СБЪДНАТА МЕЧТА
Не искаше да живее в Брюксел, искаше да си умре в Пловдив. Беше вече седемдесетгодишен, дето се вика можеше да живее още двайсет години, но можеше да умре и след една седмица. Знаеше, че краят, както и повечето неща в живота на човека, бяха Божа воля. Същата тая воля прибра в Небесното царство преди две години жена му… С нея бяха живяли в къщичката си до Античния театър в Стария град на Пловдив точно 45 години…
След погребението, дъщеря му, висш чиновник в администрацията на Европарламента в Брюксел, настоятелно започна да го убеждава: Татко, ела да живееш за постоянно при нас в Брюксел! Видя каква голяма къща имаме там. Какво ще кукуваш тука сам? Защо да те мисля постоянно? Та, в Стария град вече няма дори и един магазин за хранителни стоки! За един хляб да си купиш от „Капана” ще трябва ежедневно да слизаш и се катериш по тия стръмни камънаци! Моля те!
Зет му, французин, който беше понаучил български, също го увещаваше: Папа, ела живее при нас в Брюксел! Стар град антика, красиво, но неудобно за живеене. Брюксел удобно за всички…
Двамата му внука, вече големи момчета, гимназисти, знаещи на български само думата „дядо”, на своя френски пригласяха на своите родители: Виен, дядо, виен*!
В голямата брюкселска къща той имаше своя просторна стая, свой телевизор и лаптоп… Възрастният мъж можеше по цял ден да се излежава, да гледа телевизия, да влиза в Интернет, да чете книги на български…
Най-много от времето си през деня прекарваше в едно малко кафене,чийто собственик се оказа 25-годишен българин. Още при първото си, случайно влизане, възрастният мъж забеляза на тезгяха български вестник и две окачени върху стената снимки. Едната от тях беше на Античния театър в Стария град, а другата - на Христо Стоичков.
- Ти да не си от България? - развълнувано попита възрастният мъж.
- Да, от Пловдив съм! - бодро отговори младежът зад чашите и бутилките на бара.
- И аз съм от Пловдив! От една година съм тук! - без да е питан заразказва старият пловдивчанин - От коя махала си?
Вмъквайки по навик след всяка фраза обръщението „майна”, момчето охотно отговаряше на всички въпроси. Било родено и отрасло на брега на Марица, в „Кършияка”, където бил роден и израснал и Христо Стоичков, тук било от пет години, домъчнявало му за Пловдив, но нямало друг изход - тук можело да се печели… Мечтата му била след десетина-петнайсет години, като понатрупа пари, да си се прибере в Пловдив… Дотогава нещата в България можело да се оправят…
Всеки божи ден възрастният мъж още преди обед отиваше в българското кафене, кротко сядаше на една от масичките, вперваше очи в снимката на Античния театър и в опънатия за изстрел ляв крак на Христо Стоичков… С часове си говореха с момчето на „майна”… Толкова дълго , с такава наслада и така заразително, че постепенно всички посетители в кафенето, хора от най-различни националности, започнаха да възприемат възрастния мъж, момчето и думата „майна” като едно неделимо цяло. Затова, влизайки в кафенето, всички те първо почтително поздравяваха побелелия мъж с „хелоу! или „бонжур, майна!”. За поръчка към българското момче пък вече не се обръщаха с „мистър”, „мосю” или „хер”, а до един първо с удоволствие му подвикваха „майна!”, и след това назоваваха на своя си език исканите кафе, сок, бира или сандвич…
След няколко месеца същите тия хора, родени в различни градове на различни държави, сядайки в българското кафене в Брюксел озадачено се озъртаха и питаха:
- Къде е старата майна? Не сме го виждали тук вече цяла седмица!
- Отиде си, отиде си преди седмица старата майна… - сочейки снимката му, окачена на стената до тези на Античния театър и Христо Стоичков, тъжно отговаряше момчето-Сбъдна се мечтата му… Вчера ми се обадиха от Пловдив, че си е умрял там… Поне ми остави снимката си…
—————————–
* виен (фр.) - хайде!
