Илияна Делева

„Книга за Иван Динков” - на пръв поглед  скромно  заглавие. Но съдържанието, изведено на корицата: Монография; Литературна анкета; Записки по памет - говори за обемен литературоведски труд.

Отварям  предисловието от  Никола Радев. Първите две изречения „Тази книга няма нужда от предисловие. Тя трябва да се прочете.” ме замислят. Може би трябва  да кажа: Тази книга няма нужда от представяне. Тя трябва да се прочете.  И този текст ще загуби смисъла си. Но за да я поискате ще продължа.

Никола Иванов е един от интересните съвременни литературни критици. Иван Динков е любимият му поет. На изучаването на творчеството му е посветил повече от тридесет години. Монографията за Иван Динков е подготвена за печат още през 1985 година. Но не я печатат. Защо?  1985 е година, в която нито тоталитаризмът беше толкова силен, нито цензурата толкова непоклатима.  Заради  издателско невежество или поради творчески страх? Защо още Иван Динков не се изучава в училище и дори и в някои университети? Тези въпроси ще търсят не  точно литературни отговори. А аз ще разказвам за книгата.

 Монографията е в три части:  Поезията; „Почит към литературата” и  Прозата на Иван Динков.

Тя трябва да се чете с предварителната нагласа да се подчертаят мислено  важни думи и моменти.  Защото има приносни и афористични изречения, които някога ще се цитират.

Критиката трябвало да е безпристрастна. Но е невъзможно. Монографията на Никола Иванов за Иван Динков е изпълнена с толкова страст, че я приближава до функциите на художествената литература. Увличащо е да я четеш. Но не бяга от ролята си на критика.  В първата си част - Поезия тя превежда за читателя доста сложния в простотата си поет. Разкрива житейските предпоставки за изграждането на такъв лирически Аз.

„Почит към литературата” е студия за едноименната книга -сама по себе си интересен литературен факт. Формата на тази книга  и съдържанието й са в синхрон. В нея съвсем лаконично Иван Динков споделя свои мисли за литературата, за смисъла й, за функционалността й,  при това  в композиция, която позволява допълване и разширяване. Един пример: „В изкуството  да и  не се изричат едновременно”. Н. Иванов  ни я представя много задълбочено и едновременно с това разбираемо. Той успява да преведе читателя си през стиховете, мислите и белетристиката на този сложен и многопластов в монолитността си творец.

Критикът с  умение анализира особената  проза на Иван Динков. „Докосвания до България” е определено като своеобразно продължение на „Епопея на незабравимите”. Романът „Моминството на войниците” е  и в нетрадиционен стил, и роман написан от поет, и не му липсва романово време, и руши границите на жанровете, изключителна роля има диалогът.  В него  има известна автобиографичност, но недекларирана, а усетена  от познавача. Следващите книги в проза: „Навътре в камъка” и „Цветя за махалата” Н. Иванов определя като автобиографично-полибиографични по съдържание и есеистични по форма романи. И в тях той навлиза дълбоко и точно. С един висококултурен и същевременно прост език превежда и разгръща пластовете на тази нетрадиционна проза.  Споменава и последните му белетристични книги като отделя най-голямо внимание на  „Време под  линия” , която е едновременно спомен и дневник на поет. В заключението на монографията за приносната роля на Иван Динков пише: “Той бе поет и творец  достоен за Нобеловата литературна награда. Иван Динков бе едно от белязаните от Бог чеда на България и на света.”

„Литературна анкета” с  Иван Динков е едно безкрайно интервю, правено  между 1982 и 1985 година с идеята да бъде отпечатана. Поради отказа на издателствата след време се появява продължението ? от 1999 г.

В първата й част  Никола Иванов разпитва с изследователска страст за детството, за корените, за устоите, изграждали през времето поета Иван Динков. Кара го да разкаже за родителите си, за учителите си, за поетите - родни и чужди, предишните  големи и съвременниците му от априлското поколение. Пита го и за някои от събитията в живота му, за ситуациите и нещата , които са го правели да израсте. Засяга темата за другите изкуства - музиката, театъра и киното, изобразителните изкуства. Завърта разговора към интереса към литературно творчество и към професионализирането  му. Разговарят за това как се раждат стиховете; за потребността да ги покажеш и за публикуването. Завърта се към отношението към големите предшественици -  Ботев и Яворов. Връща се към първите публикации. Върти през личността на Пеньо Пенев и пак към влиянията и отношенията. Пак ни среща с майката и бащата на поета, но вече обвързано с писането му. Някак неусетно го връща към детството, към срещите с Елин Пелин и Ангел Каралийчев, за рецитирането. Неизбежно е да го запита за някои знакови стихотворения. „На мама” е едно от тях.  Единствената му „Поема” и дълбоката драма на създаването й. За влиянията се връща на няколко пъти - така между другото. За отношението традиция - модерност и литература - живот… Но не, няма да разказвам всичко. И категорично няма да разкрия и частица от отговорите. Те трябва да се прочетат. Те са сами по себе си бисери от слово и не могат да бъдат предадени. Още мъничко само: съвременната литература - недостатъци, принос, сив поток; съвременници, литературна теория и критика; преводи и самооценки…

Втората част е правена 18 години и условно казано - епоха по-късно. Въпросите започват с промените в личен и обществен аспект, с отношението и познаването на литературата на съседните народи. И продължават с последните книги на Иван Динков. „Цветя за махалата”, за водещата там тема - страха от махалата и преодоляването му, за Ботев и (не)разбирането на посланията му, за това доколко книгата е личната му литературна антология. Стихосбирките „Признания пред Белла Цонева” и „Поетични самоубийства” разкриват и избора на заглавие, и поетическото майсторство като такова и отново чувството към стиха като част от живота. „Проверка на каруците” и „Покрай кадифето” като продължение на  „Моминството на войниците” и израстването им в трилогия - романи за което е било. И във връзка с този въпрос някак естествено следва  „Дневник” -  последната към  оня момент  стихосбирка  е  ли продължение, пък и другите на първата - на истински първата „Антикварни  стихотворения”.  Оттам интервюто минава през наградите и през отношението на твореца и човека към тях. Защо „Спазми от отечеството”?  - този въпрос е почти политически и малко нещо риторичен. Но го води към проблеми като „творец и власт”, „смяна на ценностите”, „края на идеологиите”; популярността, компромисите.

Тук е включено и последното интервю с Иван Динков, взето от Хари Хараламбиев през  август 2004 г.

Следва  един интересен по форма  текст:  „Записки по памет” - фрагменти спомени от срещи с поета и разговори с него и за него. Тук Никола Иванов е и критик, но и белетрист. Езикът му е сочен и образен, но нито за миг не спира да разкрива своето знание за  Иван Динков. Той е и  учител, който показва, и  литературовед, който разкрива пластовете на творчеството му и приятел, който разбира и обича човека. Текст, който просто трябва да се прочете.

Послеслов и биографични бележки.

Изненадата е, че с това Книгата не свършва. Продължава с траурното слово на Никола Радев; с думи за поета от различни хора и издания; със снимки и библиография. 

 „Книга за Иван Динков” е един истински научен труд , издържан в най-добрите традиции на литературознанието, приносен по своята същност  и заедно с това написан с много творческа страст. Прочетете я!

Никола Иванов. Книга за Иван Динков, Изд. Барич и СИЕ. 2009 г.