Димитър Пантелеев

ПРОЛЕТ

Среднощ отново слезе зимата
и ме засипа с тежък сняг
и във съня ми спомни пак
едно благословено име.

И чух, че някой вън се скита,
открехна пътната врата,
а рано-рано сутринта
запяха весело стрехите.

Разтворих своя сляп прозорец
да влезе пролетния ден
и заговориха със мен
от радост сините простори.

А лекокрилите врабчета,
които в тоя студ свиреп
живееха под мойта стреха,
ядеха моя черен хлеб,

изпяха в голата дъбрава
един тържествен чист псалом
за дългоденствие и здраве
на моя пуст, самотен дом.

СЪБОТА ВЕЧЕР

                 В памет на Пенчо Георгиев, Порфирий Велков
                 и Асен Разцветников

С вой и сняг се спуска съботната вечер,
през стъклата влажни зимата ни кима.
Пак съм тук, където в дим и шумни речи
някога седяхме често четирима.

Масата бе малка, чашите ни - пълни,
неприветна, бедна - ниската ни стреха,
но в гръдта ни буйна огньове гореха
и над нас трещяха буреносни мълнии.

Ний не пожелахме да живеем тихо,
дните си да минем в сън, честит и весел.
Затова един ден есенния вихър
като сухи листи гневно ни понесе.

В сън дълбок вий спите, мои скъпи братя.
Северната зима с леден рог ви свири -
тя не може вече с преспи сняг и вятър
лесно да засипе земните ви дири.

Вие бяхте смъртни, вас сега ви няма,
в тлен и прах лежите в гробовете тесни,
но край мен минават, светят в дим и пламък
вашите картини, образи и песни.

В съботната вечер с вой и смях далечен
зимата празнува своя първи празник.
Тук със вас седяхме, ала тая вечер
масата е пуста, чашите ви - празни.

РЕКА СРЕБЪРНА

От онзи ли снежен връх извираш,
от онези ли каменни грамади?
Над тебе ветрове неспирно свирят
и дъжд, и сняг, и облаци падат,
а ти течеш бистра, бърза и лека
в тая старопланинска пустиня,
както си текла при прачовека
преди двеста хиляди години.

Като скършен бор, убит от умора,
на твоя зелен бряг съм застанал,
жаден със тебе да поговоря,
да те докосна със двете си длани
и заслушан в твоя весел шепот,
ослепен от твоята прозрачност,
да изтръгна от себе си всичко мрачно
и да усетя вечния ти трепет,

гласът на твоя сребърен ромон,
на твоята простота и младост
и на оная чудна детска радост,
която загубих в града огромен.
Чуваш ли как някой се обажда,
как ме обвинява в идиличност?
За тая моя ненаситна жажда,
Сребърна, аз отговарям лично.