Иван Стефанов

Появи се.
Кога, откъде, никой не разбра.
Призрак. Черен, мръсен, окъсан, дрипав…
Едната ръка неестествено виси. Дясната. По-къса, и като че няма и пръсти. С лявата върши всичко. С нея се и кръсти. Прави това често. Смътно се дочува:
- Господи плости!
Че се появи, разбраха от Чочо и Хубавицата. Те реагираха веднага. Някой беше влязъл в тяхна територия. Запънали лапи в земята и протегнали муцуни, злобно ръмжаха. До тях трите отрока на Хубавицата, едва проходили, подскачаха и лаеха.
Призрака не им обръщаше никакво внимание. Ровеше из контейнерите за боклук. Изваждаше, оглеждаше, връщаше, отделяше настрана. Изчезваше за кратко, понесъл купчина от изваденото. Връщаше се. И пак ровене, сега в другият край на улицата. От другите контейнери.
И хората го забелязаха. По-точно го чуха. Който и да минеше покрай Призрака, той спираше да рови. Изправяше се. Покланяше се и промълвяваше:
- Добъл ден. Бог да е с Вас.
И се прекръстваше.
И отново се заравяше в кофите.
И така всеки ден, при минаването на всеки, който и да е от обитателите на трите блока, които заграждаха един буренясал, тревясал, подивял триъгълник. Това беше царството на Чочо и Хубавицата. Колкото и хайки от службите да се правеха, за да ги хванат, тия прелестни създания предугаждаха всеки опит за посегателство и съумяваха да се покрият неизвестно къде. Минаваше хайката, минаваше ден два и те отново се появяваха. Хранеха се от хвърленото през балконите. Кучетата познаваха всички. Посрещаха ги като се връщаха от някъде, изпращаха ги като отиваха някъде. До голямата улица. И се връщаха. Да изпратят следващите. Това бяха любимците на децата.
И тъй! Ден след ден. Ежедневие. Призрака ровеше из боклука, спираше за да промълви „Добъл ден”, ако минава някой или ако отиваше до някъде с изровеното.
И кучетата свикнаха с него, и го възприеха. Приближаваха се. И той спираше. Навеждаше се и ги помилваше по главата. И те не се отделяха от него.
В единия от блоковете се влизаше по широко стълбище. Стръмният терен беше наложил то да е по-височко, малко над метър. Отдолу беше кухо. Тук Призрака си устрои жилище. Затвори едната страна с каквото намери от изхвърляните неща, застла кашони и вечер се промушваше в дупката.
При лошо време там се свираха и кучетата.

Един ден, хубав, слънчев, радост след продължителното лошо време….
На пейката пред градината, където минаваха и на излизане, и на връщане всички, се беше курдисал Призрака. Лицето му се различаваше. Вероятно го е мил. И ръцете не бяха черни. До него на пейката имаше плик. Шарен, прозрачен. Отворен. В него бонбони. Седеше изправил гръб и подпрял ръце на коленете. Оглеждаше нагоре-надолу.
Беше още рано.
Зададе се човек. Жена. Бързаше. Доближи. Призрака стана. Поклони се и промълви:
- Добъл ден. Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.
Жената обърна глава без да спре:
- Тоя пък!
И отмина.
Прекръсти се и промълви:
- Бог с Вами!
Зададе се следващият. И отново Призрака стана, поклони се и промълви.
И отново - отминаващ, бързащ човек.
Идваха хора и отгоре, и отдолу. И отиваха на някъде, и се връщаха отнякъде. Цял ден. И цял ден, пред всеки, който се приближеше, Призрака ставаше, покланяше се и промълвяваше:
- Добъл ден. Днес челпя. Имам плазник.
Денят се изниза. Улицата утихна. Опустя. Остана само Призрака, седнал на пейката. В краката му бяха прилегнали Чочо, Хубавицата и трите кутрета. Лежаха, облегнали муцунки на лапите си. Призрака стоеше като замръзнал. Не помръдваше.
Притъмня.
Ръката на Призрака се помръдна. Изви се и дигна плика с бонбони. Извади един. Разви го, приведе се и продума:
- Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.
И го подаде на Хубавицата. Зъбите щракнаха светкавично и лапнаха бонбона. Тя се надигна и опря лапи на коляното му. Чочо я последва.
Призрака разви нов бонбон, подаде го на Чочо.
- Днес челпя. Имам плазник.
Дойде ред и на кутретата. Те вече подскачаха.
Призрака развиваше бонбон след бонбон, подаваше го на отворените муцуни и при всяко подаване промълвяваше:
- Днес челпя. Имам плазник. Ложден ден. Плавя тлийсет и пет.
Бонбоните свършиха.
Призрака стана и се понесе към широкото стълбище на крайния блок. След него вървяха Чочо, Хубавицата и трите кутрета.
Празникът беше свършил. Потънаха под стълбището. Призрака полегна. До него се настаниха песовете. Умората си казваше думата.
Празник беше…
Ниско проблесна луна. Лъчите се провряха в дупката.
Нещо мърдаше. Една ръка милваше едни муцунки.
И се дочуваше нещо…
- Господи, плости ми! Блаженни са….
Луната отмина.
Притъмня.