Борислав Гърдев

90 години от смъртта на Иван Вазов

1.Не крия, че изпитвам възторг и преклонение пред творческото дело на Иван Вазов.

В моето съзнание той заема особено, запазено, незаменимо място.Мястото на изцяло реализирал се професионалн писател, на класик със завидна биография, осъществил основните начала в новата българска литература, развил цялостната й жанрова структура, създал първите значими образци не само в лириката, драмата и публицистиката, но и в прозата и в частност в най - трудния й и обемен жанр - романът.

Знам, че за съдаването му е необходим опит, традиция, достижения, драматични исторически протуберанси.

Това, което е осъществено преди него е със скромна стойност - трилогията на Любен Каравелов - „Отмъщение”, После отмъщението” и „Тука му е краят” (1874), „Борба за самостоятелност” (1888) на Добри Ганчев и „Христо Ботйов” (1888) на Захарий Стоянов, при условие, че го приемем за първия ни стойностен биографичен роман.

Вазов се насочва към голямата си сага „Под игото” (1889)  в Одеса.

Тя се оказва не само шедьовър, но  е и неговата най - популярна творба, първият ни истински бестселър, утвърдил го сред най - ярките и талантливи имена в българската литература.

В повестта той вече е постигнал категоричен успех с „Неотдавна” (1881), „Митрофан и Дормидолски” (1882), „Немили недраги” (1883), „Хаджи Ахил” (1883) и „Чичовци” (1884).

Ориентирал се е към близкото минало, към лично преживяното и чутото, към юношеските си спомени и сопотския си микрокосмос.

Без никакъв опит посяга към прозата и само за четири години е вече сред първомайсторите й.

Така без осъзнаване на трудностите при създаването на роман, в Одеса между февруари 1887 и февруари 1889 г., като емигрант - русофил, преживял интимна драма с  Вера Тихомирова, далеч от любимата България, пише в транс националната епопея „Под игото”, довършена у нас и доиздиктувана на брат му Борис поради болка в окото между април и август 1889 г.

Подтикът е не само сантиментален, но и твореческо - егоцентричен - необходим е отпор и отговор на изключително популярните документални хроники на политическия му противник Захарий Стоянов и в частност на „Христо Ботйов” (1888) и „Записки по българските въстания” (1884 - 1892).

В последната година на своя живот Захарий Стоянов описва с елегичен тон в третия том на „Записките” перипетиите си по турските зандани в борба за оцеляване, докато в черноморската столица на Руската империя съперникът му с рядко вдъхновение и екстаз пресъздава „пиянството на един народ”.

Вазов доказва, че е по-добър като творец - белетрист, че умее да надскочи рамките на мемоарно - биографичното мислене, че му се отдава със средствата на художествената експресия и внушение да пресътвори прекрасни природни картини, да експонира вдъхновението при порива на цял народ за свобода и независимост, да извае правдиви, пълнокръвни и въздействени образи, станали нарицателни за поколения българи (Бойчо Огнянов, Рада, Стефчов,чорбаджи Марко), да поддържа интереса на публиката с напрегнат авантюрен сюжет и да влезе в скрита полемика относно ролята и мястото в историята ни на всесилния управник Стефан Стамболов.

С „Под игото” е станало чудото - Вазов е получил вдъхновение свише и с рядък интуитивен плам е обезсмъртил подвига на племето ни към Голготата на свободата, претворявайки го в романтично извисен сказово - легендарен план - такъв, какъвто е искал да бъде, а не какъвто е бил в действителност.

Затова и романът е силен със своята фикционалност (за разлика от „Записките”), с  динамичната си  интрига, с патетиката при подготовката на бунта, а не с критичното  осмисляне на последиците му за нацията или с прочувственото разкриване на неговото поражение, където личните възприятия липсват, тъй като за разлика от апостола Захарий Стоянов Вазов просто бяга от родния си Сопот на 23 април 1876 г., приютявайки се първо в Цариград, а след това в Галац и Букурещ…

Заради това помним майсторенето на черешовото топче, тлъката в Алтъново, представянето на „Многострадална Геновева”, Радините вълнения и по-слабо историята на един невъстанал град.

Не бива да се забравя още нещо - романът пристига у нас с руската дипломатическа поща през Цариград, но той става публично достояние след като през октомври 1889 г. първата му част е публикувана в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, основан от просветния министър Георги Живков, с хонорар 200 сребърни лева на кола, след настойчивите увещания на висшия чиновник в просветното ведомство, редактор на сборника и по-късно голям негов приятел и почитател Иван Д.Шишманов, комуто дължим една от най-ценните книги за класика ни  - „Иван Вазов.Спомени и документи” (1930).

А за безпроблемното издаване на романа помага и Стефан Стамболов, много добре познаващ не само твореца, но и общественика Вазов от съвместното им участие в БЦБО през 1876 - 77 г. и след  разрешението му творецът да се върне в България на 9 март 1889 г.

Явно българските държавници са имали нужда от подобни алтруистични жестове, за да бъдат запомнени.

В по-ново време ще се коментират дружеските отношения на цар Борис III с Елин Пелин, спасяването на романа „Тютюн” от Вълко Червенков, защитата на „Иван Кондарев” чрез „пагона” на Тодор Живков и фаворизирането на Николай Генчев от д-р Желю Желев…

Абстрахирайки се от тези извънестетически и конюнктурни фактори е резонно да посочим, че благодарение най-вече на „Под игото” Вазов достойно защитава реномето на българския роман не само в страната, но и в чужбина, където той си остава и до днес най-превежданата и популярна родна литературна творба, чрез която определя възловото си място на класик на изящната ни словесност.

Седем години по-късно той ще се опита да повтори успеха си , но с „Нова земя”, завършен на 15 април 1896 г. магията не се получава.

Нещо повече - ставаме свидетели на един от най- драстичните примери на разминаване между автор, публика и литературна критика.

В случая с пълна сила звучи мъдрото прозрение на Тончо Жечев, че „когато загуби мащаба, духа на голямата народна преживелица, нашият роман става някак безсъдържателен, преднамерено психологичен, неоригинален като мисъл и художествена композиция за дадено време, поколение, съсловие,общество”.

Ценителите на творчеството му смятат „Нова земя” за провал, а Вазов години наред твърди, че това е най-добрата му прозаична рожба, която в редица отношения стои или би трябвало да стои над „Под игото”!

Писателят определя романа си като „една верига от спомени и лични преживявания”, представляващ „перипетиите на революцията (тоест Съединението - б.м.) с най-голяма обективност и историческа точност”, но като изключим приятелите му около „Българска сбирка” и „Мир”, твърдящи, че класикът е създал поредното си „капитално произведение”, останалият  печат възприема романа критично, като най-често отзивите са негативни и отрицателни.

Проф. Беньо Цонев е прав като твърди, че „Нова земя” не е роман в истинския смисъл на думата, а само сбор от епизоди, за които липсва творческа сила да ги сплоти и свърже в едно цяло”, че в него „няма главен герой”.

Десет години след излизането на „Нова земя” в известното си интервю „Из интимния живот на нашите знаменитости” Вазов с олимпийско спокойствие ще се съгласи, че „романът страда от отсъствието на единство, от разпаленост” и ще приеме, че той е „повече картина на живота, отколкото роман в прост смисъл на думата.”

Всеки пишещ за „Нова земя” приема, че това е продължение на „Под игото”, цитирайки автора, че „сегашната история в много точки изглежда като продължение, не толкова в конкретно - сюжетен, колкото в общ идейно - тематичен смисъл”, но в действителност това е втората част на литературен шедьовър, която е с по-ниско качество от своя предшественик.

Найден Стремски - алтер егото на Вазов е бледо копие на Иван Краличът, критиката на зараждащия се социализъм в лицето на Борис Шамуров е навременна и далновидна, но поднесена в консервативно-морализаторски дух, а Съединението е разкрито ускорено - анекдотично.

Неизвестно защо Вазов не съумява да обедини и хармонизира  епичния континуум от сопотския си цикъл в една хомогенна цялост, оставя я в първично - архаично състояние, парирайки по такъв начин както умозрителните постановки за края на възрожденската ни литература (за такъв аз приемам именно „Нова земя”, а не „Под игото”, тъй като тогава успоредно с него възниква новият господстващ метод в българската литература - на критическия реализъм), така и съпоставки и сравнения от всякакъв вид с такива важни и различни като стил и ниво творби като „Чардафон велики” (1887) на Захарий Стоянов или „Строителите на съвременна България” (1911) на Симеон Радев.

С разработената проблематика Вазовият роман е не само сред първите книги, отразили Съединението (независимо от обвиненията, че си „служи с мълвите” и се чуди как да защити банкрутиралата политика на своята Народна партия, срещу чиято стратегия на изчакване всъщност се извършва революцията от народните либерали, начело със Захарий Стоянов), но и първият по-цялостен и амбициозен опит да обхват и осмисляне на седемгодишен  период, заключен между Освобождението и Съединението.

Чрез средствата на художествено - документалния наратив Вазов търси всеобхватността на панорамата, но я постига само в ширина, а не и в дълбочина.

Той се придържа към изпитания си метод на „видяно и чуто” чрез хватките на авантюрно - романтичното четиво, но се оказва, че стремежът му за епичен развой на събитията се абсорбира от един саморегулиращ се сюжет, в който има място за Стремски, Борис и Невяна Шамурови, за Иван Боримечката, хаджи Смион, хаджи Евтим, доктор Догански, а и за Захарий Стоянов, но липсва плътност и органична цялост.

Продължението на „Под игото” като архитектоника и поетика напомня по-скоро романова драматизация в седем големи епизода, което го прави силно атрактивен, пластичен и с кинематографичен ритъм, та затова „Нова земя” може да търпи всякакви забележки, без една - че не е увлекателно повествование, което обаче се оказва недостатъчно, за да стане литературно явление.

При внимателно проследяване на проблематиката, образната система и внушенията, остава впечатлението, че Вазов съзнателно пласира отворен финал, изпращайки най-доброто проявление на българския интелигент Найден Стремски на фронта на Сръбско - българската война.

Самият писател издава сборник с разкази за нея „Подпоручик Вълко” (1886), към нея се връща и в мемоарния си фрагмент „София - Пирот” (1893), но явно съкрушителните критики спират желанието за нов том от сагата му за живота на българите след Освобождението.

Благодатни теми е имало достатъчно - Сръбско - българската война, управлението на Стамболов и Стоилов, обявяването на независимостта, Балканската и Първата световна война, но за тях той отреагирва с лирата и мемоара (от типа на „Когато Одрин беше наш”, 1914), епичното продължение така и не се появява.

Вместо това предприема екскурзия в Средновековието ни и критично осмисляне на неговата съвременност.

2. В началото на XX век след продължителни проучвания и вживявания в един отминал свят Вазов създава творби с исторически сюжет, защитна реакция на заобикалящата го отчайваща обществено - литературна действителност.

Погледът му е обърнат към средновековно Търново, към кризисните катаклизми от битието на Втората българска държава.

През 1907 г. едновремнно излизат „Светослав Тертер” и „Иван Александър”, като още Георги Цанев определя втората творба не като повест, а като роман, тъй като притежава романова структура.

Иван Вазов се вълнува от причините за упадъка на Второто българско царство, след управлението на успешния владетел Светослав Тертер.

Показателен е критичният му патос в „Иван Александър”.

Липсата на обществено единство, откъсването на управляващата върхушка от народните маси, чуждото византийско влияние, скандализирането на нравите с брака на владетеля с еврейката Сара, са освновните причини за залеза на някогашната могъща България.

И тъй като царят е възлова фигура в държавното управление, неговата безотговорност и арогантност изигрват възлова роля за последвалото османско робство.

Личността на „христолюбивия меценат” Иван Александър е изобличена  и уязвена с чисто утилитарна цел - да се предпази княз Фердинанд от аналогични грешки, които въпреки това се проявяват само след шест години и довеждат до национална катастрофа.

Вазов има заслуга за възкресяване ролята и значението на незаслужено подценявания от историците цар Светослав Тертер.

„Човекът на бъдещето” според писателя е  умишлено идеализиран герой - мечта.

Той е силен и талантлив управник и пример за подражание най - вече защото неговите лични стремежи и усилия са в унисон с народните.

Светослав постига целта си - премахва татарската хегемония и отстранява от престола Чоки.

На негова страна са народните маси, Пантелеймон с огромното му богатство, любимата Ефросина, Радоил с дружината си, бан Балдю.

Цялата тази разнолика сила е обединена около претендента за трона в името на една патриотична и общозначима цел като в случая времето и обстоятелствата подпомагат успешния ход на антитатарската съпротива.

Щурмът на царския дворец напомня ентусиазма при подготовката на въстанието в „Под игото”, а за успешния изход на борбата Вазов недвусмислено посочва  и формулата на победата - единство и целустременост в името на Отечеството.

И в средновековните си исторически романи белетристът остава в руслото на сензационно - приключенското повествование, без да пренебрегва разкриването - конкретно и зримо - на тогавашния живот в неговото многообразие и колорит.

По този начин той сътворява пълноценна историческа проза, създавайки основата, към която ще се придържат и доразвиват постигнатото автори като Стоян Загорчинов, Антон Дончев, Димитър Мантов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Цончо Родев…

Вероятно Вазовото пътуване в историята е щяло да даде и по-богати плодове (интересът му към Ивайло остава до самия край на неговия живот, а съдбата на селския вожд и цар е изисквал настоятелно романово  усилие), но сътресенията от националните трагедии от 1913 - 1918 г. осуетяват създаването на нови, ярки и значими исторически творби.

3. Обръщайки се към историята, Вазов съвсем не игнорира съвременните проблеми.

Напротив - той търси лек за тях с романа си „Казаларската царица” (1903) , сполучливо определен от Светлозар Игов като моралистична утопия.

Иван Вазов полага усилия да надмогне обвиненията в патриархално - консервативно и „опълченско” мислене, чуждо на актуалната действителност, както и да се намеси в дебата за границите и цената на женската еманципация. За него тя е основен, значим и универсален проблем, нуждаещ се най-вече от обществено съгласие.

По своя инициатива той се включва в полемиката именно с „Казаларската царица”.

Романът не избягва негативните оценки, затова, че „действителността е описана чрез старческо - сантименталното настроение на един мъдър резоньор - наставник” (Стефан Минчев), тъй като за Вазов „ е недостатъчен реалният психологически живот, действителните чувства и идеи, пораждащи се сред глухата обществено - политическа борба на различните социални категории.”( К - в).

Отрицателните реакции маркират най-вече образите на двете сестри Хрусанови и в частност на еманципантката Милка Хрусанова, новата извисена и свободна жена, както и на народния учител Чакалов, родом от Търновско, който с активна съзидателна просветно - практическа дейност, на принципа на личната заинтересованост , превръща измисленото дрипаво шуменско село Казалар в малко Елдорадо.

И ако за учителя нещата са ясни - това е резонно отреагирване на закъснелите   толстоистки Вазови усилия да се противопостави на ширещата се социалистическа пропагандна инвазия, то за драматичната орис на Милка и Цонка Хрусанови намерили все пак своето щастие след серия от сериозни изпитания, съм на мнение, че отхвърлянето им като художествена интерпретация се дължи най - вече на Вазовото усилие да избегне на всяка цена трагичната развръзка, за да постигне желания хепи енд.

Писателят не  задълбава в интимно - сексуалните  и психологически екскурси, където очвидно не е толкова силен, но със съзнанието на неофит напипва казуси, които ще  останат  актуални и до днес - за модела на семейната хармония и щастие,  кога един човек е удовлетворен в обкръжението на своята любима или любим, как възвишените предбрачни надежди се съхраняват в семейния живот, кое му придава устойчивост и какво го разрушава безвъзвратно.

За писателя е важна равнпоставенстта на двата пола, уважението и доверието между партньорите, взаимните компромиси и отстъпки - по примера на Денков, който прибира бременната от демоничния Пенчо Трайчев и неуспешно простреляла се Цонка Хрусанова.

Не случайно Вазов държи на консенсуса в междуличностните отношения, за него те са изключително важни, основните средства, с които може да се направлява, реформира и тласка напред социалното развитие.

4. Търсенията в „Нова земя” се предхождат от още един отворен репортажно - очерков роман, чиято композиционна фрагментарност го сближава жанрово с „Бай Ганьо” - „Кардашев на лов” (1895).

Наистина това е ново епическо единство, софийски кондензиран „роман без роман”, един дезинтегриран епос, в който „търсенето на героя”( Милена Цанева) на новото време от биографичния двойник на автора Кардашев, завършва с впечатляващото прозрение - „Нека бъде сатирата!”

„Кардашев на лов” е полусполучлив опит за панорама и критично представяне на стиловата епоха.

Не само „дезинтегрираното време фрагментаризира епическата структура” (Светлозар Игов), но и самият Вазов като пристрастен партизанин на управлението не може да достигне по - далеч от благодушната глума и незлобливия смях спрямо недъзите от безметежното начало на народняшкото управление.

Перифразирайки един  дълго управлявал наш вожд, той се задоволява с очертаване границите на „голямата правда” в обществото, смятайки „малката”( грешките  на управляващите, които за него са „цветът на страната, добрите сили и добрите репутации на България”) за несъществена и поправима…

5. Изследователят на Вазовото прозаично творчество ще остане изненадан от факта, че  той не е оставил публикуван цялостен мемоарен труд.

Изпод перото му излизат две къси автобиографии, писани по повод (от 10 септември 1895 г. и от 3 ноември 1920 г.), както и малката му, но много любопитна и интересна книжка, изпълнена с меморани откъслеци „Из бележника на поета” (1920).

Знае се, че през целия си живот писателят пише голямата книга за България, въз основа най  - вече на личните си преживявания и премеждия, но само благодарение прецизността, сериознстта и целеустремеността на неговия анкетьор и биограф Иван Д. Шишманов, финалът на творческия му път се маркира от впечатляващата по своята пълнота проникновена  изповед, добросъвестно записана и включена под наслов „Животът на поета, както ми го разказа той сам” (1916) в неговата дълго подготвяна, но излязла посмъртно книга „Иван Вазов.Спомени и документи” (1930), видяла бял свят благодарение усилията на ученика му Михаил Арнаудов.

Това е липсващият мемоарен роман на Вазов (все пак продиктуван от него много преди нашествието на модните „касетофонни” биографии), цялостната му автобиография, включена основателно от Иван Тодоров  като приложение към том 10 на Събраните му съчинения от 1977 г., която обхваща най-важните събития от живота и творческите му усилия, които той предпочита да разкаже и осмисли пред най-доверения си приятел, вместо сам да я напише и обработи.

В случая Вазов задоволява научните потребности на професора, като е сметнал основателно, че битието му е достатъчно добре  документирано и известно.

А може би се е надявал, че именно с помощта на проф. Иван Шишманов ще придобие завършен вид биографичния роман на неговия жизнен и творчески път, заключен в рамките между 1850 и 1915 г. - при това в своята цялост, обективност, достоверност и художествен блясък.

6. Съдбата не винаги е благосклонна и към най-успешно реализиралите се писатели.

Това важи в пълна сила за България и за самия Вазов.

Той е имал потенциал да напише и други силни, значими и увлекателни романи.

Двадесетте години на миналия век са период на подем за българския роман и мнозина са очаквали от „патриарха” да каже последната си дума.

Ненавременната му смърт осуетява тези надежди, а за нас остава утехата, че и с тези си творби, които е създал, той запазва първостепенното си място в нашата литература, в която с непомръкващ диаментен блясък продължава да свети неговият безсмъртен шедьовър - „Под игото” - книгата на българския народ!