Христо Ганов

                         В утрото
лъчите се гонят по масленозелените вълни
като весели и неуловими риби.
Росата се отронва от тревите
и д е т е т о чува нейния звън

                        край дома
                        на брега на река,
                        от която се ражда животът.

През високи и гъсти тръстики
то върви
- мислеща тръстика -
както бе казал някога един философ…

                   През нощта
м л а д е ж ъ т ще види русалката,
за която вече е слушал,
и ще разбере
точно коя приказка не е измислена… Мъдро
мрежите ще блестят - сребърни рибени люспи -
                             край дома
                             на брега на река,
                             от която се ражда животът.

И вече е пладне.
Изранените ръце на м ъ ж а
бавно тласкат уморените тежки весла
и лодката плува като голяма черна риба.

През високите и гъсти тръстики
той върви
- мислеща тръстика -
както бе казал някога…

                          Лъчите
се гонят по масленозелените вълни на залеза
все така като весели и неуловими риби.

                        И любовта
е само спомен - може би онзи звън от росата
                        или онази приказка…
                        И животът си е отишъл
като ослепително осветения бял кораб,
минал веднъж - комета в най-дългата нощ-

                             край дома
                             на брега на река,
                             от която се раждаме,
                             от която всички живеем
                             и сред вечните води на която
                             мрем.

В утрото звъни роса…