Станислав Сивриев

Идват всякакви. Тоя е с бяла вежка. Клепачът под нея потрепва - едното око гледа, другото кльосва с иглен връх. Двуредното му сако отзад е надигнато от тежък пистолет. Попипва го отгоре с опакото на ръката - който не е видял, да види…
Когато заминах за фронта, отишъл у дома да търси оръжие. Мама го питала: „Пак ли?”, а той:
- Ние първо своите…
По мития коридор оставил мътни стъпки и дъх на гнили зъби. Като слизал по сокака, говорел на съседите:
- Аз него ще го комплиментирам…
Върнал съм се с бастун и тъмни очила. Не съм виновен, а стоя пред него като виновен.
Той протяга ръка и нещо като усмивка разтяга мустачките му. Яка челюст, а зъбите й са гнили. Казва ми, че е от Чирпанско, а след това - колко кръв изтича на една чирпанска сватба. Като говори за кръвта, устата му се пълни със слюнка. Хората ни отминават отдалече. Струва ми се, че и блясъкът на ордена върху куртката ми боцка някого като иглата в неговото око.
Казвам, че съм му приготвил оръжието, а той ме бута с длан:
- Зарежи тая! Довечера ни чакат две помакини.
Клепачът под бялата вежка пак потрепва. И аз шавам от стеснение:
- Още рани лекувам…
Той се тресе от смях:
- Ранен е кракът ти… Довечера крак няма да ти трябва.
Върнал съм се от война, видял съм много, но иглата на тоя се забива по-дълбоко от куршум. Знаел спатиите на всеки и щял да „комплиментира” един политзатворник, в когото нямало нищо „наше”.
Наш е той…
Откъм околийското тича цивилен, спира при него и шепне запъхтян в ухото му. Той тръгва към бялата сграда, аз - по-далеч от него. По пътя усещам рамото, което е бутнал с длан.
Има и арестувани, но никой не пита кои са. Ако живееш на граница, не бива да питаш.

Един помак от Табаханата се е пропил. Черпи и сам изпива пълната ми чаша…
Трябва да е късно, защото в кръчмата сме останали само двама: табаханчето и аз. Той накланя глава към моята, очите ни се доближават:
- Войската си е най-чиста работа! Мирно, кръгом и свободно. Чиста работа!…
- Яде те отвътре…
- Яде ме… Цар от Аламания - лошо. Цар от Чирпан…
Не довършва. Устните му потреперват. Ще ревне. Тоя спазъм на устните задавя и мен…Чувам името на жена му като в просъница. Не е сън. Въглен е опарил табаханчето, табаханчето е изтървало дума и охка, задето не е прехапал езика си, та да мълчи!…
Питам се кога човек споменава името на жена си….
Кръчмарят затваря дъбовите капаци на прозорците. Една улична локва ни гледа като студено око. Табаханчето се взира в локвата, цопва в нея с крак - връща се и цопва още веднъж. Очите ми вече не съхнат. Той се олюлява, улавя се за мен и шепне в ухото ми:
- Цар като побара майка ти, няма кому да се плачеш…
По разплисканата локва трепкат бразди и далечен изстрел вцепенява нощта.