Иван Енчев

С поета Никола Пилев се познавахме много отдавна, но истинското ни общуване и приятелство се задълбочи през 2004 г. Тогава открих, че живеем в два недалечни блока в хасковския жилищен комплекс „Орфей”. Дели ни само булевард „Васил Левски” и един запустял неизползван уличен подлез. Първото ни запознанство стана през 1987 г., когато беше отпечатана поетичната антология „Гнездо на птици”. В този сборник на есперанто Н. Пилев участваше като съставител и преводач на произведения на автори, живеещи в Хасково, сред които е и моя милост. Преди това ми беше попаднала книгата „Хора, напред!”, стихове на поета Пеньо Пенев, преведени на есперанто с участието на Н. Пилев, но преводача не го познавах.
След 1998 г. поетът ми подаряваше всяка от своите поетични рожби: „Везни на съвестта”, „Пулсът на капките”, „Вик и ехо”, „Зърна на вятъра”, „Те са против стреса”, „Денонощие”, „Бутраци”, „Резонанси” (стихове на есперанто), „Дялканици”. Както се подсказва от заглавията, това са сборници не само със стихотворения, а и с епиграми, афоризми, каламбури и други хумористични хрумвания. Н. Пилев имаше тънко чувство за хумор и го използваше рационално. Впрочем, той беше много добър събеседник. Умееше да изслушва човека насреща си.
В моята писателска битност аз рядко се доверявам на други хора. Н. Пилев беше един от малцината, които допусках до творческата си лаборатория, защото и той правеше същото с мене. На него без притеснение предоставях първите си ръкописни копия на моите романи „Танго назаем”, „Бавен огън”, „Край Бързица”. Той не се скъпеше на задълбочени тълкования на прочетеното. С голяма част от мненията му се съобразявах, защото виждах, че чете чуждите произведения добронамерено, с искрено желание да помогне.
Тъй като сме съседи, много често вървяхме пеша от центъра на Хасково, където си пиехме ежедневното сутрешно кафе, до ж.к. „Орфей”. Разделяхме се пред моя блок и Кольо продължаваше през булеварда към своя дом. Друг път се уговаряхме по телефона и се срещахме пред моя блок, за да идем заедно до кафене „Молинари” до паметника на площад „Свобода”, което беше наше любимо заведения, преди да го закрият. През цялото време на нашите разходки ние двамата разговаряхме за творческите си занимания. За неговите стихотворения. За моите романи и стихове. За произведения на други автори на нови книги. Признавам си, с никой друг писател в града не съм бивал толкова откровен и словоохотлив, защото той, моят прям приятел Никола Пилев, предразполагаше за задълбочени разговори. Всъщност, в повечето случаи инициативата беше негова. Аз съм по-сдържан човек, не се разкривам пред кого да е.
Ще спомена само една от изключителните черти на Н. Пилев. Той беше много работлив човек. Все бързаше за някъде. Бързаше да свърши всичко запланувано, сякаш се страхуваше, че някой друг ще го лиши от удоволствието да работи до предела на силите си. На него винаги можеше да се разчита на всякаква приятелска услуга. И него шеговито ще кажа. Отнася се до неговата широка душа. Той все си търсеше повод да ни почерпи по едно питие в кафенето. Я, че бил сънувал някой починал негов познат, я че се навършвала годишнина от смъртта на негов роднина, я че някое внуче имало рожден ден и т. н. и т. н. Поводи, колкото щеш, измисляше. Беше му много драго да донесе на масата бутилка с вино или ракия собствено производство. Разбира се, сред приятелите на масата често пъти имаше и някои зложелатели. И те посягаха към безкористната почерпка, макар че го оплюваха зад гърба му. Впрочем, такава е орисията на всички широко скроени люде, какъвто несъмнено беше Н. Пилев.
Нарочно спрях проследяването на неговите книги до стихосбирката „Утаено време” (2006). Без притеснение я определям като личен връх на неговото лирическо творчество. Винаги ще се радвам, че тъкмо аз бях човекът, който пръв го поздрави публично за тази книга. (След неговия най-близък приятел и редактор на всичките му книги поетът Иван Маринов, както се очаква!). Много ласкаво се отнесе към нея и културологът Денко Чаръков, който беше сред редовните ни събеседници. (Сега, 2011 г., вече и двамата не са между живите). Възхищението ми от тази стихосбирка по никакъв начин не омаловажава доброто ми мнение за последната му книга „С очите на лятото”, корицата на която е оформена от другия ни общ приятел дизайнерът Ангел Радев. Тя излезе от печат в самото начало на пролетта на 2007 г. Посветена е на 70-годишнината на Никола Пилев.
През последните няколко години от своя живот Н. Пилев беше един от най-активните творци в Хасково, участващи в подготовката и провеждането на ежегодните Литературни дни „Южна пролет”. 2007 година беше благодатна за поета и по отношение на общественото признание на неговите творчески постижения. Беше удостоен с почетен плакет от община Хасково по случай юбилея му. Получи традиционната награда на Клуба на дейците на културата за най-добра книга, издадена през предходната година.
Уви! Поетът не дочака щастливата юбилейна дата 14 октомври 2007 година. Лиричното му сърце се взриви преждевременно. Ослепяха очите на неговото лято. Заглъхнаха викът и ехото на неговата блага реч. Пресъхна изворът на неговите денонощни метафори. (Тръгнали от село Горски извор, за да стихнат в каменните покрайнини на Хасково). Разностранно проявеният творец Никола Пилев вече не е само един от хасковските творци, той премина в Утаеното време на добрите спомени на неговите съвременници.