Красин Химирски

МЪЖЕТЕ НА МОЕТО ДЕТСТВО

Моето детство изпълват
мъже-планини,
дето силата си не знаеха.

Равнината с ръце обгръщаха,
по роса изораваха,
                              до пладне засяваха.
Вдигаха купни до небесата.

Имаха апетит исполински.
Бъчви с вино надигаха,
волове на шиш въртяха.

Юнашки момите любеха.
И като слънчица грееха
мъжки рожби на рамената им.

Потеглеха ли на бой -
кънтеше земята
под стъпките им.

Вече не срещам
по белия свят
тези мъже- великани.

Още ли скитат по друмите,
залеза превалили?
Или останаха в детството?

Пътя познавам като петте си пръста.
Ала стъпките си
как назад да обърна?

УРБАМИСТИЧНО

Никой никого не поздравява
в моя град.
Глухонямо разминават се
стар и млад.

Хукнали на славата
след изменчивия лик,
може би забравихте
родния език.

Или марсианци
тук приют намериха.
И в радиостанциите им
секнаха батериите.

Моите са слънчеви,
както казват, вечни.
Думите излъчени
стигат надалече.

Викам, търся връзка
с модула команден.
Но сигналите прекъсва
заглушител безпощаден.

БОМБА СЪС ЗАКЪСНИТЕЛ

В зида на старата ни къща,
подгонен от войска и от полиция
вгради баща ми невзривена бомба.
Потърси я едва когато
животът го дари
с безсънни нощи и безкрайни дни.

Почука на стената,
извади камък, два,
ала тайника не откри.
Тъй педя подир педя,
ден след ден,
дома разнищи до темелите.

Надхитри го измамницата бомба.
С коварен тигров скок
в разхлопаното му сърце се вмъкна:
тук-тук,
       тук-тук,
               тук-тук…
И разиграва го
до онзи ден апокалиптичен,
когато гръм взриви
измъченото му сърце
и бащиния неустроен свят.

В развалините търся оттогава
праха му и бунтовния му дух.
Отекват стъпките ми сиротливо.
Но от траншеите на болката
укри се бомбата в сърдечния блиндаж.

Неумолимо гарванът на времето
кълве броените ми земни дни.
И приближава моят Страшен съд:
тук-тук,
             тук-тук,
                           тук-тук…

HOMO HOMINI

Дома си превърнах в хан.
Там пътник, несретник, крадец, хулиган

намират утеха, хляб, билки за рана -
дори да осъмна на голя поляна.

Корят ме столетия, че по природа
били сме вълча порода.

Homo homini lupus est.
Но истина друга е вярна и днес:

дори в оскотелия ХХ век
човек за човека е все пак човек.

ЖАЛБА

Изплъзват се от пръстите ми
протегнатите ръце на мама.
Ледна вълна я отнася
от разжареното огнище
над бели стада разблеяни,
към върли въртопи
                            и пропади.

Черна птица затуля слънцето,
черна рана в сърцето отвори.
- Мамо, мамо, върни ме в детството,
дето цяр за раните има.

Разплакан, синът ми
коляното си ожулено сочи.
С пръчка камъка изпогорвам,
раната му затварям с целувка.
Твойте вълшебни лекове, мамо,
само него още лекуват.