Станислав Сивриев

Под дъбака Кунжили имахме ливада с два бора и дрян, а над нея - градина. Градината прекопавахме всяка пролет и я ръсехме с овча тор, защото земята бе кипирова - кажи го, глина. Баба казваше, че земята я се върти, я не, но торта трябва да се върти: от земята през стомаха и пак в земята. Човек се грижел за земята, защото се грижел за себе си. Ако е само за земята - нямало да я погледне…Но човекът я гледа, клати й каук. И майка си менява за една градина - не за градината, а заради грешното си гърло!…
По Великден паднаха дъждове, после небето се изясни и земята изпръхна - само за копане. Баба поръча на жени от Елехча да викат стария Боза и Бозата, който ни копаеше, слезе в града с цървули от автомобилна гума.
От празниците бе останало хубаво ядене и баба му сложи в двора да яде. Като обра останалото по паниците с хляб, Бозата се огледа и баба му подаде тас мляко. И на него видя дъното. Вече трябваше да се улавя за мотиката, а започна да свива тютюн в парче вестник. Хвана с огнивото прахан, запуши и се облегна на дъбовия дирек с натежал стомах. Баба го гледаше разтревожена. Той забеляза, но бе човек с навици. След кратко размишление вдигна невинни очи:
- Донке, на туй ядювце ще си му сторя уважението, пък утре ще ти копна и градината…