
страшен спомен,
врязан в паметта!…
Децата бяха уловили гларус
и залят с мастило,
го пуснаха отново да лети
на свобода. На свобода!
Но ятото кълвеше настървено
събрата си.
Да, казах си тогава,
помни,
че и мастилото убива!…

А ти ме питаш днес
защо така мъчително и дълго
стоя с писалка във ръка над листа.

НЕОБХОДИМА БОЛКА

Вие казвате:
“Камъкът няма сърце,
камъкът е безчувствен…”
Вие казвате:
“Този човек
е безизразен като камък…”

Ах, мили хора,
не обиждайте камъка!

Може би в този момент
камъкът спи
и сънува своя най-красив сън.
Сънува,
че в него е попаднало
семенце на дърво
и филизът зелен
го разпуква полека…

Или може би мълния
с огнено длето го разсича…

Или каменарският чук
го разбива на късове дребни…

Камъкът също жадува
нещо да го разтърси.
Това е родилната тръпка,
която за него
е себеразкриване
и продължение на рода.

Чуй как камъкът шепне,
задавен от радост:
“Здравей, необходима болка ­
многоръб живот!…”

СВИДЕТЕЛ

Край дърветата,
които скоро ще цъфнат,
огньове пламтят,
възбудени хора се суетят ­
горят
миналогодишната шума.
Така
новите листа на дърветата
никога не ще видят старите…

Но виж ­
там един цвят се разпуква.
Дали той ­ единствен свидетел ­
ще разкаже на свойте събратя
какво е видял?…

Дали ще разкаже
как са изгаряли неговите предци
в крематориума на пролетта?
Или, опиянен от живота,
ще помисли,
че с тия огньове
умиращите го поздравяват?…

ПРОСВЕТЛЕНИЕ

Слънцето е в зенита си
и сенчестите места из града
ще се продънят от хора,
подирили в маранята убежище.
Само аз невъзмутимо се щурам
по нажежените каменни улици,
без да поглеждам към сенките,
без очила с тъмни стъкла ­
нека лъчите пронизват зениците ми!
Чувствам, че съм гладен за светлина.
Чувствам, че някъде в корените
на родословното ми дърво
някой ме моли да гледам и заради него
с широко отворени, ненаситни очи.
Може би то е, защото
някой от мойте предци
е бил непременно
ослепен Самуилов войник.

ДИХАНИЕ

Когато се разхождам мълчалив,
дочувам своя дъх. Издишвам, вдишвам
и сякаш казвам “да” и “не” на всичко.
Ала говоря ли, не чувствам аз това,
защото думите навярно го поглъщат.
И ако нещо в тях не ви се нрави днес,
какво да сторя, щом ­ като дъха ми ­
те “да” и “не” във себе си съдържат!…

ИЗБОР

Да бъдем твърди, казваш, като камъка?
Но капката разяжда този камък.
Да бъдем упорити като капката?
Но слънчевият лъч ще я изпие.
Да бъдем като слънцето изгарящо?
Но облакът го скрива зад гърба си.
Да бъдем като облака?…
Но нещо
и нему, знам, ще се съпротивлява.
А изборът все пак е неизбежен.

ВЪЛНОЛОМ

Винаги съм съзнавал предимството
да си свободе н и необвързан,
безгрижен като морска вълна,
от бряг към бряг устремена.
Но аз предпочитам
съдбата на вълнолома.
Достатъчно ми е щастието
да посрещам с гърдите си
същите тия безгрижни вълни,
да прикривам със себе си
цветущия ронлив бряг
от техните опустошителни удари.

ОГЛЕДАЛО

Не внасяй в този дом огледало.
Защото, когато се оглеждам в него,
мисля за обратната му страна -
за живака,
отнет от хиляди термометри,
за да покрият това огледало,
и за децата, които в този момент
бълнуват и се мятат във треска.
Не внасяй в този дом огледало.
Ще се оглеждаме във прозорците,
когато мракът навън се сгъсти.

ЕПИЦЕНТЪР

Трусът беше толкова слаб,
че го усетиха само
най-чувствителните натури.
Впоследствие се оказа,
че епицентърът на този незначителен трус
е бил на метър и петдесет над земята -
там, където се беше пръснало от вълнение
едно обикновено човешко сърце.