Петко Братинов

ИЗПРАВЕН ПРЕД ЖИВОТА

Ето ме
в прегръдката на тази лечебна зима.

Колко ми трябваше този сняг!
Боже мой, колко ми трябваше.

Мълча на сребърния хребет като тъмен звяр.

Удобен съм за прицел.
Но съдбата ми прощава.

Винаги някои са искали да ме заловят
абсолютно жив.

А после да ме поставят в една златна клетка.

И подрастващите да гледат
как се изправям на задните си лапи.

Да гледат как си подвивам опашката.
Или как осветявам ребрата на затвора си
с блясъка на своите залязващи зъби.

Сега се мръква в гората.
По крилете на ястреба се мръква.
Мръква се и в сърцето на света.

Зове ме бялата пустота да се венчая за нея.
Бялата пустота е моето избавление.
Тя е моята последна любов.

Последната любов е по-силна от всички минали.
Не защото е последна, а защото е отчаяна.

Отричам се от клетвите предишни.
От вятъра над пламъка.
От спомена.

Виелиците ще заличават следите ми
и никой повече няма да ме открива.
Прекланям ти се, природо, че си ме родила
да бъда твой продължител, а не твое грехопадение.

Нощта ме поглъща като жена след болезнено очакване.

Сбогом на стъпалата за оцеляване!
Сбогом на общуването пред камините!
Обреченият на свобода може да умре от самота.

Но никога пред иконата на разкаянието.
Никога - пред иконата.

КРАЯТ НА МЪЛЧАНИЕТО

Където залезът се слива с хоризонта
и сенките се влюбват
помежду си -

изгряваш ти,
последно възвишение

на моята притихнала чувствителност.

По теб застиват белези от сълзи.
Кървят следи от нокти и светкавици.

И още
върху змейското дърво

един сокол стои на честна стража.

Соколе мой,
защо се заблуждаваш?…

Наивна птицо!
Няма да премине

царицата на всички самодиви.

И няма ти за мен да я отнемеш
от ласките на знатните джуджета.

Соколе мой!…Послушай ме!…Соколе!…

Ти трябва вече сам да се откажеш
от страшната си обич
към съдбата ми.

Ти трябва през нощта да отлетиш
към други планини, към други нрави.

Нарочно тъмнината ще те спира
с вълните си безмилостни от гибел.
Но костите на моите войници
по пътя ще ти светят, рожбо свята.

И тази светлина ще оправдава
безумството на нашето изгнание.

КАРТИНА В МЕКИ ПОЛУТОНОВЕ

Червено е окото на промяната.
Червено е и моето око.

И ястребът пълзи между скалите,
отвикнал постепенно от крилете си.

Пътеката е пълна със лалугери,
прекрасно затлъстели от смирение.

Не могат те обратно да се върнат,
че дупките им станали са тесни.
И тука ще умрат от слънчев удар.
Безбожно ще пече!…Но няма време

да мислим за съблазните под сянката,
където спряха толкова апостоли.

Отвъд преходността на изкушенията
едва започва всяко оцеляване.

ИЗЛЕТ ПРЕЗ ОКТОМВРИ

Катериците ме съветваха
да се опомня.

Гарваните се молеха да ранявам.

И очакваха
с предчуствие всеядно
след мене да претърсят
местността.

Но аз съм сложил пушката в тревата.

Цевта мълчи
подобно на змия,
изтегната под сянката
на ангела.

Какъв целебен въздух!…Нежността му

по тялото
интимно се разлива.

А гущерът отново се напряга
да стане динозавър… Той не знае,

че страшното
тогава ще настъпи.

Но не за нас. За него ще настъпи.

Защото ще поиска да ни сдъвче.
И всеки ще го дебне да му стреля.

А в този вид все тъй ще се провира,

нищожен по рождение,
но жив.

ОБРАТНИ МИСЛИ

Ти беше обаятелна река
със много здрави бентове пред себе си.

Но те един след друг
се разрушиха
от мътната ти страст
за бързина.

И няма ги сега дълбочините
с мистични отражения по дъното.
И няма ги ония звездни риби
във подмолите с властна тъмнина.

И ти си окончателно свободна.

Свободна си пред мене,
но си плитка.

И който иска може да прегази
навсякъде през твоята вода.

…И аз замервам жабите
със камъни.
Не е полезна всяка свобода.