НАИСТИНА ЗАБРАВЕН
Наистина забравен! Мъчно ми става, когато пиша тази дума. Мъчно, защото преди години виждах тази истина, но нямаше възможност да се направи нещо. Сега възможност има и забравата ще остане един спомен. Ще остане в нашето съзнание най-хубавото, написано от този тънък художник на словото.
Съзнателно подчертавам: тънък художник. Стефан Руневски е не само критически реалист, един от най-добрите представители на своето поколение. Не. Той е изпреварил мнозина от това поколение, и то в много отношения. Не става дума, че е добър наблюдател и казва истината за своето време. Става дума за това, че у Руневски намираме онова, което го издига над мнозина.
Той не е просто илюстратор на някакви идеи. Той не поучава и не налага разбирания (макар че ги е имал). Той знае, че друг е пътят на художественото внушение, и тръгва уверено по този път. Достатъчно е да прочетете кой да е от неговите разкази, било за някое дребно чиновническо съществование (цяла галерия от подобни типове ще намерите в творчеството му), било за някоя „рожба на времето” (тук той е особено силен - когато бичува, когато майсторски, само с няколко щрихи и сцени ни запознава с тези „рожби”), било за тези години, когато той е на фронта и написва едни от най-ярките си страници за войната. Дори само това да е, дори само тези страници да е оставил, Стефан Руневски си извоюва сигурно място в нашата литература, въпреки, че съдбата е била твърде жестока към него.
И може би сборникът „Разкази” ще допринесе най-много за неговото утвърждаване … с „малко” закъснение! Читателят ще остане изненадан как е могло да с е скрие това богатство. Как тези, които са знаели за неговото съществование, са мълчали. Но наред с изненадата ще му остане завинаги и радостта на едно откритие. В поредицата от най-хубавото, създадено на тази тема, разказите на Руневски няма да бъдат на последно място. Няма да се забрави образът на Трайче. („Ех, за двадесет и седем отбор юнаци, които заринахме по бреговете на Черна, Бог ни прати едно Трайче.”) Този разказ години наред се мяркаше из ученическите христоматии и сборници и след това изчезна, както и „Хляб за другарите” („В един хомот”), както и всичко значително, голямо и хуманистично от неголямото му по обем творчество.
Няма да се забравят „нашенците”, които писателят е опознал и с такава любов скицирал. Няма да се забрави тънкият му хумор, вникването в детайлите, цялата оная атмосфера, която придава и психологическа дълбочина, и духовна красота, и топлота на всеки ред, на всяка характеристика, на всяка с една чудна простота и дълбочина предадена картина. („Ще се скрие колоната в далечните хоризонти, ще духне буря и разнесе купчина пръст над пресните гробове и тогава над тях ще застане само времето със своето мълчание и никой не ще знае кои уморени пътници и за каква цел скътаха кости в незнаен час и незнайна страна.”)
Няма да се забрави всичко най-значително от творчеството на Стефан Руневски.
в. Дряновски глас, 1941
