МАСКИ
МАСКИ
Извайва всеки ден
бетонна маска на лицето ми:
с две цепки за очите -
света да пият жадно,
с ноздри подивели -
прашния озон да вдишват,
с пролуката на устата -
да надвика грохота машинен.
Изгреви и залези обгарят
дневните ми маски,
нощните - звезди просичат.
Странно хоби, може би ще кажете.
Ала притежавам аз
най-уникалната колекция:
хиляди бетонни маски -
на моите сурови дни
шедьоврите неповторими.
ВЕСЛЕШКА ЕЛЕГИЯ
На мама и цакончаните*
От камъка излизаме -
затуй корава е съдбата ни.
Разкъртваме гръдта му -
за житен глас
и синеоко кладенче.
Със камъка се борим цял живот.
А той в душите ни просмуква.
И кремъчни
изсичат
стъпките ни
искри от твърдината земна.
Когато дойде времето,
ще влезем в камъка
(щастливите почиват в чернозем).
Не ще ни гали стрък зелен.
И само огнени искри
над гроба ни самотно
ще блуждаят.
——————————
* Цаконица, Врачанско - родно село на моята майка,
разположено в ендемичен нефритен район на Веслеца.
ЩУРЕЦЪТ
Напразно се опитвахме да го прокудим.
Градът с моторен лай го пъдеше.
В нивята стелехме асфалт.
Издигахме стени от камък
и метал.
С бензинови мъгли го пръскахме.
Затваряхме се във комплексите си.
А той минаваше като парола
през всякакви прегради невредим.
И свойто тържество, когато отпразнувахме
под сянката на лист незнаен,
запя той песен
като струна тъничка.
По нея се изниза
хорото на забравените ни приятели,
забравените домове
и нашите души.
И сътвори забравената хубост на света.
Тогава го потърсихме,
за да му кажем блага дума -
ала не го открихме.
И само в нас
пищеше песента му.
ЦЪФТЕТЕ, МОИ КЕСТЕНИ!
Във дни на есенно угасване
да разцъфтяваш е безумство.
Цъфтете, мои кестени!
Дъждовните ми нощи озарете,
безкрайния ми път.
Ще ви прегърне леденият скреж
във сватбените рокли някой ден.
Цъфтете, светлооки хубавици!
Със вас сме, може би,
единствените луди.
Но вярвам, повика ни доловил,
ще се яви южнякът
да разтопи решетките ни ледени,
да стопли стинещите устни.
Напук на общото угасване -
цъфтете, мои луди кестени!
РИСУНКА ВЪРХУ ВАЗА
От хиляди години
във фреската на ваза глинена,
опиянени от наслада,
се любят двама млади.
Два цвята във букет съединени,
столетия не се налюбили.
Навеждаме очи смутени
от първозданната им хубост.
Хилядолетия ще минат.
Земята може бури да погубят,
но двамата не ще загинат -
вечно влюбени.
РОДНИ КЪЩИ
На щъркели приличат родните ни къщи.
На бели щъркели.
По белите бърда.
Крилата им прехвърлят хоризонтите.
Боя се да не отлетят.
Край тях се вият бели пътища,
грижовните ни майки,
бащите ни сурови
и верните другари.
И ние идваме и си отиваме.
Отиваме да оседлаем хоризонтите.
И да засеем орниците.
А после се завръщаме със шепа жито,
с една невеста хубава.
Завръщаме се дълга зима да изкараме.
Да се повторим като в капчица роса
в децата си,
във внуците.
Изпролетее ли - отново тръгваме,
орляк след себе си повели.
На щъркели приличат родните ни къщи,
на бели щъркели.
БОЛКА
До свидания, мальчики!
Мальчики,
Постарайтесь вернуться назад!
Булат Окуджава
Раздаваше съчмите като истината
човекът с дървена протеза.
Простенваха мишените от изстрелите,
а дървеният крак го стрелваше.
И падаха от болка тенекиена
в нелепи пози зайци бели,
надхитрени лисици виеха,
а дървеният крак го стрелваше.
Но ето - флоберката стиснал,
в олющения фриц той се прицелва.
Като възмездие сачмата писваше,
а дървеният крак го стрелваше.
Човекът с болка неугаснала
мъстеше за барутния си белег.
Зарасналата рана не зарастваше
и дървеният крак го стрелваше.
МЕЛНИК
Наметнал ямурлука на скалите
като хайдутин Мелник крачи
през вековете и събитията
сред свои и палачи.
Проблесват пики и маждраци
като знамение -
старинните им знаци
разчита моето поколение.
От домовете - крепости
очите на орлици гледат ни.
Но нежно трепкат клепките
и мамят ни устата медени
да ни опият с вино мелнишко,
да кипне кръв юнашка,
във обич да сме страстни,
а във омраза - страшни.
ТОРБА ЩУРЦИ
Запътя ли се нейде по света -
торба щурци събирам от лъките.
И пускам ги на воля
по глухите меридиани.
И песента им ледниците надломява
и буди кълновете крехки.
Отключва водопади пролетни,
възражда атомните пепелища.
В корубите на лесове хилядолетни
подема химните на бурите.
Олекне ли на рамото торбата -
отеква цялата вселена.
ПЕЙ, ПЕТЛЬО!
Последният певец
на моя град
кълве
изтръпналата тишина.
И буди слънцето
с орфеев глас.
В бетонния ни бит
наднича.
Последен мохикан
на светове отминали,
когато в менците
оглеждаше се утрото.
И хлопките огласяха
полята
с песента му.
Лисици много
се навъдиха
в луксозните
хралупи от бетон.
И в лъкатушните
пътеки на закона.
Коя от тях
главата му ще отнесе?
