Тодор Коларов

Светът е малък. По прищявка на случайността, узнах го още ненавършил 16 години. Била неосъзната необходимост, твърдят философите, тя ме подтикна да се емна на бригада през лятото на 1949 г…
Бригадирското движение у нас навлизаше в четвъртото си лято. Строежи из страната никнеха колкото и каквито щеш, следвоенното време бъкаше от предизвикателства и хиляди ентусиасти тръгваха да проверяват себе си. От току-що завършилия наш девети клас само трима през ваканцията се престрашихме на изкушаващата ни „авантюра”. Цял един влак мераклии ни качиха на товарни вагони, влакът потегли към неизвестното, че бре възторзи, бре „Ура!” по гарите, бре песни по пътя! „Хаинбоаз ще бъде наша гордост - пеехме, - Росица и Копринка - чудеса…”.
Пътувахме тъкмо към Копринка. От гарата в Казанлък до строежа на бъдещия язовир ни превозиха с камиони, за да се озовем стреснати сред неописуемо вавилонско стълпотворение. Накъдето и да се обърнехме, народът копае, сноват колички, ръмжат, боботят и трещят разшетали се самосвали и какви ли не още машини, гърмят взривове, веят се знамена, от високоговорителите ечат песни. Струвало си е май, казахме си, да дойдем и ние за веселбата. Но на контролния медицински преглед един смръщен, безкомпромисен и без съмнение съвестен лекар ни шкартира със съученика ми Костадин Хърков /дългогодишен хасковски учител впоследствие, вече покойник/. Били сме за курорт, да ни поохранят там, а ни докарали на строежа докторът да ни берял греха. И без повече разправии ни отпрати обратно за Хасково.
Ами сега? На връщане куражът ми да се изложа на присмех свърши до Димитровград. Смъкнах се от влака и право в щаба на бригадата, заинатен да не мръдна оттам, докато не ме цанят за бригадир. В града се строяха няколко завода, пътища, електроцентрала, канализационният градски колектор, жилищни комплекси, все ще да ме приемат някъде. Хората от щаба се видяха в чудо, накрая обаче ме зачислиха в отряда на студентите-агрономи в лагер „Христо Ботев”.
Лагерът се намираше пред входа на днешната ТЕЦ „Марица-3″, тогава едва започваха да копаят котлована и да изграждат сгурохранилището на електроцентралата. На студентите-агрономи, повечето от селско потекло, не им бе първица да боравят с копачи и да преборват земята. Зачислиха ме в звеното на трима левенти, широки „като дикани” в раменете (ако все още се помни какво е диканя), както с нескрито възхищение се произнасяха състудентките им. Левентите трошаха всеки по три трудови норми на смяна, че и аз покрай тях, барабар Тодор с мъжете, се вписах в баталията.
Случихме на горещо лято. Бях бакар този ден, чаках в пладнешкия пек пред кухнята кашаварите да разлеят манджа по баките. Из лагера не се мяркаше ни един човек и от високоговорителите струеше празнична, бравурна музика. В Будапеща се вихреше Вторият световен фестивал на младежта и студентите, радиото излъчваше нонстоп-програма за купона в унгарската столица. Бригадирите имаха възможност, докато трошат норми в копането, да следят кой как се справя по фестивалните подиуми в надпяването и надиграването. На фиестата там бяха надошли видни гости от цялата планета.
Неочаквано на лагерния плац до пилона със знамето влетя джип, често и нас ни навестяваха гости от близо и далеч. В жегата този път те бяха интригуваща гледка: двамина мъже и жена… с пеленаче в ръце! Придружаващият ги от щаба на бригадата посочи мъжете и тъй като нямаше на кого другиго, ми каза: „Това е писателят Жоржи Амаду от Бразилия, ако си го чувал. Дошъл е с преводача си да пише за вас”. Сетне отпраши с джипа да търси началството на отряда из строителните площадки.
От изненада, останала сам с гостите, дума не можах да обеля. Дали съм чувал за Жоржи Амаду? Има си хас! Даже бях сколасал да прочета романа му „Какао и кръв”, защото за щастие тогава нямахме телевизия и всички четяхме на поразия. По онова време писателят бе политически емигрант в Париж, прогонен от антидемократичния режим в родината му. Само че в новините от Будапеща го нареждаха сред почетните гости на фестивала. И ето на, кой да ти предполага, Жоржи Амаду е в нашия лагер и ме гледа с любопитство. В присвитите му от яркото слънце очи проблясваха смешливи искрици. Питал се е може би какво правя в сериозната компания на студентите-агрономи.
Писателят бе млад и красавец (доколкото можех да съдя от захласнатите по него погледи на студентките), а жената с пеленачето бе съпругата му, красавица и тя, дежурните по кухня момичета я отведоха на прохладно в гостната стая. Едва ли от лекомислие Жоржи Амаду би повел из Европа и семейството си, емигрантската им участ вероятно не им е позволявала да избират. Той бе дошъл в Димитровград като пратеник на авторитетни парижки вестници, на „Фигаро” и „Монд”, ако не се лъжа. Към студентския ни отряд имаше бригадирска чета на свещенослужители, организирана от Светия синод, на запад пък се тиражирали различни слухове по този повод, та писателят решил на място да се запознае как всъщност стоят нещата. Наложило му се от Будапеща да отскочи и до България.
Поради обстоятелствата, нямаше как, нагърбих се да „обгрижвам” гостите. Настанихме се на открито в столовата и подхванахме „светски” разговор. Престраших се да упомена на видния гост, че ако бе дошъл седмица по-рано, когато навършва 37 години (роден е на 12 август 1912г.), щяхме да отпразнуваме тук и рождения му ден. Жоржи Амаду остана приятно удивен, така подхванахме и докъде у нас познаваме бразилската литература. Ами общо взето не я познавахме. Случайно бях прочел (ваджийската неосъзната необходимост!) едно-друго за някои от големите им имена в белетристиката - за Аманду Фонтис, чийто роман „Бежанци” излиза през 1933 г. едновременно с романа на Жоржи Амаду, за разказвача Жозе Гимараин Роза и за Линс ду Регу… и толкоз! Творбите им и до днес не са издадени у нас, години по-късно по киноекраните ни бе прожектиран бразилския филм „Кангасейрус” по романа на ду Регу. Накрая отърчах до лагерната „библиотека” (три етажерки с книги, които се подменяха на всеки десет дни) за „Какао и кръв” и я отнесох на госта за личния му автограф. Той написа на френски върху титулната страница: „На дръзновената българска младеж - с възхита!”, моя милост пък върна книгата на мястото й в етажерката с користния умисъл да я подменя с екземпляр, който гласях да купя в града. Случаят обаче този път не бе на моя страна, не намерих романа в димитровградските книжарници и книгата с автографа я прибраха в библиотеката на бригадата.
Приятната ни разговорка трая десетина минути, докато джипът докара отрядното началство. Писателят разказа как ползотворно си бе „побъбрил” с „този интересен млад човек”. Поласкан от вниманието, „младият човек” отиде до кухнята, където за светите отци се готвеше в отделен казан. Един от отците, вещ в готварското изкуство, както неведнаж лично се убеждавах, го бяха натоварили да приготвя вкусните си гозби според канона кога каква храна следваше да им се поднася. Светиня му прие присърце заръката да стъкми достойна трапеза за случая. Обедът, следва да отбележа, си заслужи похвалните думи на гостите ни, макар поднесените блюда да бяха от общото меню на четата за деня.
Жоржи Амаду носеше фотоапарат следвоенно производство, за такава техника българските журналисти по него време можеха само да мечтаят. Писателят визуално увековечи богоугодния казан и достолепието на кулинара-вълшебник край кухненската святая светих, засне за спомен трапезата с гостите и домакините. Следобедът му изцяло бе посветен на свещеническата чета. На строителната площадка той придирчиво проследи как и с какви средства на бригадирите им се налагаше да работят, беседва с мнозина, изписа цял бележник впечатления (магнетофоните все още не се бяха появили). След работния ден отците имаха „на четири очи” дълъг, обстоен и откровен разговор с Жоржи Амаду - без командири и началстващи, без странични наблюдатели, към които, за мое неудоволствие, спадах и аз. Остана ми само да се терзая в положението си на непосветен. На раздяла писателят се снима с четата.
Парижките вестници с кореспонденцията на Жоржи Амаду от Димитровград пристигнаха след около седмица. Отците колективно я прочетоха, за да се убедят как писателят не си бе позволил да преиначи видяно и чуто, ни да премълчи и думица от споделените техни откровения и болки. Касаеше се за професионална етика, за правдивост, каквато литературната критика открива и в многобройните му романи за живота на обикновените хора в родния му щат Баия. За „младия човек” това бе един неповторим урок на преклонение пред истината.

(със съкращения)