Ангел Ников

МЪГЛА

Мъглата е като съседката:
дохожда тихо
и прилежно сяда
на миндерчето
с под коленете дръпната пола.

Кога си тръгва, се разбира
по оросените листа
и по порасналите гъби.

ЗАДОКЕАНСКО ВРЕМЕ

Децата си запратихме зад океана.
Надеждата по тукашното се стопи
и се преляхме в чуждата надежда.

Опразнените селски къщи зеят гладно,
въшясват ябълките, крушите,
челата на съседите стареят ниско -
и ниското се вглежда само в ниското.

Отмъкнаха ги самолетите -
по дирята им се разстели пара -
и се потвърди,
че всичко на земята ни се изпарява.

Надеждата се приюти в безжичието -
напуканите пръсти търсят блясъка
в маймунката със задокеански гласове.
Ах, тя - надеждата ни, пак се припозна -
светът е малък.

А свечерява и небето се отдръпва,
щурците пеят,
телевизията пее …
Тук-там изтича метеор, но се топи
подобно парата след самолета.

НА ДЕТСКИТЕ ГОДИНИ СВЕТЛИНАТА

С гори на детството ми селото е оградено.
Така небето си остана ниско,
макар по-късно да съм казвал друго.
(Крилете му не са тъй силни
да го издърпат от мощта на дъбовете.)

Там другарувах с ветровете, с мълниите:
накацалите утринни звезди
из сънните треви събирах в шепи.
И Тоска - най-тихата от нас,
погребахме до същата гора.

И пращах книжните си кораби
към Бялото море - Марица е свидетелка!
Нали от радостта струи богатство:
какво не даде, скъпо детство!

Ти също беше там - не си ли спомняш?

Но и вината в нашата самотност избуя поименно,
щом греховете и копненията
си остават лични.
Дори и с риска да е грях
(А знам: не може да е грях!)
ще продължа у себе си да крия
на детските години светлината.