Интервю на Георги Н. Николов с поета Петко Братинов

- Ако метафорично приемем, че литературата е сцена, а творците на словото - актьори, какви истини, полуистини и откровени заблуди представят в делничната трагедия “Битие”? Вписват ли се убедително в българското духовно пространство днес?

- Не възприемам литературата като сцена, а творците на словото като актьори. Актьорите изпълняват чужди текстове.

За мене сцената е реалния живот, а творците на словото са автори на пиесите. От съдържанието на тези пиеси зависи качеството на спектакъла. Без голямо съдържание, представлението е малокръвно - не могат да го спасят нито интересната артистична игра, нито декорите, нито режисурата. А що се отнася до делничната трагедия Битие - драматургът не е отделна личност. Драматургът е цялото общество. И тука е мястото да отбележим ролята на поетите и писателите. Те са диагностиците на обществото и предлагат лекарства за неговото оздравяване. Болестите напоследък се увеличиха многократно и трябва да се разчита само на най-талантливите. Посредствените фелдшери не спомагат за лечението.

- От първата стихосбирка “Движение”, 1966 г. с последвалите “Предимство”, “Насаме”… до засега последната “Преди сълзата да застине”, ти си в центъра на нашия литературен живот. Посланик на каква идея си и на какви нравствени ценности? На които не си изневерил и защитаваш и сега?

- Посланик съм на много идеи, но преди всичко се стремя да остана верен на вродения си стремеж към свобода. Не съм допускал да ме пороби материалния свят и борбата срещу алчността осмисля земното ми съществуване. Алчността  е най-жестокия порок на нашето време. Цинично алчни са империите, държавите, политиците, капиталистите, престъпниците. От дете се отвращавам от чувството за собственост. Изпитвам страхотно удоволствие от максимата: Има всичко, който не иска нищо.

- Харесваш ли се като личност? Кои свои черти на характера би изтрил незабавно? Какво в живота те подготви и направи поет? Как разбра, че словото е твое призвание?

- Самочувствието в много случаи е необходимо, но самохаресването е пагубно. Не харесвам прекаленото си отрицание на поетите с пеперудени крилца. Всеки има право на полет. Пък бил той и от един храст до друг.

Незабавно бих изтрил от характера си страстта за въдворяване на ред на всяко място.

Самотата и природата ми подсказаха за поетическото поприще. В началото плахо, но после с по-решителна стъпка тръгнах по пътеката на изповядването. Защото поезията преди всичко е изповед.

- Дължиш ли благодарност на някой от “старите” наши писатели?

- Благодарен съм на високо талантливи поети и писатели от по-старите поколения. На Александър Геров и Добри Жотев, на Генчо Стоев и Васил Попов.

- Чувстваш ли се изморен след десетилетия активен творчески труд? Казал ли си на аудиторията всичко, за което си мечтал?

- Не съм преуморен от активен литературен труд. Преуморен съм от бездарните текстове на стотици кандидат-писатели и от опитите на много филологически джуджета да изглеждат художествени исполини.

Никой не е казал на аудиторията всичко, за което е мечтал. А може би и аудиторията няма нужда от силни поетически алкохоли. Словесната бира е заляла цялото земно кълбо.

- Някога премълчавал ли си нещо и защо? Какво още искаш да напишеш и да споделиш с читателите?

- Премълчава се от тактичност или от безсилие. А може и от безразличие. Премълчавал съм мнението си за редица от тъй наречените класици, по-точно за известни техни произведения, които се преподават насила на учениците и студентите. Впрочем, насила се преподава всичко, но да съчиняваш литературни достойнства там, където ги няма и да заставяш младите да ги възприемат и одобряват - това е естетическо престъпление.

Подготвям се да напиша няколко статии за българската поезия. И за отвращението от безчувствието на нацията към паметта на великите духовни мъже на България. Могат да се родят и внезапни стихотворения.

- Лириката ти избягва регионални, мимолетни теми. Тя е философска, наднационална и далеч от политическа скованост. Това достатъчно ли е, та и твойте песни “все да се четат”?

- Предполагам, че когато Иван Вазов пише “… но мойте песни се ще се четат”, той разчита не толкова на тяхната художествена сила, а най-вече на техния патриотичен заряд. Такава е била епохата, такъв е бил народният градус на възкресението.

Почти едно столетие след Вазов, поетите навлизат в други територии на духа, в голяма степен те са реални космополити и проблемите на световния човек проникват завинаги в съзнанието им.

Аз съм един от тези поети и ако моите стихове притежават емоция и такава философия, които да заинтригуват съвременните хора от различни страни, то аз ще бъда наистина признателен и щастлив.

- Конкурират ли те младите автори и с какво? Черпят ли от творчеството ти примери за собствено развитие? Какви?..

- Още преди 45 години, когато издавах първата си книга, предложих библиотека “Смяна”, в която се издаваха първите книги на младите поети, да отпадне. Да отпадне заглавието на тази библиотека. Кой кого сменя?… В наименованието имаше елемент на заличаване. Всеки поет съществува сам за себе си. Никой никого не отстранява. Напротив!… Продължава го. В този смисъл, младите автори не ме конкурират. Обратно!… Насърчават ме благородно да се състезаваме. Някои от тях ме смятат за изключително съдържателен и художествен, казват, че се учат от мен на лапидарност и ритмичност, но това в никакъв случай не ме разглезва, а ме заставя да бъда до болка самокритичен.

- Мога ли да те наричам “класик” на българската литература? И коректив на очевидния хаос в “бляскавите” опити за изява сред по-младите лирици? А ако не - защо?

- Думата класик е опорочена. Разни малоумни журналисти я лепват на съвременни писатели, както лепват думата легенда на футболисти от махленски мащаб. За кл?сика може да се говори след много десетилетия, а дори и столетия. Оцеляването на текста не зависи от учебниците, нито от преподавателите. Текстът оцелява в зависимост от енергията с която внушава непреходна жизнена философия.

Коректив на очевидния хаос не мога да бъда, защото в хаоса участват хора без никакъв талант и без никакъв срам. Те не могат да бъдат коригирани. Те трябва да бъдат забравяни.

- Има ли свое самобитно бъдеще нашата литература и няма ли да се разтвори в света на мащабни култури и чужди философско-естетически примери? Как би постъпил, за да опазиш националния й колорит?

- Не се наемам да предвиждам бъдещето на българската литература. Струва ми се, че модните вълни, които я връхлитат от чужбина не са първите, нито последните. Така е било и по времето на Вазов, и по времето на Гео Милев, и по времето на Вапцаров. Модата е заразително нещо, но тя не подхожда на всяка фигура. От нея могат да се използват отделни детайли, които са универсални, но оригиналната национална самобитност е решаваща за физиономията и сърцевината на произведението. От българския исторически опит могат да се излъчат теми, настроения, чувства и философски светлини, които ще бъдат интересни и ценни за всеки духовен човек от нашата планета. Стремя се да бъда подвластен на това излъчване и да го осъществявам със своите стихотворения и поеми.

- Променя ли се във времето лирическият ти герой, или променя смисъла на времето от делничност към вселенско съзерцаване на обществените катаклизми?

- Лирическият ми герой се развива, като все по-често започва да опровергава вкоренени в общественото съзнание респектиращи сентенции. За пример ще посоча два мои стиха:

 ”И времето, изглежда, не лекува с нищо болката.
А болката започва да лекува с нещо времето.”

 - В стихотворението си “Кошмари” отбелязваш: “И бой креслив започва по-отривисто за всяка по-значителна троха”. Така е в живота, така е и в литературата, за жалост. Значи ли, че българският читател е обречен на вечни експерименти, при това загърбен като фактор за оценка на творбите?

- Българският читател, особено читателят на поезия, прекалено е развратен от съчинителите на антипоезия в световен мащаб и от техните апологети в училищата, университетите и издателските свърталища. Истински талантливото е в немилост, но неговата природа е издръжлива и в крайна сметка то ще оцелее след временните опустошения. Доказали са го вековете. И сега ще го докажат.

- Какво ще му пожелаеш и как ще го успокоиш в бъдеще време? Какви нови послания ще му отправиш в следващите стихове?

- Става дума отново за читателя. Повърхностният или снобът не ме интересуват. Интересува ме този, който ми съчувства, който ми е съучастник. Този читател бих го посъветвал да не се тревожи от самотата си, а да я превръща в презрение към безчувствената тълпа. И да извисява гордостта си. Гордостта е най-великото лекарство против унижението.

- Пожелаваш ли нещо на държавата България, на която сме съвременници и апатични съзерцатели?

- Държавата България да спазва принципите на европейските републиканци, а не да възражда мухлясали монархически сантименти. И да се прекланя пред чистотата на изкуството, а не пред набъбналите от самочувствие съвременни пиявици.

- А на себе си какво пожелаваш като човек и поет? Нека го чуем, ако може в стихове тук, на финала на нашия разговор… засега…

- Пожелавам си да не отстъпвам до края на живота си от своите граждански и художествени принципи. И да продължа да вървя по същата пътека в същата планина със същото себеотрицание, защото както е изповядано в една моя поема:

“Най-силният
от глутницата скучна
доброволно се отлъчва.

И после се превръща
в единак.

Нощта му свети.

А мравките навсякъде живеят на мравуняци.
И никоя от тях не е замръквала сама.”