Михаил Тошков

Става дума за белетристика, създавана от поети, което буди любопитство - как лиричността е загърбвана, за да навлезе в едно романно сюжетиране, или обратно, преливане на прозаичност в света на лириката.
В светлината на прожектора са трима писатели: Павлина Павлова, Иван Енчев и Йордан Атанасов (има и много като тях, които прескачат от един жанр в друг).
Отдавна навлязох в естетиката на метареализма, онова не разделящо, а обединяващо художествено средство на отделните жанрове в изкуството, преливането им едно в друго и обогатяващи се взаимно, за да установя, че всичко е реализъм, щом съзнание се докосне до света на материалното и духовното. Симбиозата между поезия и проза е в силата си при автори, „робуващи” на няколко жанрови направления, силно проявени при творци „художник-писател”, „музикант-писател”, „музикант-художник”… И най-вече при преливането на разнообразните течения в рамките на литературата, на изобразителното изкуство, на композиторите, където въображение и реалност, фантазия и естественост стопяват помежду си „измите” от какъвто и род да са те.
И тримата (попаднали в полезрението) писатели се борят за установяване на собствен стил, знаейки, че без наличието на такъв творчеството им ще се изгуби сред една безстилна масовост.
Дарованието идва със самото раждане, то е впръскано в родовия ген и тече в кръвта на поколенията. Осъзналият, че е носител на талант, се замисля как да го обогати и да му даде специфична физиономия. Свой стил си е създал (интуитивно) Ботев, както и Яворов, и Смирненски.. Но съществуват маса пишещи, които се задоволяват с живуркането сред уравниловка. А стилът е точно съвкупност от влияния, битови, времеви, художествени, влияния от артистичното обкръжение (чалгата също е стил, който влияе). Всички тези влияния (взаимовъздействия) са непрестанно преливане на жанрове, на отделни течения, което се съчетава с авторовото мислене и наблюдателност.
Превес в творчеството на Павлина Павлова има поезията. Лиричността доминира и в творческата нагласа на Йордан Атанасов. При Иван Енчев тежи прозаистиката, но поетическата жилка се усеща в повествованието му. Благодарение на тези първични насочености, приели в себе си аромата и особеностите на другия жанр, и тримата са съвсем различни един от друг и влагат в литературната ансамбловост специфичните си гласове.
Поезията на Павлина Павлова е буен, разкъсващ бреговете си поток. Прелиствайки емблематичната й стихосбирка „Не чукай по капака на ковчега” се сблъсквам не само с драстичността в интимната й лирика, а с една остра социална насоченост, която пронизва аморалността и безхаберието на съвременното общество. Непринудено и откровено поетесата разгръща виждането си за вътрешния човешки свят и навлиза в метафоричната постановка на езотериката, на източната философия за прераждането: „А ние господари ли сме на Съдбата?/… щом побеляваме сред страх и егоизъм/ … щом сме изгубили душите си/ в гонитба на пари и власт… /О, ние - бедни кукли/ сред безпощадните прегръдки на Съдбата!”… Или: „Екарисаж за хора…/Стрива безразлично/ телата бездиханни в прах…”
Оказваме се в свят, в който човешката същност е смачкана под нозете на бруталността (особено отразена в криминалната й проза), свят, в който звучат отчайващо, но и скрито призивно стихове, потънали в чувствена метафоричност: „Забодена с карфица във хербарий нечий радостта/ се блъска все по-немощно. Нахлува остър дъх на блато…”
В повествованието тя навлиза в един по-широк свят, напускайки тясната интимност на вътрешната си душевност. Точно както в поезията си, тя бурно навлиза в атмосфера, която можем да наречем „улична”, откъсва се от себе си (но не напълно), за да се превърне често в един внимателен съдник. В белетристиката си тя има прицелване към по-масова аудитория, навлиза в оплетената мрежа на криминалистиката или в обикновения тих нормален бит, следи времето с неговите плюсове и минуси, живее с героите си, които се опитват да оцелеят с всякакви средства. Сблъскваме се с послания от психологически характер и обхващащи няколко поколения, което води автора до обобщения, но и говори за мащабност в наблюдателната й способност. Визуална естетика, прозаичност (на места пейоративна), преплетена с поетичните й търсения - непукизъм, драстичност и рязкост на чувствата, раздираща емоционалност, душевно и физическо разголване. В романното й творчество изобилстват проблеми от всекидневието на съвременния човек, който се лута между аморалността и притъпената душевна нагласа, който възприема религията на неимащия или богатството на имащия, започнал да се отдалечава от човешкия си образ и да се превръща в гъба, попиваща разновидностите на алчността. Два антипода човешки. Нямащият пък ще започне битката си за оцеляване и несъзнателното култивиране в себе си на завист, която постепенно води до престъпността. Острото усещане за съвременност опира до днешния ден, до неговото дишане и мирис. С прелистването на страниците сякаш долавяме шумоленето на вестниците, от които се изсипва информация, например, за нашумялото напоследък откритие, наречено Перперикон и неговите гигантски скални и урбанистични структури. И всичко това, примесено с душевните преживявания на човека до нас, който все още се измъква от едно застойно минало и ни занимава с приказки за богатства, с лъскавостта на предметите от бита му - лъскавост на излишък, който погубва. Много често в повествованието на Павлина се отварят „прозорчета” към отминали светове, към митове, към чудеса, срещани по широкия свят - разкази-„прозорчета”, отваряни по време на непосредствен диалог (изчистен от изкуственост) между героите в книгата, диалог, осъществяван с ритъма и непринудеността на език, долавян по улиците, език на тийнеджъри и вехти хора, които и днес са наши неизменни спътници. Но тези „прозорчета” разнообразяват текстовия поток и потапят впечатлението ни в бликаща, окосмена от грубо всекидневие актуалност.
Отличителна форма - вмъкване на интимна лиричност в прозата й, е „Сонетният венец”, в който срещаме присъщата за тази поетична форма повторяемост на водеща основна мисъл. В романа й „Изгубени под звездите” на този принцип е изграден „Отвъд нарисувания хоризонт - Петнайсет завръщания от небитието”, където завършек на всеки пореден есеистичен текст става водещо начало на следващия такъв, а последният е изграден от началото на предишните четиринайсет.
В белетристиката на Павлина лиричното избива на повърхността чрез особените позовавания (послания) на библейски писания, което възбужда емоционалност в иначе скучноватата прозаичност на битието. Попадам на интересни нейни находки: „Човек, роден от жена, е кратковременен/… Бяга като сянка и не се държи… /Кой може да извади чисто от нечисто? Никой. /Тъй като дните му са определени…” /Йов, гл. 14/. Или: „Пригответе щит и щитче/, та пристъпете на бой. /Впрегнете конете /и вие конници /възседнете/ и застанете напред с шлемовете си. /Лъснете копията, облечете брони…” /Еремия, гл. 46./
Аз имам анархистична нагласа и гледам скептично на библейските откъси от псалмопения, които възхваляват „делата господни”, но там, където съзирам общочовешкото в една мъдрост, ме подтиква да търся изконното на добродетелта. Затова се и спирам, например, на откъси, които са реалистична успоредица на една древност с блъфиращата ни съвременност, каквото е взето от „Книга на Пророк Исайя”, гл.1: „Вече всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло; /От стъпалото на ногата дори до главата /няма в някое тяло здраво място… /Страната ви е пуста, градовете ви /изгорени с огън; /Земята ви - чужденци я подяждат пред очите ви. /И тя е пуста като разорена…”
Ето, това са онези „прозорчета”, за които споменавам, и които са действащи елементи на метареализма, новообразуваното от преливането на жанровете - в случая поезия и проза.
Сюжетирането при нея е доста сложно и говори за психологизъм, който обикновено е характерен за поетите, но тук е задълбочен и стигащ на места до дидактизъм, до своеобразен душевен катарзис - психологизъм в действие, който атрактивно разкрива движението на персонажа. Сюжетиране с лудешко преследване и докопване до всичко човешко, с неговите положителни и отрицателни качества, разкриване на човешкото поведение като игра, в която се търкалят зарчетата на случайността, търсена нарочно от авторката. Интригата на места е доста крехка, но много често хлътва в дълбочина, от която, попадналият в нея трудно се измъква.
Повествование, трайно вклинило се в нашата белетристика, която се нуждае от гласове, открояващи се от масовката.

***

При Йордан Атанасов романните му персонажи са добре разработени, тъй като в тях е вложена голяма доза автобиографичност. Авторът е въвел в романизованата си сага герои, описания и епизоди под нови имена или в изменен вид, които са свързани с живота на писателя или представляват типични моменти от неговата биография. Така е било и в „Под игото” на Вазов, и при Захари Стоянов, и изобщо в нашата литература. Автобиографизмът води до естественост на преживяванията, до автентичност и документалност, свързана с характерни събития на епохата, жалонирали времето. Събития, ярки и открояващи се - избуяването на нацизма, избухването на Втората световна война, а оттам и перипетиите, връхлетели едно номадско градинарско семейство, което носи в кръвта си скитничеството и авантюризмът, свързани с оцеляването в живота. Всичко това въздейства и за разкъсването на семейството, за разграждането на патриархалното, за изковаването на отделните личности в нееднаквите условия, предложени от живота. Измежду тези личности се пръква един, който се хваща за перото и проследява родовото разслояване, но и носталгията по изконния повик на кръвта. Автобиографизмът се забелязва (доминира) както от видимото сходство в характерите на „литературните герои”, така и при описанията на местности и разказването на епизоди от битието на писателя. Този метод е докосване до мемоара, но не съвсем. Книгата е построена на динамичен монтаж, впечатляващи визуални решения, свързване на минало и настояще в един свят на безогледна политическа инвазия (фашизмът, а паралелно с него и тоталитарното в един сгрешен социализъм), брутална идеология, мачкаща човешкото същество и докарваща го до прага на животинското. Усет към детайлизиране - така е и в стиховете на Атанасов.
Детайлът е опредметяване на света около нас, но в поезията той вече е метафорична съставка: „Ето я зимата. Плъхове шарят под полите й нощем… /Цвърчат от страх по таваните. Изяждат мислите в главите ни, влизат през гърлото… /После червата ни мъкнат…”
Прозаично, нали, но уплътняващо поетичното изявление, поетичното, което винаги е потопено в интимитет. Поезията при Атанасов не е подвластна на експеримента, както е модно днес в постмодерния естетически свят (да бяга от естествения ред на нещата и да се строят „измислени пейзажи”). Така е и при белетристиката му - мемоарност, особен „поток на действието”, без всякакво украшателство и изкуственост, без акцентуване върху мъдрословието, характерно за поетичното му творчество. Безхитростни откровения, обогатявани от детайлите, за които става дума: „Това е гробището на предметите… /Запалени дюшеци, разпорени възглавници, /колички окуцели… /огледала ръждиви… /Димът мирише на картон и кости…” По-реално и по-разтърсващо не може да се каже - критически реализъм, ужасен световъртеж, в който е залюлян поетът, невярващ, че нещо може да въздейства на обзелата ни патологичност. Виждаме го как крачи в тунела на помрачената душевност, обхванат от внезапните преходи на една мислена представа към друга. Зад него се разпилява хармоничната целесъобразност, съчетана от образи и звуци.
За какво говоря - за поетичното в неговата проза или за прозаичното в поезията му? И едното, и другото съдържат в себе си автобиографичност - една от стихосбирките му (доколкото си спомням) носи заглавие „Семето на градинаря”, заглавие (вече трансформирано) и в белетристичната му книга „Хамовото семе”, а с това е предал на епистолярната си визия библейска дълбочина.
Близките планове се трупат пластично един над друг, натежават, сриват се, за да се открои разголената човешка същност, която съзнава, че е един микросвят със свое начало и край (обратно на божествените постулати и религиозната екзалтация). Поетът знае какво търси в своята проза и как да го изрази. Това са наистина разказани преживени истории от устата на близки хора: баща, майка, синове. Разкази от разни гледни точки, както е различна душевността на отделните герои, въпреки еднаквата кръв, която пулсира в жилите им. Колко сме различни, Господи. И как времето се опитва да ни унифицира.
Автобиографичното личи и от разказа на един от семейните герои, който е увлечен от интуитивните закони на епистолярността - записва случващото се, следи просветванията в паметта си, проверява споменното чрез допълващите се разкази на своите близки. Повествованието на Атанасов е модерно сюжетиране, характерно за „потокът на съзнанието”. Забележете: авторът е изхвърлил напълно пряката реч, диалогизирането с неговата неавтентичност и антидокументалност. И това е новото в структурата на романа. Третира се темата за различните светове, в които живеят родители и деца, светове, които на много места се преплитат и обогатяват нюансировката в житейската картина. Разгръщането на действието е тъй автентично, че въздействието е напълно целенасочено и зряло - прехвърлянето на един и същи разказ в друга обстановка (но различно оцветен), от един герой на друг, което напомня за похватите при филмовите сценарии със специфичната им внезапност, уталожване и затихване. Това е особена творческа гъвкавост, която въвежда към основния въпрос за отношението между форма и съдържание. Спойката между едното и другото е уловима, осъзната като търсене и личи в съставките на творбата - изпъква динамичността, а не статичността на битието. Избягната всякаква поучителност и даскалска дидактика - просто животът е такъв, какъвто си го направим - не времето с неговата сложност влияе върху нас, а самите ние, с човешката си обърканост, му влияем и го строим тъй, както ни е угодно. Градинарството, скитничеството на българското семейство, е ефектна емблематична история на душевността и характерологията на редица поколения. Романът „Хамовото семе” не е никаква документална история на българското градинарство, а отрязък от него - различните късове винаги се нареждат и пренареждат, за да съставят действителния пъзел на една форма за оцеляване. История на едно семейство, поколение, род, чийто живот въздейства и като характерно обобщение на психиката на една нация.

***

Поетичното въздействие по-осезателно се чувства при белетризирането на Иван Енчев. Той редува творбите си ту в поетичен, ту в прозаичен аспект, което подсказва, че едновременно придърпва връвчиците на двете жанрови камбани и изпълва творческия си храм с хармонична емоционалност. Както в прозата си е тънък наблюдател (от погледа му не убягват и най-дребните неща), така е и в поезията му, където властва виталитетът и червената нишка във всяко стихотворение води до приповдигнат успешен край (хепи енд). Сам той казва: „Аз не редя хербарий, а градя хармония”, акцент, че миналото не го привлича, че е загърбил споменното, тъй като през него вилнее бъдещето. Жизненост на всяка цена. Метафоричността не му е чужда, но не я търси нарочно - тя може да избухне спонтанно /„Там хвърля някой шепата врабчета и вятърът ги вдига вихром на ветрило.” И се потапяш в светлина, в извисяване, което вече е философия на виталитета. Казвам „философия” в смисъл разбиране на жизненото одухотворяване. Целият му роман „Труден сезон” (както и другите му белетристични книги) е изграден на основата, че от каквато и да е трудност изход винаги се намира. Енчев влага и в поезията си кредото, характерно за прозата му. Основният му персонаж декларира (Гегов): „Душата човешка съзрява като пещерна перла: извайва се от милиони капки живот, които бият все в една песъчинка щстие”. Или: „Живей себе си, пък ако ще да умираш всяка вечер и да възкръсваш всяка сутрин.” (Кръстинов). И двата афоризма подчертават успешното завършване на „битката живот”, което можем да отнесем и към поезията и прозата на Павлина Павлова. И при нея, и при Енчев, фразата е точна, неподдаваща се на семантически съмнения.
Тревожността при поетесата избива в неистова борба за преодоляването й, а при Енчев обратно - жизнеността, оптимистичното е опазвано от гибелните пипала на тревогата, на страха. Тези преливания, характерни за метареализма (психично преливане) можем да открием и при тримата, привлекли вниманието ми. Тревожността - една от основните съставки на психичния живот на човека - е ефективна алармена система на всеки (в това число и литературен) организъм. Така е в „Хамово семе” на Атанасов, в „Не чукай по капака на ковчега” на Павлова, и в „Труден сезон” (най-вече в „Кървав пелин”) на Енчев.
Разказването на този, завоювал свое място в нашата писателска гилдия автор, напомня сценарий, изтъкан от театрална красота, чар и не лоша игра на героите, които ту навлизат в драстичния свят на съвременността, ту се отдалечават към ретропреживяното с привкус на отчуждаване от масовката. Към това ни повеждат и интригуващите заглавия на отделните есеистични части: „Сюита „Годишни времена” от Вивалди”, „Музика от „Трубадур” на Верди” или „Из „Крадливата сврака” на Росини”. Разгръщаш страниците на книгата както поставени на пюпитър нотни листове и попадаш от един опус на друг, които те въвеждат в особен, по-изтънчен психологически свят. За многоизмерността на художественото внушение особено допринася музикалния строеж на повествованието. Като лайтмотив постоянно се повтарят важни ключови изрази, които са особен вид пренасяния към предлагания текст, свързани са с динамиката на сюжетирането на всеки следващ словооткъс, което създава впечатление за сложна хармония и словесен контрапукт. Така, музикално озвучен и стегнат в рамките на това специфично композиционно обкръжение, всеки отделен мотив въздейства с неочаквана интонация, но и в неподозирано съчетание с останалите мотиви. Цялостта на повествованието добива нова трактовка, непознат подход при изграждането на романа. Авторовите герои се запомнят с естественото си (на места с духовна извисеност) присъствие - автентичен дилог, спокоен, изчистен от излишна артистична украшателност. Личи житейски опит и тънка наблюдателност върху човешката активност - душевност, изпълнена с поетичност в преживяванията, поетичност, нехарактерна в днешната сурова и вулгаризирана действителност. Фабулирането виси сред паяжина от късащи се конци, разкъсвани от уловеното пърхащо насекомо, наречено „хомо”, „насекомо”, пътуващо към трагичния си край. И при Енчев съществува плътска похот, примесена с раздиращи чувства, похот, която на места се размирисва и напомня за тленното, което често търси спасение в затвореността, бягството в самотата, в лиричността, довявана като опреснителен въздух в омарата на човешките сблъсъци. Словоредът е овладян - не съществува спъване, защото стилът е равен, уверен, обигран до завършеност. И долавяш привкуса на интелектуализъм. Увличащ психологизъм при изграждането на героите. Разказът увлича, въпреки че сюжетите са хиляди пъти поднасяни и познати от живота. Прави ни съпричастни особената структура на повествованието - микс от поетичност, музикалност и натурална всекидневност. И този трудно поддаващ се на някои пишещи евфемизъм, който прикрива разголването и мирисът на похотта (стр. 24, 25 и др.). Не се впускам да разнищвам постъпките на отделните герои - това е работа на анализаторите - преразказвачи, от каквито бъка днешната ни критика. Интересува ме авторският маниер на творчество и търсенето на по-непознато изграждане, което отличава творбата от обикновеността на масовото разказвачество.
Като заключение ще кажа, че предпочитам поет да навлезе в прозата, за да бъдат обогатени език и образност.
========================
Метареализъм (гр. meta - през, след, зад, после и лат. realis - веществен, действителе)/. Използваните по-горе неологизми (гр. neos - нов, logos - дума) не съществуват в речниците - те са игра на въображението към понятието метареализъм.