Крум Гергицов

Представяне книгата на Роман Кисьов „Вратите на рая”, 20 юни 1995

Името на Роман Кисьов винаги съм свързвал с изявите му в живописта и графиката и по-малко с поезията. Срещал съм стихове от него в наши издания, но винаги съм ги възприемал като някакво хоби, повече като игра на младежкия му дух, отколкото амбициозно творческо занимание. Да не им обръщам внимание се е дължало сигурно и на това, че за тези си изяви самият той по-малко е шумял, по-малко е проявявал суета да ни ги натрапва като литературно присъствие, да доказва, че може да бъде и поет, и художник. В това отношение той е спазвал повелята, която изрича в едно от стихотворенията си:

Не закачайте поета,
недейте му говори нищо,
не го докосвайте,
защото той сега отсъства
от света.
Защото той не съществува
в този миг,
когато Словото
като невидим гълъб
слиза над главата му.
                       („Не говорете”)

Ето защо срещата ми с неговата първа стихосбирка „Вратите на рая” беше приятна изненада. В нея открих личност, която без излишна скромност може да нарече себе си поет, открих поетична атмосфера, различаваща се от шумната полифония в съвременната млада поезия. В стремежа да обновят ни в насоките на един авангарден дискурс, много млади автори буквално изнасилват словото и ни поднасят стихове, с накъсана, псевдосюрреалистична мисловност, с мъчително-родени философски внушения. Всеки от тези млади поети иска да бъде новатор, да бъде непременно модерен, неистово да избяга от мелодиката на класическия стих. И този вид модерно писане действа като зараза, която тотално сякаш иска да обхване цялата поезия. Наистина тя има своите корени и в обърканото ни, сложно време от края на XX век. И има млади автори, които талантливо изразяват тази разпокъсаност на душата на човека. Но тази сложна модерност понякога се загубва сред имитацията, неискреността, формотворчеството, маниящината.
Стиховете на Роман Кисьов във „Вратите на рая” ни пренасят в съвсем друг свят - тих, уютен, съкровен. Те звучат сакрално-изповедно и насищат поетичното пространство с особена тишина. Това са поетични слова дълбоко премислени, дълго носени като мисъл, като емоционално изживяване, като тема, като ритъм. Те постепенно сякаш са оформяли своя поетичен образ, своята индивидуалност. И ето във „Вратите на рая” се изливат като зрял плод, като отхвърляне сладко бреме на мисловността, на интимното преживяване. Оплодено във времето в стихосбирката словото тече спонтанно, асоциациите възникват бързо и живописно-образно, емоцията трепетно сменя тоновете си - ту приглушена, ту задъхана, ту екстазна, ту лирична. Метафорите се редят точни, но живописно-пластични, философски четливи. Сякаш някакъв маг е отключил душата на поета и натрупаните му мълчания се изливат в една концентрирана като образност и философия поезия. Така от стиховете във „Вратите на рая” пред нас израства един истински поет със свое оригинално лице и съвсем справедливо тази малка книжка е получила награда.
Роман Кисьов в тази стихосбирка не е толкова модерен във формата на стиховете. Той е модерен във философското съдържание, което влага в тях, модерен в стремежа да насити една съвременна чувствителност със забравеното ни благоговение пред Бога, пред Иисус, пред небесните тайни, т. е. пред една вяра, която носи хармония и успокояване в душевните изживявания на човека. Но насищайки с такава вътрешно-съдържателна модерност стиховете си, това естествено се отразява и на тяхната форма. Класическият стих често преминава в бял, другаде ритъмът на музикалността преминава в търсена дисхармоничност, в определени стихове излиза повече директната философска притчовост, отколкото строгата подредба на стихосложението. В това отношение като цяло книгата е на тънката граница между традиционализма и модернизма - едни или други стихотворения клонят към едното или другото.
Модерното в стиховете на Кисьов е в главния въпрос, който струи от всяко стихотворение: „Кой съм аз?”. Именно този въпрос го сродява с философската мъдрост на западни мислители - днешни или класически - които „разглобяват” човешката личност, за да я „сглобят” в своите философии и така построяват една своя версия за същността на човешкия дух - възвишен или изпаднал в мрачните дебри на отчаянието и покрусата. Стихосбирката започва със стихотворението „Итака”, в което поетът съжалява, че не е могъл като Одисей да преброди света и пак да се върне при своята Итака, и завършва с едно друго стихотворение, което е антитезно на първото - „Сътворение”. В него Кисьов изповядва:

О моето сърце е родно място на Итака
и родно място на всичките итаки по света
и е ненужен вече корабът на Одисей
И самият аз съм Одисей
завърнал се в дома на своето рождение -
така познат и непознат…

Или авторът изповядва, че поетът като творческа личност е един своеобразен Одисей. Неговите мисловни и емоционални разходки в дълбините на душата му, породени от провокацията на историята или околния свят, са всъщност одисееви разходки, които също имат своите корени и винаги се връщат при тях. Това са пътешествия на духа, този дух, който се мята между земното и нереалното (съня), между земното и небесното (Бога), между земното-настоящето и земното-миналото (спомена). В този смисъл Кисьов проповядва своята поетична теория за „разглобения” човек, за личността, която няма покой - душата й непрекъснато изживява някакви метаморфози, непрекъснато се мята между временно-реалните си и като че ли вечно метафизични очертания. Или поетът сякаш се взира в себе си, сякаш за да установи собствената си нереалност: той няма идентичност, няма образ, няма фактура.

Във този дом живееш ти.
Живееш тук затворен,
неспособен - дори ако поискаш -
да излезеш.
Луташ се
сред многобройните невидими стени,
бродиш из невидимите стаи,
чийто брой самият ти не знаеш.
Изгубваш се,
без да се откриеш.
Защото си стопанинът -
единственият обитател…
И въобще не съществуваш.
                                    („Дом”)

Тази тема за душевната безформеност на индивида, за липсата на център при възприемането му на света и природата, и оттам сливането, приравняването й с нея като материя, всъщност характеризира стихотворенията от първия цикъл „Преди да се родя”. Раждането се възприема като себеоткритие на индивида, като самоиндетификация. Стиховете от този дял изразяват едно голямо учудване: чудото на съществуването, чудото, че витаем повече в спомена, отколкото в реалния свят, чудото, че у нас витаят силите и на злото, и на доброто, чудото, че ни е отредено да пребиваваме в едно тяло, чудото, че имаме толкова много лица пред хората. Всяко стихотворение от този цикъл е един голям въпрос, загадка, то се гради на парадокса, антитезата, хиперболата. Така за Кисьов животът е едно голямо неразгадано чудо, което всъщност ражда и неговия поетичен свят - хаотичен, динамичен, асоциативен, парадоксален. Но същевременно поетът ни убеждава, че в този хаос човекът няма образ: той приема различни очертания - той е и звяр, и природно растение, и безличен камък. Той е част от природата, нероден да познае себе си, същността си.

Аз съм самотна планета.
………………………………….
Самотна планета съм аз,
изгубена сред човешката галактика.

Така в този цикъл е изразено неистовото стремление на индивида да осъзнае себе си като истина, като битие, да има център в този свят, да има корени в него. Едно раждане, което ще го разположи във времето, в историята, в настоящето. Поетът дири път от нирваната на духовната и материална безличност, затова и ненапразно първият цикъл завършва със стихотворението „Път”.

И виждам все по-ярка светлина
която ме изпълва постепенно
която умъртвява Минотавъра
заседнал в пещерите на съня ми
и в коридорите на моя мозък
И ето аз вървя по този път
вървя
по този лъч от светлина
вървя
към своето Рождество
и Възкресение.

Ако в първия си цикъл „Преди да се родя” Кисьов задава въпроси, във втория, озаглавен „Откровение” - той дава отговори. А отговорът е винаги една подреденост - на мисълта, на чувствата, на философията, на възприемането на света. Тъкмо такава атмосфера носи вторият цикъл, озаглавен „Откровение”. Мисълта и емоцията са смирени, витае тишината на съзерцанието, на озарението. Поетът е стъписан, омаян. Той е намерил пътя към истината за душата си, той е намерил собствената си идентификация, той е намерил корените във вселената, които го свързват със земята и небето. Човекът не може вече да бъде „самотна планета”. И това раждане на индивида, това самооткритие на душата му, тази „подредба” на доброто и злото в него, се поражда от устремения поглед към Бога, към Вярата.

Изкачвах дълго планината -
борих се със склоновете стръмни,
преодолявах преспи и лавини,
падах и отново ставах -
и ето ме най-сетне на върха.

О, жестока безграничност!
О, сурова красота!

Сега - тъй близо до небето -
докосвам облаците със ръце
и с поглед търся Бога:
- Кажи ми, кой съм аз?

- Аз… Аз… - ехото ми отговаря.
                                             („Връх”)

Някои сигурно ще нарекат стиховете от втория цикъл на стихосбирката религиозни. Не знам дали това ще поласкае Роман, но за мен това не са чисто религиозни стихове. Това не е поезия-апотеоз на Иисус, нито е поезия на религиозната екзалтация. Това е поезия, която търси, открива, преживява Бога. Тя е приближаване към Него. Поетът при срещата си с Него също изпитва магията на срещата с чудото, но това е осъзнаването за намерения път на хармония в душата, на успокоение от вихрите на живота, това е чудото от възможността да съчетаеш в едно радостта и мъката в този живот и да ги приемеш като някакво духовно единство. Поетът изживява радостта от намиране на собственото си „аз” като сливане с енергията на божественото. А това значи пречистване, това значи връзка между земните ни дни и небесните безсмъртия, които ни очакват. Ето защо него все го вълнува темата за добродетелта и греха, т. е. това съжителство на доброто и злото у нас, от което съжителство се ражда онзи рапорт, когато се озовем пред вратите на рая или ада. Всъщност във втория си цикъл Роман Кисьов разсъждава за божественото, трескаво върви по пътеката на Иисус, озарен от Неговата светлина, но и Неговата тайнственост. Именно в този смисъл стиховете не носят чиста религиозност: те пак са отново едно търсене на „аза”, но вече осмислен като хармония на земното и божественото. В това отношение е много силно стихотворението „Притча за двамата сеячи”, в което се доказва, че злото винаги ще бъде победено, когато сме докоснати от Бога, т. е. докоснати от добродетелта, от милосърдието. И срещу злините, колкото и да са много като плевели, винаги ще има един сеяч, който ще превръща плевелите в жита. Тук вече се прокрадва темата за множествеността на саможертвата на Исус, за трънения венец, който винаги носим в този живот, когато надживяваме порока, егоизма, властолюбието, надживяваме злото в живота си. Всъщност Роман Кисьов преоткрива света чрез Иисус, чрез Бога, чрез Вярата. И в това преоткриване е неговото най-голямо откровение към хората.

Има дни в живота тъй честити.
Дни, в които небето се разтваря
и оратория божествена в душата зазвучава.

Има дни в живота тъй честити.
Дни, в които земята ражда стихове за вечността
и Човекът дава на познанието нови имена.

Има дни в живота тъй честити.

Стиховете в цикъла „Откровение” са стихове-узнаване, стихове-размисъл „тук” и „сега”, стихове-проникване в Божията тайна, стихове-просветление, стихове-катарзис. В това отношение тази атмосфера на чудото, на просветлението, носи едно от най-хубавите стихотворения в стихосбирката, наречено „Петият сезон”, в което се описва как Земята придобива друг ореол, друга живописност, в мига, в който се появява Божият син. То завършва така:

Исус се приближи и рече:
“Това е Петият сезон
и не се заменя с друг.
Той съдържа в себе си
възраждането и новия живот на пролетта,
топлината и пламъка на лятото,
плодовитостта на есента и чистотата
на бялата зима… Това е Петият сезон -
Вечността.”

Срещаме се с един дискретен, поетично-изказен патос. Патосът на откритието, на съзерцанието, на вчустването в Бога, патос на потъването в хармонията на божественото.
Колкото и да са различни като атмосфера обаче, двата цикъла са обединени като тема. Те са едно дихотомично цяло: поетът изразява вечното неспокойствие на индивида в Космоса, вечното му стремление към Бога и вечната тайна, която този Бог запазва. Това е борбата в човешката душа на демонично-дяволското с божественото, това е борбата на стремлението към Бога и радостта от докосването със Земята. А не е ли това всъщност разпънатият човек между Земята и Небето - все още неразгадал тайните на едното или другото?
Стихосбирката започва със стихотворението „Преди да се родя” и завършва с „Притча”. Сякаш в нея Роман Кисьов е извървял чрез словото си един живот и той завършва с последната страница на книжката. Извървял го е тихо, без шумна екзалтация, изживял го е с учудените очи на поета, трескаво записващ на белия лист видяното. Навярно и в бъдеще така ще присъства в литературата ни Роман Кисьов - без шум пишещ своите талантливи стихове, но които веднага ни грабват със своята изстраданост, със своята сакралност. Имам чувството, че той винаги ще беседва с онзи поет, който остава затворен в своята стая, но превърнала се в неговия голям Космос - безкраен и неразгадан. И от неговата самота ще черпи вдъхновение и пример за истинска поезия и себеотдаване на това изкуство.
На 33 години, Христова възраст, поетът Роман Кисьов заявява своя първи рапорт пред Бога, пред нас, хората, пред литературата. Това е рапорт дълбоко осмислен, философски богат, емоционално наситен. Поетът сякаш е застанал пред вратите на рая не да моли милост да го приемат там. Пред вратите на рая той е като на първо изпитание: изпитание за духовно богатство на твореца, за морал, за нравственост, за човеколюбие. И струва ми се достойно печели в това изпитание. Затова може да въздъхне спокойно и като отплата за своя поетичен труд, като отплата за своя размисъл на 33 години да отрони тези слова, сякаш дошли от Иисус, от Бога:

Ще си отиде този ден.
Денят ще си отиде.
И всичко ще потъне в мрак.

Но в моите очи едва тогава
ще изгрее дългоочакваният,
непреходен ден.
Ден на сбъднати мечти,
ден, в който няма нищо старо,
а старото е ново -
ново небе и нова земя,
и нов живот, без смърт да има вече,
без плач, жалеене и болка…

Денят на Божията Слава.

20 юни 1995 г.,
Русе

Роман Кисьов, „Вратите на рая”, стихотворения, изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1995.