СЛЕД ГОДИНИ
СЛЕД ГОДИНИ
Между шпалира от чимшири,
под есенния свод висок,
настъпих старите си дири -
и сякаш ме прониза ток.
И аз се хванах за сърцето…
И както бавно си вървях,
попаднах точно там, където
ехтеше още твоя смях.
На пейката, съвсем прогнила,
за днешните си грижи глух,
видях се в първата си сила
и първата си клетва чух.
Блажени бяха, бяха щури
ония млади времена…
Сега си правя процедури
и се лекувам с тишина.
И в тишината еховита
отново чувам твоя смях.
И страх ме е да се запитам
какво без тебе преживях…
СВИЖДАНЕ
Внезапно чувство ме обзема…
Сега ми се яви оная,
която през работно време
се вмъкна в болничната стая.
С кесия ябълки… И цвете…
С усмивка, дето озарява…
Тя ме докосна по ръцете
и ме помоли:
- Оздравявай!
Макар че точно този случай
предразполага за похвала,
ще скрия името й звучно
от съдниците по морала.
И между нас да си остане,
но май за първи път от нея
усетих,
че ще оздравея,
когато ме докосна с длани.
ВИНА
Сега издъно ме покъртва
неясно чувство за вина.
Нима наистина е мъртва
мечтаната от мен жена?
В ония дни - почти момиче
с нехайни плитчици от ръж -
тя би могла да ме обича,
тъй както се обича мъж.
Но безпощадно ме стъписа
молбата в нейното гласче:
- Не се измъчвай - няма смисъл,
макар че си добро момче.
Добро момче ли бе момчето -
сега не искам и да знам.
Сега съм жив и здрав, а ето:
тя вече се пресели там.
А аз се блъскам като в обръч,
готов света да оглася,
че тъкмо със оная обич
навярно щях да я спася.
***
Спомням си, че още оттогава
с нещо повече от женска страст
ти възхождаше към свойта слава.
А за славата не мислех аз.
Озарен от огън, който лумна
ненадейно в моите гърди,
с трепет си повтарях:
тя е умна
и чудесен син ще ми роди.
Май по чужда нечия заслуга
скоро се разминахме без злост.
И синът ми бе роден от друга,
но това е вече друг въпрос.
Вероломна, глуха, упорита,
славата ти все така расте
и достига вече до зенита…
Но роди ли някому дете?
