Марко Недялков

САМО БРЯСТА

От венчето на ранило цвете
медена пчелица сок отпи.
В пяна блеснаха до върховете,
в бяла пяна белите липи.

И земята шупна като хума!
Где земя такава ще съзреш?
Слънце, синева, зелена шума,
пролетен необуздан кипеж!

Само бряста, килнал дънер влажен,
с клон един, безлистен, почернял,
маха на света, за да покаже,
че и той е някога цъфтял!…

***
Обвиняват ме критиците
на словесното изкуство,
че съм нямал на лириците
вдъхновяващото чувство,
че стиха ми нямал грация,
пищен блясък - мойте теми.
Всичко било агитация
в мойте песни и поеми.
Грях ли има простодушния
славей, който звуци рони,
или ястреба, бездушния,
който винаги го гони?

***
В усмивката на никнещите листи
аз чувствам как напират мойте мисли
и мойте чувства буйни като лава,
в които мъдростта сега узрява.
И приземен по-близо до тревата,
аз ставам пулс и тръпка на земята
и враснал между корените вечни,
дочувам твърди гласове далечни:
- Ти кой си, откъде пристигна тука,
коя ли кукувица те закука
тук, в дън горите тилилейски, дето
дъждът единствен стига от небето
и ни събужда от съня вековен,
не си ли ти от тая пръст изровен?
…Притихват гласовете уморени,
остава ехото във мойте вени
да тътне като удар глух от брадва.
Една-едничка мисъл днес ме радва,
че в себе си запазих чистотата
на българите, легнали в земята.

ХИМН

Земята ми е гърбава от рани
и равна от целувки на крила.
Ослушаш ли се, медните камбани
люлеят чак планинските била.
И се въззема българската сила,
и храбростта се носи на коне
като една легенда изкласила
във камъка на мъжки рамене.
Тогава камък ставам аз самия,
кръвта ми като жив поток струи.
България гърми като стихия,
да мисли, който клопка й крои!