ГОДИШНИТЕ ВРЕМЕНА НА АВГУСТ
истина
… С Николай Рубцов се изгубихме в суматохата. С весел тропот по напечените плочници между фонтаните и портиците, по крепостните зъбери и цветните алеи, из църквите, амфитеатрите и музеите нахлуваха все нови и нови шумни тълпи, чиито жадни пръсти опипваха стени и портици, арки и стенописи,- залутани двуноги, които с камери и фотоапарати алчно поглъщаха непокътнатото минало с призрачната надежда да се слеят с него, да проникнат в тайната му, да разгадаят мистичната му способност да не умира…
Докато обедните камбани люлееха кехлибареното небе, докато по нажежения асфалт едва пълзяха увисналите на прътите си тролеи, а тротоарите приличаха на прохладни тунели под древните дървета на тоя град - това кръстовище на всички времена, това невъобразимо и шумно пристанище, където дори мисълта за покой е само искрица затишие преди поредния ураган…
Поетът беше изчезнал между хилядите рамене заедно с простите, но така необходими сега думи. Забравихме го в суматохата и не чухме как светлината изстена като скъсана струна. Няма нищо по-необяснима любовта, решила да се самоунищожи.
Постепенно ни изпълни някакво лекомислено опиянение - сладникавото вино на предчувствието, което преди да зашемети сърцата удря в главите. Нещо като весела игра на обречени, като песен на щурец преди първия му и последен сняг. Наоколо се носеше едва доловим мирис на мускус и изгоряло и ние инстинктивно следвахме невидимата му нишка без да съзнаваме, че вървим по стъпките на Поета в построения от него Лабиринт: застанали с развети коси на моста Патон махахме на натежалите от туристи речни параходчета под нозете ни и сипехме незабравки в жертвоприношение на младия речен бог, изпъстрил дъното с трептящи слънчеви петна; егоистичният ни марш продължаваше покрай приведените от тежестта на столетията кариатиди, под изгърбените от смирение сводове на Старата лавра, където в прашния въздух на молитвените помещения по стените и куполите пърхаха крилати младенци и суровите погледи на светците пъдеха невъздържания ни смях, бликнал между колонадите при вида на тия срамежливи смокинови листа, тая разсъхната от целомъдрие библейска конфекция, това вечно съмнение в правотата на страданието, този вечен, примамлив страх от съблазните…
Но във восъчната тишина на следобеда вече се носеше кукувича прежда, ситни бръчици намятаха с невидимата си мрежа реката, в зеленото на престарелите платани прошумяваха уморени въздишки, а между облаците зрееха светкавици.
Все още вървяхме замаяни и леки и устните ни мълчаха, неспособни да изрекат онова, което изпитваха нашите общи четиридесет години - по двадесет на всеки: толкова много за цялото щастие на тоя ден и толкова малко за многото време, когато изсъхналата му пеперуда ще застине в хербария на паметта ни…
И тогава се върна дъждът. В него имаше повече слънце и ябълков аромат, отколкото вода, повече нежност, отколкото размисъл.
Поетът го беше предусетил - беше разбрал, че ще го дочакаме, че именно в този дъжд ние двамата и вие двамата, и всички двама, върху които той ще снизходи, ще бъдат възродени от щастливия му вихър. Защото отдавна е знаел как ще свърши всичко и как ще бъде забравено завинаги, за да започне отначало. Беше ни отнел думите, за да повери на стихията своето послание до нас - да бъде запомнено със сърцата, да събуди пулса им някога някакъв случаен звук, някакъв неразбираем надпис на антична мраморна плоча, някаква мярнала се край пътя безименна тревичка…
Но сега беше още рано. Сега стояхме очаровани насаме с дъжда, който пулсираше по раменете ни, танцуваше необуздано и с хилядите си фанфари благославяше този щедър, удивителен, безсмъртен живот, който пееше, блъскаше се, плачеше от радост и се разминаваше в коронования от нас град на любовта.
Внезапно бушуващата стихия ни отскубна от земята, грабна ни и ни понесе върху искрящите си мокри крила. За миг прекосявахме епохи, влизахме и излизахме през стените на чудеса, от които подир столетия щяха да станат само руини и легенди, стъпвахме лекомислено по костите на предишните поколения, докосвахме се и от пръстите ни изскачаха кълбовидни мълнии, стените покорно се отдръпваха, усмихваха ни се превити от опит старци …
- Слушай! - каза ти тогава…
- Слушай! - отвърнах аз тогава…
И още много неща си казахме, но ги забравяхме на секундата, защото трябваше да запомним как земята неудържимо ускоряваше дишането си, как започна бясно да се върти, как дъгите на меридианите се огъваха, чупеха се като сламки и се струпваха натрошени на високи като планини купища, под чиято тежест полюсните шапки се разлетяваха с беззвучни взривове из мастиления космос; заспалите от хилядолетия вулкани се събудиха, сушата се разтресе от тектонични ревове, родените в океанските бездни гигантски вълни мигом изтриваха крайбрежия и материци, потъваха кораби, времето се встъкли наоколо - в матовата му материя се очертаха вкаменените безсмислени пространства, а сърцето на планетата биеше като полудяла камбана…
Само ние стояхме неподвижно и гледахме унесени сребърната артерия на реката, която се виеше долу и разполовяваше собственото ни време, собствените ни сърца и сенки.
- Слушайте! - каза Поетът. Дъждът се стичаше по лицето му и заглаждаше острите му черти. - Слушайте!
И когато най-после битието притихна и се вгледахме един в друг, не познахме усмивките си и времената бяха други, и други бяха непознатите покрай нас.
Само ръцете ни бяха същите, но не ги отдръпнахме.
Тръгнахме успокоени и далечни, понесли в шепите си топлината на този августовски следобед; една последна капка се стопяваше на нокътя ти, някаква кукувича паяжина безуспешно се опита да ни оплете; премина автобус и хората отвътре ни изгледаха със завист, и всички светофари по безкрайния булевард запламтяха едновременно в зелено - и ние заслизахме спокойно нататък, и вървяхме: към бащата на дъщеря ти, към майката на моя син. Вървяхме…
Живи сте, потвърди Поетът, разбира се, че сте живи, щом можете да заплачете, щом сенките ви са още с вас. Затова вървете и не спирайте, не си казвайте нито “сбогом”, нито ” завинаги”, защото такива думи просто не съществуват!
И ние го послушахме.