Крум Гергицов

Представяне книгата на Роман Кисьов „Сянката на полета” - 13 юни 2000 г., Клуб на дейците на културата, Русе

Точно преди пет години, на 20 юни, към читателите литна първата поетична книга на младия поет Роман Кисьов. На знаменателна възраст - 33 г., Христова възраст. Бе озаглавена „Вратите на рая”. Точно след пет години, пак в юнски ден, отново сме събрани, за да бъдем свидетели на литването на втората поетична книга на Роман, наречена „Сянката на полета”.
Забелязахте, че вторият път не употребих определението „млад поет”. Това не е току-така. Пет години не са голям период и след него Роман Кисьов си остана все така млад, но имам усещането, че очите му, скрити зад малките му кръгли очила, ни гледат по-осторожно, по-предизвикателно, по-скептично, по-тревожно. Прочитайки новата му стихосбирка, установявам, че за пет години Роман е необикновено помъдрял. Помъдрял не толкова от житейски преживелици, колкото от дълбоко и безкомпромисно човъркане на собствената си душа, колкото от непрекъснат и тревожен диалог с Всевишния, колкото от смели въпроси към музата си - поезията.
Роман Кисьов е станал по-мъдър, защото не е престанал да се вълнува от въпросите, поставени в първата му книга „Вратите на рая”. Но в новата си стихосбирка за едни той има вече отговор, на други продължава да го търси, а междувременно са се появили и нови. Така поетът е останал в плен на един екзистенциализъм, който го държи като затворник над белия лист. Но това пленничество е сладостно за душата му, защото това го тласка към творчество, защото това е мъдрост, защото това е нравствено извисяване, а това значи доближаване до Бога.

Затворът на думите - това е моят адрес.
Можеш да наминеш, ако искаш.
Тук няма ден, определен за свиждане.
Иначе съм добре, условията са чудесни -
на прозорците няма решетки,
няма надзиратели пред вратите…
А вратите, железните тежки врати
са винаги разтворени…

Сигурно желаеш да узнаеш
дали е доживотна моята присъда.
Тогава знай, че тука смърт
въобще не съществува.
                                 (Из „Писмо II”)

В сравнение с „Вратите на рая”, „Сянката на полета” е по-„ясна” стихосбирка: тук поетът има ясен отговор за много философски въпроси, освен това поетичните си размисли ги е разделил в цикли, които ясно говорят за тематиката на поетичната атмосфера. Той ги е назовал „Път”, „Сияние”, „Тайна”, „Думите”. Но това е по-скоро „яснота” на философски-поетичната позиция на Кисьов, яснота на неяснотата, ако можем така да се изразим. Иначе и в тази стихосбирка светът си остава енигматичен, неразгадаем, двойнствен, релативен. Но тъкмо това подхранва поетичните инвенции на Роман Кисьов, тъкмо с това светът му е интересен и красив. Оттук и една открояваща се особеност в атмосферата на поезията му в последната стихосбирка: Роман е поетът на бляна, на съзерцанието. Така, както бленуват в стиховете си Яворов, Лилиев, Подвързачов, Траянов, Христов. Това е блян по неназовимото, по изплъзващото се от определение, по непреходното. В поезията на Кисьов няма конкретен бит, няма изповедни чувства за земни, реални неща. Ако някъде ги има и те са „омаяни” от бляна по неназовимото. Така например вторият цикъл е посветен на любовта, и е с посвещение на съпругата му Светла. Но и тук конкретното любовно чувство е само повод поетът да потъне в аромата на безплътното, на трансцендентното. Така в „Сияние” светлината на любовта отвежда към светлината на безкрая, към дверите на Всевишния и към сиянието на божественото.

Колко бледо е лицето ти!…
Като погребална плащаница.
Като бял саван.
Жива ли си?
………………….

Лицето ти е отразило светлината
на Луната, която носиш на ръце.
Ти си Светла - бяла нощ,
която като река се влива
във новия, безкраен Ден.
                              (Из „Сияние”)

Защо един поет се чувства най-уютно в самота и защо непрекъснато се взира в хоризонта на морето, опиянявайки се от тихия плясък на вълните? Защо един поет иска да се слее с ромона на дъжда и тишината на падащия сняг? Защо се възторгва и занемява, когато вижда старец и дете „в парка по алеята, / един до друг / вървяха те - / Началото и Краят.” ? Защо сянката на думите го преследва ден и нощ? Въпроси, въпроси, отговори, отговори, но изведени в стихосбирката „Сянката на полета” с много удивителни, с много запетаи и с много… многоточия.
Постепенно разлиствайки страница след страница книгата на Роман Кисьов, започваме да разбираме, че бленуването на неговата душа не е само емоционално-нирванно състояние, то е възглед към света, то е философско вживяване в него. Именно то му създава предпоставките за изживяване на един катарзис, за едно вечно пречистване на душата му, която все стои пред „вратите на рая”. Роман Кисьов твори, разгадавайки непрекъснато в поезията си тайната на битието. Това вечно кръжене около недоизреченото, недоизказаното, му открива нови и нови хоризонти на мисълта, на емоцията, на поетичните проблясъци. Роман обича де е в света на загадката, в света на изплъзващата се истина. Тайната е храна за неговите стихове, но тя го и свързва с духа на Словото Господне, тя е връзката между земята и небето, между реалното и фантазното, между мечтата и илюзията.

На улица обезлюдена, в здрача,
един човек се приближи към друг
и нещо му прошепна.

След което първият съблече
дрехата си - показаха се две крила…
Размаха ги и отлетя.

В този миг другият умря.
                                        („Тайна”)

Но поезията не е само блян, тя е и слово. Тъкмо на него Роман Кисьов отделя специално място в последния цикъл, наречен „Думите”. Тъкмо този цикъл характеризира най-ярко преждевременната зрялост на Роман, тъкмо в него виждаме как чувствата му са придобили друг нюанс, станали са едновременно и уморени и остри, гневни и меланхолични. Ако в предните цикли мисълта и емоцията му „летят”, тук те са приковани от затвора на думите, но затвор, който го свързва с Вечността, с безсмъртието, с историята. Чрез думите блянът по света, по драмите на хората, се превръща в болка, във вик, в безмълвие, в страшен въпрос. Думите стават истинската същност на човека, на поета Роман Кисьов.

Белоснежното поле на листа
е минирано със строфи.
Строфите се взривяват на думи.
Думите се взривяват на срички.
Сричките се взривяват на букви.
Буквите - парченца шрапнел -
заседнали в мен,
ме разкъсват от болка.
                    („Поетическо изкуство”)

В този смисъл поетът е сякаш слязъл на Земята и „думите” свързват бляна по неназовимото в предните цикли в един завършек на кръговрат: животът е видян и в неговите реални измерения, затова и Кисьов разсъждава над проблеми като „слово и истина”, „слово и личност”, „слово и история”. Това ражда и новият публицистичен тон. Нирваната е преодоляна, но изглежда новата среща със земните неволи ще роди пак погледа по тишината на безкрая и така вечно ще тече у поета душата на Несретника и на връщащия се блуден син.

Бял лист хартия -
това е моето бъдеще.

След мен остават думи -
стъпки в белия сняг на листа,
показващи ясно
откъде съм минал.
                           („Стъпки”)

Има и нещо друго. Във „Вратите на рая” словото на младия поет Роман Кисьов е задъхано, едва укротимо. В „Сянката на полета” книжното тяло е съставено от дълги и кратки, от задъхани и меланхолични, от изригнали и едва отронили се стихове. Словото на един млад мъдрец, на един бленуващ Поет, вече пет години след Христовата възраст.
Цялата стихосбирка е прорязана от четири графично изобразени глави. Нарисувани са темпераментно, остро, от самия поет. В анфас. Очи има само на едната: тази, с която започва цикълът за любовта „Сияние”. Другите са разсечени от кръст, от черна линия. Въобще, слепи. А една от тях е изпълнена само от думи. Цялото тяло е обгърнато от корица, на която в сиви тонове виждаме безкрайно море. Сред този безкрай сякаш плуват стиховете на поета. Плуват по-точно думите. А ние стоим сред тях като слепци, които вечно разгадаваме Света. Изглежда сме били най-истински тогава, когато сме били в утробата. Най-истински преди раждането. Но сме обречени да живеем в този свят и да си задаваме вечните хамлетовски въпроси в него. Поетът Роман Кисьов в „Сянката на полета” се осмелява да бъде един хамлетовец в края на ХХ век. Прави го без напъни да бъде модерен, постмодернистичен или авангарден. Прави го, редейки слово след слово. И без мания за безсмъртие. Простосмъртно, но все пак с желание поне мъничко да има от безсмъртието на един Иисус. Мъничко, защото със стихосбирката си той прогонва злите или недобронамерените сили у нас и ни прави по-добри, по-смирени, по-ведри. Една стихосбирка, която вкарва в нашата душа думи, след които можем да възкликнем като поета „Думи, вместо пирони, животът ми разпънат на листа очаква след три дена или три века да възкръсне”. Полетът тръгва след твоите стихове, Романе! Благодарим ти!

Роман Кисьов, „Сянката на полета”, поезия, изд. „Авангард принт”, Русе, 2000.