Валери Станков

МЪЖКИ БЕЗМЪЛВИЯ

Тъй както мюезинът вие
от дългото си минаре
и вятърът набръчква стрии
върху смълчаното море,
тъй както оргията птича
из висинето тъне вдън,
и върху хълмите се свлича
убито - слънцето за сън,
и листопадът кротко ляга
в мъглите, вейнали сатен,
и - метнал шапка на тояга -
си тръгва нейде тоя ден,
тъй както в ледената бездна
се срутва алпинистът с вик,
така и аз ще си изчезна -
светулка, грейнала за миг.
А ти? Ти просто запомни ме
и споменче от мен носи,
Жена, в чието свято име
за песен Бог ме възвиси.

ПРЕКРАСНИЯТ ГЪДЕЛ

Отново сиротен се смъквам на кея.
И стих ти написах на пустия плаж -
ето, аз дишам, работя, живея,
дори понатрупах за пенсия стаж.
Но теб все те няма. С години те няма.
И римите мои вълната чете.
С живота под вежди се гледаме двама.
Нима ще живея без теб до стоте?
Къде си? Ще кажеш ли как да я карам?
Гемията моя заседна на риф.
И цял живот чакам с вапцаровска вяра
прекрасния гъдел -
за теб да съм жив.

СПОМЕН ЗА МОМЧЕ И ВЯТЪР

Дете да беше, но дете не си.
И аз сега не смея нищо друго,
освен да милна твоите коси -
ветрец в треви, нарамил топли югове.
Да ти сплета в косиците цветя -
за друго Бог при теб не ме е пратил.
Да те целуна - и да отлетя,
аз - сън и спомен
за момче
и вятър.

ЛЯТОТО ВИЛНЯ И СИ ОТИДЕ

Свърши лятото. Свърши.
И жените са всички оклюмани.
През площада на пръсти минава кварталният луд.
Ветровете нахлуват - сякаш орди настръхнали кумани.
А рибарите теглят гриба с триста кила паламуд.

А над тях триста гларуса -
като пръснати Ботеви четници,
грачат грозно, зловещо - сякаш свършва самият живот.
Във разбитото барче на плажа тършуват несретници,
от които вони на мастика, тютюн и на пот.

Под неона в дъжда
таксиджиите дремят, посърнали.
Две ченгета оглеждат, явно крадено нейде, порше.
Под прогнилите лодки, гръб на мокрия пясък обърнали,
ще се скрия и аз с неизменното свое шише.

Мокри псета в дъжда -
от стопаните свои изритани,
със кварталния луд гръб о гръб ще се топлим в студа.
И до другото лято като черни, прегърбени питанки
ще се чудим дали живи хора ще срещнем в града.

И понеже
последното слънчице своите ласки изсипа ми,
и преди да умре, листопадът наплете ми шал,
подарявам на всекиго малко парченце от припека -
това толкова топло ноемврийско парченце печал.

СЪНЯТ НА МЕЧОКА

Когато вън завя и зафуча
и преспи се натрупаха в гората,
наместо край морето да стърча,
да си ловя сафрида и каята,
реших, че май ще бъде по-добре
да ида там, сред сънните дървета,
да чуя как гръкляна си дере,
в дерето стене вятърът и шета,
листа постелил, борови игли,
да си заспя в огнилата коруба
и цяла нощ снежецът да вали,
и пряспата да мята бяла шуба,
и мечка страх, а мен не ме е страх,
ако в съня ми тънко пукне клечка,
ще се ослушвам ти ли идеш - ах! -
под теб се кротва горската пътечка,
заспах като мечоче под снега
и засънувах цъфналите тръни -
как минах с теб под пъстрата дъга -
бе топъл сън - и още ми се съни!

УТРО В ГОРАТА

Призори гората си доспива
като плаха утринна сърна.
Светлината шава колеблива
с мокри от сланата колена.
Паяче заплита ситни мрежи.
Глухо тупне в храста таралеж.
Птича сянка въздуха ли среже,
ти, безкрил, под нея ще се спреш.
Иде ден - и ден си тръгва свиден -
дар от Бога - беше ти блазе.
Миг живя - дойде и си отиде.
И какво от този свят си взе?
С припече от някоя полянка,
с изгрев, който сетно в теб кърви,
ти - нарамил сляпата си сянка,
хлътваш във безмълвните треви.
Тръгваш си с отворени зеници -
вятър в осланените цветя,
шепа светлинка в небе за птици,
из което тъй не полетя.

ЗА ТЕБ ЩЕ СИ ОСТАНА МИСЪЛ

Защо си нямам във килера
резервен някой друг живот?
Да кажем - век, епоха, ера
под синия небесен свод?
Път бих към теб през ембриони,
хилядолетия - все сам.

На кой от всички небосклони
да те издиря днес? Не знам.
Светът - от край до край изписан,
все тъй остава празен лист.
И - светъл, праведен и чист -
за теб ще си остана мисъл.

МОМИЧЕТО, КОЕТО СПИ ДО МЕН

Момичето, което спи до мен,
навярно си сънува нещо хубаво -
сърна в гори, съгледала елен,
или дъбрава с лайкучки на губери,
пилее се из звездни висоти,
в неназовани принцови вселени,
а може би в съня си то лети
из светове - за обич сътворени.
Невям сънува мене в този час?
Или й се яви с цветя съседа?
И в нейната усмивка чезна аз -
момче, което с тиха обич гледа.
Когато ме разбуди с бяла ласка,
не знам защо ми казва: - Ей, момче,
приличаш на мечоче във Аляска,
а пееш като пролетно врабче!
Налива чай - медец ми топва в чая
и от медеца в чая ми сладни.
Когато ида някой ден във Рая,
когато свършат земните ми дни,
ще помня, ще го мисля, ще го чакам,
ще го възпея, стана ли поет -
момичето, което тихо в мрака
ми даде да си близна пчелен мед.

АЗ - ВОЙНИКЪТ ОТ РИМСКАТА СТРАЖА

Някой ден ще изчезна в безмера.
Ще летя върху Божия свят.
И за мен ще запишат в тефтера -
мръдна нейде за кратък обяд,
малко спа, пи кафе - и излезе,
бе решил да изкара стоте,
писа в нощите прози, поезии,
без да пита кой всъщност чете,
мина с песен гори и дъбрави,
взе петте си пари от света
и в замяна какво ни остави? -
само няколко прости неща -
тютюница, перо и луличка,
шепа миди, тесте за белот.
Беше смахната Божия птичка,
но какво - и това е живот.
Потърсете го утре - на плажа,
цял ден ходи по пясъка бос…
Бях войникът от римската стража,
който бич не въртя
над Христос.

КРАЙНА ГАРА ВАРНА

Дъхти на лед. Дъхти на студ. На Ад.
Усещам, че започва да ме втриса.
Премина влакът - сякаш на парад.
И отгърмя проклетата мотриса.

Да скърцам - здрав не ми остана зъб.
Цял век тропосвам крайната си гара.
На вятъра обърнал тежък гръб,
горчивия си фас ще разжигаря.

Ще гледам как джебчийката краде,
ръкава си наметнала с жилетка.
И на снега - то другаде къде? -
ще пиша името ти със подметка.

От мене лудият е по-щастлив -
за крясъка си див намира въздух.
А аз съм заорал локомотив -
във пряспата край буферите зъзна.

Без теб ще пукна някой ден от студ -
в Сахара. В Атакама. В Калахари.
Или на гара Варна - тих приют
с ченгета - предрешени санитари.

ПРОЛЕТЕН ЕТЮД

Да те запомня - и да отлетя,
и ако в полет над света се срина,
помни ме - мъж, накъсал ти цветя
и в ада на сирийската пустиня.

Помни ме - камък, свлякъл се от връх,
ветрец, стопил ледунка от капчука -
и като извор под калпаче мъх
в съня ти песента ми ще бълбука.

ПРОЩАЛНО

Страх ме е, мила, че никога вече
няма над мене да грейне звезда.
Моето време отдавна изтече -
рибка през бързей с несвястна вода.

Стигнах те първи и тръгнах последен.
Друго от Бога какво ли да ща?
Като умра някой ден, да те гледам
нейде от синята вис над света.