Иван Енчев

Размисли за книгата „Не само хляба” от Петър Василев

Доста се чудих как да озаглавя този отзив за последната (засега) книга на поета Петър Василев „Не само хляба” (2007), обемист сборник, обединил близо 80 стихотворения и поеми. Може би най-точно бих изразил моето чувство с неговото откровение: „Душата си разказах и сърцето” („Последна дума”). Биха прилягали за заглавие на размислите ми и цитати из някои други произведения: „И вече слизам от превала” („Дял”), а защо не и: „Лекувам с билки градските си рани” („Лято”). Всички са еднакво подходящи.
Бързам да уточня, че за още по-силното общо въздействие на поетичните творби в сборника особено много допринасят илюстрациите на художника Георги Трифонов.
Пиша отзива си като читател-литератор, който благонамерено изказва мнението си за поредната книга на един от най-изявените български поети, свързани с Хасково наред с Никола Инджов, Иван Николов, Янко Димов, Симеон Стоянов и др.
Заглавието на сборника е изведено от стихотворението „Рожден ден”:

И вече виждаш: волята - слаба,
нервите - също… А се зарече
да си заслужиш, драги човече,
не само хляба… Не само хляба!

Това ми звучи като равносметка за сътвореното от поета през целия му живот с „подбрани песни в няколко книжки”, а и като нюанс от библейското: „Писано е: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”. (Матей 4:4).
Книгата е издадена по случай 70-годишнината на Петър Василев. Затова се предполага, че в нея той е подбрал най-сполучливите си произведения, създадени дотогава. Точно тук му е мястото да споменем, че и в последните години той написа твърде хубави творби. Не случайно в обзора си за поетичната продукция, поместена във вестник „Словото днес” през 2010 г., литературният критик Владимир Трендафилов в статията „Поезията и словото днес” (бр. 13, 2011) определя стихотворението на П. Василев „Глас” като „едно от двете най-добри във вестника за годината”. С такава публична оценка в печатния орган на СБП би следвало да се гордее всеки творец, живеещ извън столицата.
Та да се върнем към юбилейния сборник „Не само хляба”. Това е книга, която изразява същината на поета Петър Василев. Повечето от подбраните творби звучат с подкупваща изповедност. Внушават на читателя откровеността на талантлив и прецизен съвременен писател, който много добре познава и отразява житейските правди и неправди.
Още с началните стихотворения авторът ни зарежда с патриотични чувства към делото на Васил Левски („Декември, подир сто години”, „Знак”), към саможертвата на борците за свободата на Отечеството („Неизвестен четник”), към трагедията на поробените българи, дръзнали да въстанат срещу вековния поробител („Петрова нива”, „Особен случай…” и др.) Едно от най-силните стихотворения в тази поредица е наречено „Рана” (През 2002 г. П. Василев издаде сборник тъкмо с това заглавие). То изразява непрежалимата национална мъка по българските земи, останали отвъд сегашните ни южни и западни държавни граници:

И ако втори шанс ми се яви,
за втори път не бих намерил сила
да видя крепостта на Самуила -
самото ми сърце ще се взриви.

Наред с патриотичните следват стихове за семейството, за рода, за потеклото. За семейните драми. Струва ми се, че тук натежава прекалената тъга на лирическия герой, към която се прибавя и чувството му на вина за личните и световни болки, лишения и трагедии, които непрекъснато връхлитат цялото наше общество и най-вече автора на поетичните признания.

Ах тази наша проклета драма:
начало има - свършване няма…

                            (Семеен празник)

И точно в тази компания с тъжни патриотични и родово-семейни напеви изведнъж просветва, направо просиява като пролетна дъга на небосклона „Бригадирът и летният дъжд”. Стихотворение, писано през далечната 1959 г. (и подарило името си на първата стихосбирка на П. Василев през 1963 г.) Тогава авторът е бил само на 22 години. Да е жив и здрав! Абе, джанъм - питам се аз и все не мога да си отговоря, - защо наред с талантливите драматични творби поетът не е продължил със същия ентусиазъм и тази лъчезарна творческа струя през следващите петдесет и кусур години?! Никъде в тази книга не усещам онази жизненост, онази светла искреност и радост от живота.

Той вървеше из нивите сам
под проливния дъжд -
без посока,
с напластена от струйки коса
и до костите мокър.

Наоколо: гръмотевици, мълнии, дъжд из ведро! Наоколо - потоп! А бригадирът крачи ли, крачи напред, аха, да полети през нивята, озарен от красотата на дивния Родопски край!

Той - човекът със грубата длан,
с потъмнелите, хлътнали бузи,
в този час беше просто пиян
от дъждовната музика.

Днешният претенциозен литературен критик ще определи стихотворението като доста плакатно и несръчно. Ала и той едва ли ще отрече, че то завладява читателя със своята искрена енергия, със своята младост и устременост. Сега то ми изглежда като млада китна овошка, засадена от самия автор. Короната й сияе - цъфти в пролетна гиздосия! И в клонака: не дъждовни капки - весели пчели жужат медоносно!
А хайде да сравним това младежко стихотворение с много по-късно написаната поема „Среднощен дъжд” (1984). Това вече са съвсем различни внушения. Устремът на онова момче е посърнал и осланен. Дъждът е съвсем друг. Някога капките са проблясвали като искри от разсипано слънце, сега те са мътни и тъжни като скръбни сълзи на отчаян човек. Лирическият герой стене и охка, сплита крака под бремето на несгоди и болести. Моли се като грохнал пътник насред пустиня….

Ах, още утре
ще знам какво и как да ви подскажа,
но само жив и здрав да се събудя…

Да се събудя само жив и здрав.

Ех, Петре, Петре! Къде се е погубил оня щур мъжки устрем сред летния дъжд?! От нашата кончина под тежестта на личното ни бреме не зависи апокалипсисът на света. Впрочем „Лично бреме” (1980) е озаглавена една от твоите стихосбирки. Нали сам казваш, че „с кръвта ни, Петре, шега не бива” („Петрова нива”). Ами да! И с драмите шега не бива в поетичните нивя! И с таланта е тъй. На младини той вилнее като необяздено жребче. Не го ли яхнеш навреме, за да го пришпориш през поля и планини право към слънчевите върхове на творчеството, ще те срита в дерето. Слава Богу, ти си озаптил вироглавото добиче. Но защо бе, дявол да го вземе, все дърпаш юздите на неговия лудо-младежки порив и все го язди като обречен страдалец?
Както сме я подкарали тъй през обширните тематични ниви на книгата, преминаваме не само през родово-семейни, гражданско-патриотични и лични синори и слогове, за да се уверим в простичката истина за смисъла на човешкото съществувание.

Тази песен е толкова пята,
че ми втръсна до ужас, до смърт:
„Отпусни си - ми казват - душата,
не от тебе зависи светът…”

Ето че дойдохме на думата си!..
Полека-лека претърсваме цялата книга като жито за вършеене на стар селски харман и пресяваме зърното от плявата. Зърното е едро. Вършитбата е богата. Доволни сме. Радваме се с радостта на добрия стопанин. И за да не го разглезим съвсем, нека му посочим още един от няколкото тематични паралели в книгата.
Преди доста години краткото стихотворение „Наследство” стана много популярна песен. Прослави поета, както никоя друга негова творба. Тук лирическият герой изповядва съдбовно: „Каквото беше - беше!” и после добавя:

Какво ще ми говорите за тлен,
щом този свят, от памтивека грешен,
ще наследи от мене - подир мен -
две праскови поне и две череши?

И ето че този „друг, макар един и същ” човек, поостарял вече с доста (развито-социалистически и пещерно-капиталистически) петилетки, пак слага ръка на сърцето си след поредната светкавична телеграма от Свети Петър, пак прославя близката аптека и пак се изповядва като преди самата казън на Спасителя на Разпети петък:

Дори глупакът би намерил кода
за размисъл над личните ни драми.
А той гласи: каквото беше - беше
до оня праг, където притъмнява…

Това откровение пък е из поемата „Последна дума” (2006), посветена на внучките на поета Мария и Златина. С тази творба завършва книгата. Не само заглавието, но и целият текст на произведението звучи като последни слова на осъден на смърт, разтърсва с мъката си всяко състрадателно сърце. Поемайки върху себе си всичката вина за нещастията хорски, лирическият герой изрича молитвено:

Елате, думи,
изчистени като отроче в купел!
Безбожието шета помежду ни
и няма как греха да му изкупя.

Тъжно, нали! Направо покъртително. Много разочарования, много драма е стаена тук - заприщена като буря в язовир! Дано не се отприщи пред прага на някоя денонощна аптека…
Къде е оня слънчев дъжд, поете? Излез навън! Слез от твоята тъжна южна тераса, за да не се взриви сърцето ти от мъка! Навън все още плющят слънчеви дъждове. Окъпи душата с в тях, поглези я - и тя сърце има!..
Твоята книга „Не само хляба” ме обогати с твърде много хлебни зърна от една щедра жътва и вършитба. Дай, Боже, да ти се наплоди и още по-светъл урожай! Не забравяй ония пориви, когато си написал в „Бригадирът и летният дъжд” тази съвсем разрошена от вятъра на младостта строфа, устремена като острие на стрела към родилния дом на живота, а не към болници и аптеки:

И вървеше.
И толкова чист
беше в своите мисли и пориви! -
В резедата на двете очи
се оглеждаха ниви
и хора…

Ей това исках да ти кажа, драги ми Петре. Време е да си речеш: „Каквото не беше - не беше!” Горе сърцето! (Sursum corda!) До следващия щурм из браздите на твоята лирическа Петрова нива!