Начо Христосков

Въпреки обикновената си професия, Т. П., 48-годишен шофьор на такси, вътрешно в себе си никога не се приемаше за един от така наречените „обикновени хора”. Причините за това бяха три.
Първата от тях бе, че още преди двайсет и една години Т. П. прие абсолютно безрезервно нахлуването на демокрацията в България. Гордееше се, че не беше от групата на многобройните мишки, които се криеха и придвидливо изчакваха да видят как ще се развият събитията. „Долу тоталитаризма! Край на ограниченията и подтисничеството! Свобода за всичко и на всички!”- крещеше възторжено с ентусиазираните човешки маси тогава той. Беше млад и му беше хубаво…
Втората бе, че през всичките тия двайсет и една години Т. П. винаги бе проявявал будна и свободолюбива гражданска съвест. Нямаше масово демократично събитие, било то протестно или приветствуващо нещо или някой, в което той да не беше участвувал с таксито си. Нямаше значение дали събитието се провеждаше в града, където живееше или в столицата. Винаги беше сред първите…
Третата причина, Т. П. да не се възприема като един от многото „обикновени хора” бе, че в таксито му се бяха возили някои от най-известните в града личности. Те не го познаваха, но той ги познаваше. Първото не бе важно. По-важното беше, че макар и един единствен път, на седалката, на една педя от коляното му, до него се бяха возили самата кметша, местния лидер на една от партиите и главният редактор на най-тиражния вестник в града. И той беше разговарял с тях! На кметшата беше казал: „Много поздрави на г-н кмета!”, а тя му беше кимнала в знак на благодарност… С думите „Много Ви благодаря!, на партийния лидер собственоръчно беше отворил вратата да слезе от таксито… През краткия маршрут с главния редактор дори беше успял да влезе в диалог, казвайки му, че редовно чете неговите авторски статии, на което журналистът не само кимна, но и каза „Благодаря!”… На един от националните протести в столицата, лидерът на най-голямата опозиционна партия пък вдигна ръка за поздрав точно, когато таксито на Т. П. преминаваше пред трибуната… В шумотевицата не можеше да се чуе, но лидерът може и да беше казал: „Здравей, мой човек!” … В отговор на коетоТ.П. не можеше да не бипне радостно с клаксона…
Освен самочувствие на мислещ и не случаен човек, Т.П. имаше и мечти. Някои от тях, общи с жена му, вече се бяха сбъднали. От петнайсет години не караше държавно, а свое си такси. Бяха успели най-сетне да изплатят апартамента и той вече си беше техен собствен. Миналата година бяха съумяли да подменят проскърцващата му от вятъра като скелет дървената дограма с ПВЦ. Най-важното: и синът им и дъщерята догодина завършваха университет, ставаха висшисти и като образовани хора ще можеха вече сами да си вадят хляба. Е, вярно, мечтаеха си да сменят и десетгодишния телевизор с нов, плазмен, но здраве и живот, както казваше жена му , когато съберяха пари и това щеше да стане…
Освен семейните мечти Т.П. си имаше и една своя, чисто лична и интимна мечта. Нея той ревниво криеше в най-дълбокото кътче на душата си. Тя долетя и се загнезди като красива птичка там преди половин година. Тогава я видя за първи път и дъхът му секна… Т.П., естествено, беше в първите редици и на три метра от нея спокойно можеше да я разглежда от главата до петите… До тоя момент в живота си по-женствена и елегантна жена не беше виждал…Не повече от четиридесет годишна, тя в буквалния смисъл на думата пръскаше чар и привлекателност от високите токчета на обувките до катраненочерните си коси… Т.П. не можеше да откъсне очи от голото съблазнително улейче между релефа на гърдите й…А и колко гладко и проникновено говореше! За положението на хората в страната, за намеренията на нейната партия…В пространството думите излитаха от красивата й уста като криле на птица и топлеха с грациозния си полет въображението и душите на насъбралото се множество… Връхлетялата го любов така вдъхнови Т.П., че след всяко второ нейно изречение, той пръв даваше тон на спонтанните ръкопляскания…Изчаквайки ги да спрат, веднъж тя погледна към него и му се усмихна предразполагащо… Т.П. засия от щастие..
След това нейно паметно идване в града им, Т.П. можеше да вижда и чува своята любима министърка само от телевизионния екран. Жалкото беше, че в репортажите много рядко я даваха в цял ръст…Понякога някакви репортерчета се опитваха да й задават нахални въпроси. Тогава Т.П. побесняваше от негодувание. Като истински мъж, скачаше от фотьойла в дома си да защищава своята любима… Как може да й задавате такива въпроси?! - възмутено питаше наглите репортерчета той.
- Защо се дразниш от такива глупости? - гледаше го учудено жена му - Хайде яж, че лещата ще изстине! Втренчил си се в тоя телевизор…
- „Защо, защо?”…- отговаряше й нервно Т. П. - Защото това е най-страхотната министърка, познавам я, виждал съм я от три метра, а тези плазмодии ще й навират микрофоните и ще я питат…
- Всички са от един дол дренки ! - изричаше механично и равнодушно обичайното си обобщение жена му, когато станеше дума за министри или политици - Само гледат да лапат! След малко отивам да си лягам, защото утре съм първа смяна.
- Отивай! - влюбен от половин година в своята министърка, той вече изпитваше пълно безразличие към жена си. Твърдо беше решил да се разведе с нея и да се бори за онзи живот, за който мечтаеше и вярваше, че му се полага…
Притворил уморените си очи, Т.П. убедено си повтаряше, че не трябва да отлага подаването на молбата за развода нито ден повече…
След развода, най-съкровената мечта на Т.П. за лично щастие се бе сбъднала. Птицата на любовта беше кацнала на рамото му… Въпреки че той и любимата му министърка отдавна живееха заедно, любовта и страстта му към нея си оставаха все толкова силни и постоянни. Винаги, когато я видеше пред себе си, сладостните тръпки на огъня неизменно сами плъзваха по цялото му тяло…Вълшебната омая и сладост на първия път не можеха да бъдат забравени никога…
Случи се в нейния просторен министерски кабинет. В него, необезпокоявани от никого, се любиха един ден и една нощ. Бурята на страстта им се вихри къде ли не - върху дивана, върху широкия плот на бюрото, върху дебелия мек килим на пода…
Задрямалият на фотьойла Т.П. усети върху рамото си женска длан. Едната му ръка сънено обгърна женските пръсти, а другата се пресегна да обхване кръста й. С полуотворени очи страстно прошепна: Обичам те, изгарям от страст по тебе! Аз съм най-щастливият мъж на света! Искаш ли да отидем да го направим в министерския кабинет? Така, както първия път! Беше страхотно!
- Каква обич, бе? Каква страст, какво щастие? - със подпухнало от съня лице,без капчица грим по себе си, жена му разтърси раменете му силно. През плата на овехтялата нощница увисналите й гърди докосваха врата му: Та ти от половин година не си ме търсил за секс! От гледане на телевизия съвсем си откачил! Какви са тия бълнувания за министерски кабинети? Виж се къде си? Така, както си заспал на масата, главата ти за малко да пльосне в чинията с яденето!
Т. П. размърда схванатото си на тесния изтърбушен фотьойл тяло и с мъка отвори очите си докрай… Първото нещо, което видя пред себе си беше недоядената от него паница с леща …И наистина - ако не беше дошла да го събуди жена му, опасността главата му да клюмне още надолу и да се потопи в нея беше съвсем реална.