Здравко Кисьов

СПЕЦИАЛЕН ПРАТЕНИК

Дойдох, а не зная
за какъв срок съм изпратен
на белия свят.
Живея търпеливо и трудно
съдбата на специалния пратеник
от средствата за масова информация.
Задължен като него
добросъвестно да изпращам
­ макар до поискване ­
своите стихотворни послания
от мястото на събитието:
тази земя,
този живот.

КАНОН

Един бял лист -
като бяло сияние
върху масата в здрача.
Не се докосвай до него,
не го запълвай със думи,
ако не можеш да вложиш във тях
малко повече светлина,
отколкото е светлината
на празния лист!

СВЕТЛОПИС

Ще се опитам да мина
още веднъж
през отворите на буквите,
като през тунели ­
към светлината.
Още веднъж
и още веднъж,
и още веднъж…
Докато не се получи
върху хартията
везмото от светлина.

УТРО

Изглежда, будилникът само е чакал
да притворя за малко уморени клепачи,
за да гръмне неистово още в тъмни зори.
И въпреки че тутакси спускам нозе
в удобните, меки домашни пантофи,
чувствам как целият се намъквам отново
в железните твърди и тежки обувки
на този немилосърден живот.

УЧАСТ

Сутрин, когато отивам на работа,
слънцето позлатява лицето ми.
Вечер, когато се връщам, луната
посребрява плещите ми сведени.
Така ще премина през този живот ­
половината златен, половината сребърен.

РЕПЕТИЦИЯ

Това припряно
отваряне и затваряне на врати
всяка сутрин,
свистене на гуми, писък на клаксони,
това разнообразно надпяване на машини,
тропот на влакове, звън на трамваи,
този смесен речитатив
от повеления, обяснения,
смях, плач и шепот ­
всичко това
е всъщност само разсвирване,
репетиция
на един голям, необхватен оркестър
за концерт,
който все не се състои,
но може да се възприеме изцяло
в минутите, когато се будиш щастлив.

СЛЕДА

В живота има мигове, когато
нещата ти разкриват своя образ
не чрез самите себе си, а даже
чрез част от себе си, следа нищожна,
преплетена в безброй следи самата.
Така и днес, полегнал на тревата,
следя със поглед как кръжи над мене
перо от птица и изписва плавно
контура на самата птица, вече
отдавна отлетяла безвъзвратно…
Навярно точно туй ни утешава ­
че има и след нас следа, която
във нечии очи ни възкресява
и ражда пак лика на битието
в тирето между две години сбрано.

РАНА

Тъй много рани аз приех до днес
ту от приятел, ту от неприятел,
ту в схватки люти, ту без съпротива,
че се превърнах сам в една голяма
незаздравяваща, кървяща рана.
И вече всяко, даже несъзнателно,
докосване ми причинява болка.
Боли ме от милувката, от удара,
от истината, от лъжата гнусна,
от музиката ме боли, от тишината,
от светлината и от мрака също.
Каквото да изпитам ­ все е болка.
Но по-добре е тъй да си остана
­ незаздравяваща, кървяща рана, ­
защото заздравея ли, навярно
ще се превърна в противоположност,
във къс месо ­ безчувствено, ненужно.

НЕРАЗПОЗНАТ

Не може още никой да ме види
такъв, какъвто съм самият всъщност.
Един ме преценява по обувките
и знам добре ­ това е обущарят.
Друг ми говори само за косата
и се досещам, че ще е бръснарят.
Ако не ми стои добре костюма,
ще се обади именно шивачът.
Стоматологът ме следи в устата,
пияницата ­ чашата в дланта ми.
На грешките ми ръкопляска оня,
който до гуша е затънал в грешки.
И вече губя всякаква надежда,
че някой ще обхване всичко в мене,
за да проникне и до същността ми.
И се стремя да проумея само
къде се губи винаги поетът,
когато ме разкъсват стиховете.
Ще бъде вик дори ако прошепна:
Неразпознат сред свои преминавам!…

ПРИСЪДА

Благословен ли съм, или наказан
да съществувам противоречиво,
но съм осъден цял живот да нося
във плът на варварин душа на елин.
Към съвършенството отправям поглед,
а се препъвам в делнични съблазни
и туй, което се стреми да литне,
е смазвано от тежестта на хляба.
Не ми достигат вече сетивата
до изнемога да се наслаждавам,
ала което тялото ми иска ­
душата го отхвърля със погнуса…
Дух и материя ­ каприз неведом,
борба на рая и на ада в мене!…
Нима ще трябва цял живот да мъкна
с крилата на духа суетно бреме?…

ПЪТНИК

В град непознат, сред хора непознати,
на вечерта в индиговия сумрак,
какво си мислиш в този час, човече,
под острия локомотивен писък?…
По глухи гарички, по кафенета шумни,
отново сам със себе си останал,
не проумя ли вече, че си само
един незнаен пътник през живота?
Не проумя ли как неудържимо
и безвъзвратно времето минава,
без да си казал колко обич носиш
подобно дар ­ за хората край тебе?…
Но ставай вече ­ твоят влак те вика!
Тъй някой ден за оня свят ще тръгнеш.
Там ако няма кой да те посрещне,
дано тук има кой да те изпрати!

ПО ПЪТЯ

От толкова пътувания с влак
си спомням вече само оня грохот,
когато влакът изтрещява изведнъж,
минавайки по мост над бездна глуха.
Каквото и да вършим днес, си мисля,
за нас си спомнят и ни чуват ясно
навярно само в оня миг, когато
подобно влак минаваме стремглаво,
макар по мост, над бездните в живота!

ТЕЛЕГРАМА

Идвам ­ дума по дума към вас,
дума по дума към вас приближавам,
сякаш незрим телеграф ме изтласква,
сякаш съм целият аз телеграма.
Какво ви нося ­ радост ли, скръб ли, ­
ще разберете едва накрая.
Ала каквото и да ви кажа ­
един ще плаче, друг ще се радва.

ЕДВА ТОГАВА

През първата, по-жадна половина
на моя подарен живот събирах
във себе си звезди, любов и песни,
без сам да знам какво със тях да правя.
Като обърнат пясъчен часовник
сега раздавам всичко туй обратно:
звездите ­ на небето, песните ­ на птиците,
и обичта ­ на всички мои братя.
В смъртта не бива да отнасям нищо…
Когато всичко изтече от мене
­ подобно съд, без течността останал, ­
едва тогава, ах, едва тогава
ще знаете какво съм аз самият.

ФОНТАНЪТ

Тъй много обич има в мен. Ще ме взриви,
ако не я раздам, дори ­ непожелана.
Ала все пак си спомням с малко горест
фонтана на площада в моя град,
където гълъбите, сити, важни, горди,
край струите прохладни се разхождат ­
обидно безразлични към водата.
А тя изтича щедро от фонтана.
И ме обхваща жал, че в тия мигове
десетки чучулиги в маранята
от жажда гинат някъде в житата…
Дано не ме постигне тази участ,
която е постигнала фонтана!

РАЗПЯТИЕ

Сега, сърце, е безпощадно ясно ­
не можеше да имаш друга участ.
Защото ти, сърце, ме посъветва
с отворени обятия да тръгна
към хората ­ от обич преизпълнен.
А те ­ видели ме така, решиха,
че съм готов да си поема кръста.
И ме разпънаха ­ на обичта ми.
Но не за мене ме боли, а за това, че
­ тъй здраво прикован сега на кръста ­
аз вече няма как да ги прегърна.

ТАЙНА

Немилостива си, природо,
и непрестанно ме ограбваш.
Щурците ти ­ велеречиви,
със песни моя слух отнемат.
Звездите ти ­ недостижими,
отнемат зрението мое.
Пръстта ти ­ щедра и сурова,
отнема цялата ми сила.
И все по-ясно проумявам ­
от тлен съм целият съставен.
Немилостива си, природо,
ала открий ми тази тайна:
щом непрестанно ме ограбваш,
с какво съм по-богат от тебе?…

СТРОШЕНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

След толкова години, ето пак
звън на строшен прозорец ме споходи
и топка, връхлетяла в моя дом.
Но запази спокойствие, човече,
и не размахвай гневно пръст към оня
уплашен малчуган отвън! ­ си казвам.
Изглежда, ни е съдено в живота
от две страни да видим всяко нещо:
като насилници и потърпевши…
Нали и аз като хлапак така
трошил съм някога стъкла в квартала.
Тогава бях отвън, сега съм вътре.

ПРЕДИМСТВО

Закриван от широки гърбове,
които ме избутваха надменно,
за да изпъкват все на показ те,
живях ­ от вас почти незабелязан.
Ала сега откривам удивен,
че всъщност туй е моето предимство
и туй ме прави днес ненакърнен,
тъй както и стената под картините
запазва своя свеж, първоначален цвят,
докато всичко покрай тях на показ гасне
и избелява безпощадно бързо.

РЪСТ

И както някога, изправен до вратата,
с резка от нож бележех своя ръст ­
тъй днес съм изподран. Като вратата,
душата ми е цялата в резки.
Че всяко нещо своя ръст бележи
все някъде дълбоко в мен. Все в мен,
като че аз съм мярката за всичко.

МОЛИТВА

Още има хора по земята,
дето нямат никаква усмивка,
за един човек усмивка нямат;
ходят без усмивка, любят без усмивка,
без усмивка своите деца отглеждат…
Господи, така не ме наказвай! ­
Искам даже да умра с усмивка.

ЗРЕНИЕ

Ослепявам, бавно ослепявам…
Тия думи, дето върху листа
нижа в белотата ослепителна,
ден по ден очите ми изпиват…
Сам съм си избрал такава участ
и да жаля, вече е безсмислено.
Но дали когато вземеш книгата,
зрението ми така обсебила ­
с моите очи ще гледаш, друже!…

САМОЖЕРТВА

Прашинката, която вчера
изпод клепача ти измъкнах,
днес влезе в моето око.
Но нека там да си остане ­
извадиш ли я, ще се вмъкне
отново в нечии очи,
защото няма край гонитбата
между добро и зло в света.
А ти не гледай с превъзходство,
когато срещнеш едноок!

НАМЕСА

Насред реката, в нея отразен,
почти по детски доверчив, поисках
от лодката, застинала за миг,
самия себе си да взема в длани.
И гребнах от водата точно там,
където образът ми блед трептеше,
но в шепите си нищо не видях,
а и в реката образът изчезна…
Как не разбрах, че само в глъбина
човекът може себе си да види,
но повече поиска ли, уви ­
и туй, що има, може да загуби!…

АКУСТИКА

Осъмвам всеки ден без някого от тия
безкрайно близки на сърцето хора,
така че то се свива конвулсивно,
почувствувало загубата всеки път.
И неочаквано, с освободените от тях места,
пространството около мен се разширява,
става по-празно, неуютно, хладно,
като огромна, но безлюдна зала,
където всяка моя дума, стон и зов
в акустика жестока откънтява.

МАМА УМИРА

Мама умира. Мама напуска света
и последна сълза от очите й се отронва.
Моите вече са сухи ­ по чужди съдби
изплаках без време сълзите си, мамо,
ах, за тебе нима ни една не остана!…
А навън, зад прозореца, сняг безшумно вали,
сняг затрупва ­ земята не иска да те приеме!
И само аз в този миг зная, че това не е сняг.
Това е пух от крилете на ангел,
който се бори с дявола за душата ти.

НАД ЛИСТА

И все по-често ­ над листа надвесен ­
си спомням тати в младата му възраст
как крачи бодро в угарите тъмни
и сякаш диригент, широко, плавно
разхвърля шепата зърна в браздите.
А подир него ­ ято гладни врани.
Кажи-речи, направо от дланта му
кълват на утрешния хляб зърната…
Но той се смее, в своя труд уверен:
“За нас ще има и за тях ще има.
Все нещо ­ казва, ­ вярвам, ще поникне.
Поне зърна за следващия посев!…”

ЗНАК

Тъй както си четях, полегнал на дивана,
стремглаво в стаята се втурна дъщеря ми
и струята на въздуха раздвижен
в миг страницата недочетена обърна.
Дали това бе знак, че някой ден Съдбата
така ще връхлети ­ внезапно и стремглаво ­
в живота ми и с длан немилостива
ще ме прелисти като тази страница,
преди да съм прочетен и разбран докрая!…

НЕРАЗГАДАЕМО

Задрямали, дълбоко утаени в нас,
лежат неосъществените копнежи
като слънца, които няма вече да изгреят,
но прежната им светлина все още сгрява
премръзналите ни души след рой заблуди.
И е достатъчен случаен поглед само,
случайна песен, жест, сълза, усмивка ­
да ни накара, с поглед взрян навътре,
напразно часове наред да дирим
кое намеса на съдбата е било,
кое ­ безпаметна, погрешна наша стъпка.

БЕЗКРИЛИ АНГЕЛИ

                                      На Имант Зиедонис

И въпреки безбройните измами, рани и обиди,
които не успях да заобиколя по своя път,
все пак животът бе към мене милостив и щедър,
като ме срещна с хора необикновени и добри.
Те бяха сякаш целите съставени от обич,
проникнати от чувство за взаимност и от светлина,
и бдяха тези хора неотлъчно, зримо и незримо,
като безкрили ангели над моята душа.
И подозирах, че сами са си отрязали крилете,
за да прикрият превъзходството си в нашите очи ­
нали когато се прегръщахме при среща и раздяла,
под раменете им напипвах коренчета на криле!

ТЕАТЪР

Обичам да идвам тук
в неприветливите, студени зимни вечери.
Обикновено сядам назад,
за да не виждам магиите на сцената.
Пренасям се
във други времена, сред други хора…
След пиесата напускам бързо залата,
отдалечавам се от сградата,
за да не видя как сценичните работници
рушат илюзиите ми…
За да не видя как актьорите ­
тъй горди, тъй самоуверени на сцената ­
излизат прегърбени
под тежестта на всички свои роли,
без грим и без красиви жестове,
замислени за нещо,
и как потъват в заспиващия град
след същността си.

НЕСПРАВЕДЛИВОСТ

В неделния предобеден покой,
когато сетивата се отпускат
след делничната суетня и глъч ­
ехтеж внезапен пак те вцепенява
и мисълта ти дълго в плен държи,
сякаш че капки в мозъка ти капят.
А всъщност ­ на отсрещния балкон
жена изтупва своите килими
и твърдата материя плющи
като ехтеж при изстрел, равномерно…
О, колко си несправедлив, живот,
щом незначителното, дребното крещи
така неистово и сетивата ни владее,
докато драмата съдбовна на човек
понякога и в собствения дом
протича все по-тихо и незримо!…

ЗАВИСТ

От камъните, хвърляни по мен,
аз дом издигнах ­ светъл и просторен;
дори останаха и камъни в излишък,
ако желаете ­ ще ви услужа.
Полезно е все пак да имаш врагове!…

Но те сега със завист ме поглеждат.
Един след друг сега се надпреварват
да ми гостуват ­ още по-притворни:
“Не можеш ­ казват ­ да ни оцениш.
За твоето добро било е всичко!…”

Ала след всяко тяхно посещение
устоите на къщата потръпват ­
навярно гостът пак отнася скришом
от камъните, взидани в стените,
с надежда ­ някой ден да ме затрупа.

АРХЕОЛОГИЯ

                                         На В.Тачев

Какво те тегли пак към този хълм,
сред мириса на бурени горчиви,
където гущерчета с бяг тропосват
руините на град античен в зноя!…
Трева покрива прежния разкош
и трябва търпеливо тук да ровиш,
за да измъкнеш от пръстта поне
парче от амфора, отломка от капител…
Напрягаш сетивата си, но пак
не можеш да възстановиш напълно
картината на оня друг живот,
кипял сред тия съсипни тогава…
О, колко много и в самите нас
невъзвратимо времето изтрива.
И колчем се изправим над рова
на нечия неразгадана същност,
не се ли получава пак така:
на всякакви отломки се дивим,
а цялостното все ни се изплъзва!

ПОСЛАНИЕ

Червеношийке, малка моя птичко,
не се обиждай и не се отчайвай,
че никой днес не иска песента ти
да различи сред този хор неистов
на твоите сестри неизброими.
Сега мълчи, сега пази гласа си,
дори се скрий от погледа на всички!…
След пролетта на косовете щури,
след славеевите концерти в здрача,
щом лятото на слънчогледите отмине
със химни на авлиги в зноя трепкащ
и със надпяването на щурците ­
виж, иде есента със хлад и вятър,
със грак на гарвани, със тишина дъждовна,
с нашествието на снега… И чак тогава
един твой звук ­ ще бъде вече празник!

ПРОЗОРЕЦ

Обичам да стоя във стаята си с часове
сред бележити умове ­ сред книги и картини,
обичам и да се разхождам в пъстротата
на улицата, пълна със съблазни,
и лесно може да се долови в това
кое прищявка е на тялото, кое е ­ на духа.
Ала надвеся ли се през прозореца, когато
поискам, уморен, да глътна въздух, сещам ­
наполовина съм във стаята, наполовина ­ вън,
с глава ­ в нощта, със тялото ­ сред книги,
като везна, внезапно уравновесена,
и ми се струва, че омиротворявам
две сили в мен, които все воюват.
И дълго на прозореца стоя,
почти подобен на полесражение
в затишието между две войни.

ВЕЧЕРНО БИТИЕ

Вечерно битие над книги в тишината,
скрипти перо по листа и пак сълзят очите.
Какво, че вън градът примамващо клокочи ­
изтрий си очилата и продължи нататък!
Във този час си маг, вълшебник, прорицател,
друг, по-прекрасен свят от себе си извличаш.
И върху листа може да стане туй, което
дори и във живота не може да се случи.
И нека да говорят, че си анахроничен,
че си чудак наивен, че даже си безумец…
Душата ти е крехка, за всички уязвима,
но тъкмо в слабостта ти е всъщност твойта сила.
От лампата над листа извира светла струя,
наоколо, във здрача, заспиват пак нещата.
Тъй всеки божи ден животът ти минава
подобно светлина, надвесена над сянка.

БЕЗСМЪРТИЕ

Не ни напускаш ти, неосъзнат копнеж
по истината, съвършенството и красотата,
щом ­ даже без ръце ­ Венера ни докосва още
с класическия си предполагаем жест.
Но и коварството, веднъж родено на света
като зловещ шедьовър ­ също е безсмъртно.
И съдя, че Троянската война е съществувала,
не толкова по песните на Омир, колкото по туй,
че над нещата, до които се докосвам днес,
витае още сянката на Одисеевия дървен кон.

НА ВЪРХА

След низ от поражения безброй,
сега, на хълма на една победа,
защо изпитваш повече досада,
отколкото доволство, повече печал,
вместо от радост бясно да ликуваш?…
Или разбра, че тъкмо в този миг
си по-самотен може би отвсякога,
подобно връх, обгърнат във мъгли,
докато там, в подножието твое
кипи живот, плещи ­ плещи докосват.
И ако има тука победени,
то всъщност победеният си ти.

ИЛЮЗИЯ

Едно момче минава през полето,
реди на проста окарина песен
и вижда как тревата покрай него
внезапно избуява, а цветята
и дървесата ­ весело разцъфват,
и птиците ведно със него пеят.

Недейте го прекъсва и недейте
му казва истината, че цветята
и дървесата ­ не от песента му
са разцъфтели,
щом навън е пролет.

МЯРКА

Когато вечерта нахлуе във градчето
без ярки светлини, без шумни забавления ­
виж курортистите на двойки пак
превземат пейките самотни в парка,
за да се любят ­ диво и припряно,
като сърни, пресрещнали се в мрака на гората.
Ала сега е още утро, всички крачат чинно
по улицата ­ ритуал провинциален,
понесли термоси към извора целебен.
И там, на тротоара, пред една старица
с теглилка портативна се задържат шумно ­
да се претеглят. Но не забелязват
как тя, старицата, от уреда по-точно
с дълбокия си поглед ги измерва.

ВЕЩИТЕ

Всеки ден в този дом внасях по нещо:
прахосмукачка, хладилник, транзистор…
Така върволица от вещи, подобно река,
прииждаше в нашето жилище малко,
за да ни бъде целият свят подръка.
Но една вечер с изненада открихме,
че вече не можем да влезем в дома си,
превзет като Троя ­ отвътре ­ от вещите.
И разбрахме ­ от време на време с нов образ
Троянският кон се явява в живота ни.

АПОКРИФ

…И след като не съумяха
да ни победят на открито поле,
нашествениците пак се явиха
и оставиха пред стените на крепостта
един причудлив дървен кон.
Но ние бяхме чували вече
за подобно коварство
и го оставихме да стои извън крепостта.
Много по-късно разбрахме, че в него
не е имало нищо,
но тъкмо на нашата предпазливост
е разчитал врагът.
Никой от нас не напускаше крепостта,
мускулите ни загубиха своята еластичност,
оръжието ръждяса,
жените ни приспаха в своите скутове…
И един ден сами, без бой се предадохме.

СКАЗАНИЕ

Стотици страници написа. И съдби стотици,
подобно Бог, на битието даде той.
И му се случваше понякога, без изненада
“Велик човек!” за себе си да чуе.
Но много по-велик бе той във оня миг,
когато, още в силата си, неочаквано реши
да не напише нищо повече. Изхвърли в огъня
последния си ръкопис. И с просешка тояга
пое ­ недосегаем от мълвата ­ по света
като библейски странник, като сляп Едип,
за всички нас все още непонятно
дали да проверява, или да изстрада
суровите си делнични прозрения!…