РУЖКЕ ЛЕ…
Всяка хайдушка песен е драма, която ражда драма. Кой не знае песента за Стоян хайдутин, тази лебедова раздумка за безсмъртието на юнака! Тази наша красна гиздосия, която блести като теменужена капка в моминската огърлица на героичната ни хайдушка фолклористика.
Кога ме бесят, Ружке ле,
ризата да се белее,
перчема да се ветрее.
Човек просто забравя за смъртта или пък я вижда като някакъв ореол. Няма смърт, където има бяла риза и люшнат перчем от съживителния полъх на утринния вятър. Тази Стоянова бесилка като че ли е седмоцветна дъга, която непременно трябва да прозвънне на шията му. И тази Ружка, която ще изпере юнашката риза, трябва да е била голяма българка, за да набере смелост в такъв напрегнат час. Красиво е това любовно преклонение пред хайдушката смърт-омайница. Не е песен като песен, а откъснато цвете от самодивско усое. Песен-ружа в градина, която символизира старопланинската жажда на българина, неговата изгаряща и подлудяваща любов, която превръща и коварната смърт в огнено дихание на живота. в тази песен уж не се вие гора зелена, а цялата ухае на планински билки, сякаш е топната в босилкова вода. Колко юнаци е излекувала тя от смъртта, колко бесилки е издигнала до небето. Пръв сред първите е Левски. Не може той да не е плакал от гордост, когато е нашепвал песента за своя двойник. Дори виждам в очите му изригващ пламък, което ме кара да ги оприличавам на Стояновите. Сигурно и те са били сини и бистри, пълни с живот и младост. Ненаситни български очи, откъснали от слънцето на великолепието най-красивите очи. И израстват пред нас като гъста гора пътуващи символични бесилки, бели ризи и весели перчеми се ветреят под стряхата на Стара планина. Ето и друг по-пресен случай. Заловили някой си Стоян след кръвопролитно сражение. Осъдили го на смърт. Дошло време да го бесят. Попитали го какво е последното му желание. Той казал почти настоятелно:
Ризата да се белее,
перчема да се ветрее!
Пожелал да умре като юнака от песента. Няма що, фашистките джелати изпълнили желанието му. Дошла любимата в уречения час и донесла бяла риза с червени шевици. Наресал си той косата по хайдушки, погледнал за последен път зората:
че ми е драго, Ружке ле,
кога юнака обесят…
Момата рухнала, а той потеглил към бесилката. Вървяла с него и песента, за да прескочи за хиляди пъти бесилката. Преди да сложат примката на шията, потомъкът на Стоян хайдутин запял, а вятърът изпънал бялата му риза. И той дълго висял след това като лебед на бесилката. Те не са един и двама, те са хиляди перчемлиите българи. И ако стане чудо и се събудят, ще имаме една внушителна дружина, от която ще се белне земята. Жалко, че за всички няма песни, но и тая, която ни е завещал незнайният народен трубадур, е предостатъчна. Той е имал предвид и следващите юнаци. Нима гениалната балада на Ботев възпява само баладичната смърт на Хаджи Димитър? Нима класическата драма за Балканджи Йово побира само неговата съдба? Хиляди бяха хаджидимитровците и балканджийововците в героичните изпитания и страдания на народа български, който под сатъра на петвековния поробител се издигна като истински Балканджи Йово. Тъкмо това е имал предвид песнопойният архитект, когато е полагал гранитните основи на тази песен-мавзолей. Да ти копаят девет боя гроб, а ти да искаш бяла риза и да мислиш как ще изглеждаш, когато вече няма да те има.
