Александър Миланов

ПОСЛАНИЯ ОТ ОХРИД

Триста шестдесет и пет
са били църквите на Охрид
преди да ни стовари Полумесецът
петстотингодишна нощ.

Триста шестдесет и пет!
За всеки божи ден в годината
по църква. Но оцелелите
не стигат и за всеки божи ден
на седмицата… Послания
до нас изпращат всеки ден
над триста църкви във руини.
Те вярват, че ще разчетем посланията.
Те вярват, че не сме забравили
уроците на Свети Климент,
чиято църква също е в руини.

От Охридските хълмове
те в Охридското езеро се взират,
тъй както търновградски църкви и дворци
се взират в Янтра и се виждат
в ония времена, когато
и хълмовете, с красота прославени,
пред красотата им са коленичили.

РАЗВИДЕЛЯВАНЕ НАД ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО

Небесната дъга, която
опасва подир дъжд небето
с най-пъстроцветния колан,
е паднала върху плешивите чукари
на Голо Бърдо.

Над липсващата от пожар вода
витае призрачна мъгла,
населена с видения.
А там, отсреща, селото Трапезица -
трапеза от поруменели покриви -
се взира в езерното огледало,
тъй както Търновградската Трапезица
се взира в огледалото на Янтра.

Във този миг не бих се удивил,
ако от зрака на водите
се появят онези десет члъна
със българи от Мала Преспа
и Голо Бърдо,
от Страшимиров увековечени:
над антериите им с цвят на орница
жълтеят слънчогледи на хоругви.
Във всеки члън - свещеник със кандило.
Като че ли димящият тамян
мъгли над езерото е разстлал.
И еква над водите псалмопев.

От паметника на брега до кея
във притихнали от лъчи,
първосветците Кирил и Методий
виденията благославят.

МАКЕДОНИЙО

По агарянски те обезлюдяваха,
подменяха и същността ти с друга.
И даже твои рожби зачертаваха
заветите на братята от Струга.

С позор и срам белязани години
в сърцата ни вдълбаха вечна рана:
наш Юда във угода на роднини
твой отрицател стана.

Изтръгната от майчини обятия
позна ти най-жестокото разпятие.
Но Гоце редом с Левски е вовеки
и не зараснаха комитските пътеки.

ФРАГМЕНТ ОТ МАКЕДОНИЯ

Пътувахме от Скопие за Тетово.
Тук по пътечки времето е кретало.

Паланки покрай мършави дерета
и дълги копия на минарета.

Като че ли пълчища с тези копия
са тръгнали на поход срещу Скопие.

***
                      В памет на Миле Марковски

Хиляда деветстотин седемдесет и втора!
Хотелска стая в Краков. Посред нощ.
Поляци, Миле, аз…Наздравици и песни.
„Изпей ни, Миле, някоя от Македония!
Изпей ни!” - чаши вдигнаха поляците.
„Ще ви изпея - каза помрачнял. - Една,
която и ти, Сашо, не си чувал.” Той запя.

Не помня думите. Запомних песента.
Тя беше вопъл, изпълзял от бездна,
в която никога не се развиделява.
И оня, който в бездната вопиеше,
разбираше, че ще му чуят песента,
но няма как да му помогнат.
И оня, който слушаше над бездната,
разбираше, че е безсилен да помогне,
макар че е предсмъртен вопълът…

Ужасно е да те разделя бездна,
в която никога не се развиделява!

От болка чак се сгърчих. Бях на две разсечен.
Вопиеше едната половина,
която няма помощ да дочака.
Вопиеше и другата, която
разбираше, че е безсилна да помогне.
Бях едновременно над бездната и в бездната,
където никога не се развиделява.

„Такива песни нямаме, а ако ги имахме,
не бихме никога ги пели.” Каза го поляк.
„Млъкни! И се моли, моли се никога
да не ни сполетява участ
за песни като тая!” -
изрече друг поляк и се прекръсти.