Красин Химирски

През горещите летни уикенди жителите на столицата се устремяваха към алантическия бряг. От океана лъхаше тънък бриз. Вълните обещаваха прохлада, дълги часове плуване, сърфинг, риболов, игри и забавления.
Колите с широки като на всъдеходи гуми паркираха направо върху широката пясъчна ивица. Кучетата и децата изхвърчаха първи и се пръскаха върху кехлибарените дюни. Излетниците разпъваха огромни пъстри чадъри, изваждаха елегантни метални масички и кресла, разтваряха обемисти хладилни чанти с храна, плодове, напитки. Преобличаха се зад дюните или в нагорещените коли. Жените се изтягаха върху сребристи кърпи да събират жадувания тен, а мъжете се захващаха с риболов. Мятаха спининги от брега, сядаха върху колите и зачакваха късмета си. С досада измъкваха сини пясъчни акули, които децата с любопитство разглеждаха. Отваряха беззъбата паст и прокарваха пръсти по челюстите им да се убедят, че наистина са безобидни. Пясъчните акули не ставаха за нищо и мъжете ги хвърляха обратно в океана. Ако се случеше пасаж до брега, късметлиите хващаха по някоя херинга или навага.
Най-щастливи бяха децата и кучетата. Никой не броеше минутите им за игра, никой не им пречеше, както в пренаситения многолюден град. Куче вълча порода показваше завидно майсторство. То догонваше мълниеносна летяща чиния, която му хвърляше длъгнест тарзан и като истински акробат я улавяше със зъби във въздуха. Играта продължи дълго, докато не омръзна на момчето, и то не се хвърли сред вълните с леката бяла дъска на сърфинга. Кучето се втурваше след него, заплува с вдигната нагоре муцуна, но не успяло да го догони, се връщаше на брега.
Ненадейно от храсталаците сред дюните изскочи цяла сюрия диви коне. Носеха се грозно и застрашително. Тътенът от копитата им отекваше като приближаващ артилерийски вал. След тях изригваха пясъчни вулкани, кълбяха оранжеви облаци, ветрееше се златист шлейф. Когато той изтъня, от него като видение се явиха припкащите кончета.
Конската лавина се насочи към брега и сред излетниците настана смут. Секнаха игрите, хората, с удължени от тревога лица, побягнаха в паника, за да не бъдат прегазени от неудържимата стихия.
Конете спряха ненадейно на няколко метра от тях и като по команда заеха кръгова отбрана с лице към противника. Изостаналите кончета още дълго се полюляваха по пясъка. Достигнали кафявата стена на конската отбрана, те се шмугнаха между краката на своите родители.
Преодолели първата уплаха, излетниците приближиха. Посрещнаха ги живите бойници на конските глави. Големите животински очи гледаха недоверчиво. Дивата природа и хората се дебнеха. Един наивен добряк протегна ръка да погали къдравата грива на най-близкия кон, но го посрещна озъбена паст и сърдито изцвилване. Човекът отдръпна ръката си, което го спаси от ухапване. Не свикнали да търпят юзда, конете не познаваха и ласка.
В този миг току-що проходило момченце се откъсна от тълпата и закривуличи върху пухкавите си крачета към конските муцуни. Когато го усетиха, беше вече късно. Майката изписка и го повика по име, но то, без да й обърне внимание, продължи с неуверена балетна стъпка. Извисилите се до небето червени муцуни непреодолимо го привличаха.
Конският обръч не се огъна, животните останаха вкопани на мястото си. Очите им не изпускаха детето, чиято главица не достигаше до гърдите им.
Измежду краката на една кобила се измъкна червеникаво конче, приближи до детето и протегна шия към него. Момченцето погали бялата влажна муцунка. Новото му четирикрако приятелче в отговор го лизна. Хората и конете наблюдаваха сценката, без да мръднат и без да отронят звук.
Малкият се обърна ликуващо назад и като по чудо се удържа да не падне. Потърси с поглед майка си. Тя се усмихваше глупаво, с наляти от сълзи очи. Детето се отдели от кончето, преодоля бездната от страх и недоверие и се хвърли в прегръдките й.